Владимир Василиев
Ликът на Черната Палмира (5)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Питер ги посрещна с мрачно небе, неприятен ситен дъждец и мръсен перон. Лариса Наримановна моментално ангажира най-близкия носач; останалите легионери също поставиха малкото си багаж на неговата количка. Само Шведа остана с чанта на рамо — своя лаптоп не го поверяваше на никого. Минаха по перона и излязоха от гарата. Под краката им се въргаляше всякакъв боклук — фасове, опаковки, парчета от вестници. Пред изхода, до вентилационната шахта, се грееха цяла тълпа клошари. До тях двама посинели от студа типове пиеха евтин азербайджански портвайн направо от бутилката, а малко по-встрани, до полуразрушената ограда, повръщаше повяхнала дама в старомоден плащ и старомодна шапка.

Арик гнусливо се огледа. Лайк, улавяйки погледа му, се усмихна и разпери ръце:

— А какво очакваше? Културна столица!

Дъждът валеше ли, валеше. Никой, много ясно, не посрещна украинския десант; явно местният Дневен Патрул е имал по-важна работа. Например, да премести купчина документи от едно бюро на друго.

Ефим пъргаво осигури три автомобила; носачът натовари багажа им, получи възнаграждението си и се повлече назад, към мръсотията на гарата. Впрочем, на улицата не беше много по-чисто.

Още от колата Лайк позвъни на Светлия наблюдател.

— Ало! Хер наблюдател? Зарежете поздравите, те все едно са неискрени. Имам честта да ви съобщя, че пристигнахме и започваме работа. Да. Между другото, не ви съветвам да се влачите след нас. Е, чао, чао, както казват италианските вампири…

Лайк прибра телефона в джоба си и запали цигара. От задната седалка Ираклий се поинтересува със съмнение:

— Смяташ ли, че ще послуша съвета ти и няма да ни шпионира?

— Не смятам — равнодушно отвърна Лайк. — Именно защото го посъветвах, няма да ме послуша. Като че ли не познаваш Светлите…

Шефът на киевчаните се обърна и се загледа през прозореца.

Питер правеше мрачно и потискащо впечатление — на всички, с изключение на намиращия се в безсъзнание Джовани.

Бързо се настаниха в „Съветски“, без да прибягват към особени методи; достатъчно беше баналното въздействие на много пари. Впрочем, в такива хотели винаги се намираха свободни места. Избраха апартаменти „лукс“, от по-скъпите, в далечното крило. После всички, освен Лариса Наримановна, се върнаха в главния корпус. Симонов се опита да надникне в попадналия на пътя му бар „Bavaria“, но Лайк моментално го скастри.

Отвън валеше дъжд.

Арик не очакваше, че в другия бар, точно срещу рецепцията, ще останат съвсем за малко. Само за по два коктейла. След втория Лайк решително стана, загаси цигарата си и нареди:

— Всички да си лягат. Утре ми трябвате свежи и бодри. Ако някой реши да продължи… ще предприема санкции. Ясно ли е?

— Тъй вярно! — Ефим бодро махна с ръка към слепоочието си. По американски маниер.

— Свободно — избуча Лайк и освободи всички с царствен жест. А самият той се отправи към изхода на хотела.

* * *

На сутринта свежият и бодър Лайк събра своя свеж и бодър отбор на последния, осемнайсети етаж на хотела, където нямаше апартаменти, а просторен хол с остъклени стени и малка кинозала. Кинозалата беше заключена; за Различните не би било трудно да проникнат в нея, но сега всички бяха привлечени от прозорците.

Отгоре Питер правеше още по-потискащо впечатление, отколкото от повърхността. Особено в това мокро време, което изобщо не се промени спрямо предишната вечер. И особено, ако го погледнеш през сумрака. Градът се беше разпрострял като гигантски цирей върху тялото на земята — черно-сив, обвит от мътна мъгла, зловещ и плашещ. Някъде там, долу, сред нищо неподозиращите хора действаха Черните — Различни, на които скоро им предстоеше да се разтворят в сумрака.

Никой от екипа на Лайк не хранеше безпочвени илюзии, дори Ефим. Не можеше и дума да става за превъзпитаване. Инквизицията развъплъщаваше Различни за далеч по-малки грехове — а какво остава за човешки жертви?

— Къде е сградата, за която говореше? — попита Арик, обръщайки се към Лайк.

Лайк стоеше неподвижно пред стъклената стена.

— Не виждаш ли сам, или какво? — Лайк най-накрая се размърда: сви рамене. — Опитай се да познаеш.

— М-м-м… — измуча Арик, шарейки с поглед по пейзажа зад „Фонтанка“. — Ето онази, частично рижава, частично сива?

— Естествено — изсумтя Лайк. — Коя друга?

Над сградата наистина светеше остатъчна аура — в мрачно-кървави тонове. Наистина, съседните сгради изглеждаха само малко по-добре, но тази…

— Всъщност нищо не пречи да надзърнем там — отбеляза Лайк. — Още сега. Вземи Шведа и Димка — и напред.

— През моста със сфинксовете, нали? — уточни наблюдателния Швед. Беше забелязал сфинксовете през прозореца на автомобила.

— Ами как иначе? Мостът, между другото, се нарича „Египетски“.

— Добре. — Арик се спогледа с Шведа и Рубльов и тримата бавно тръгнаха към асансьорите. Другите останаха да гледат Питер от осемнайсетия етаж.

Излизайки от хотела, разузнавачите свиха вдясно, придвижиха се по „Лермонтовски проспект“, минаха споменатия мост, после продължиха петдесетина метра по крайбрежната улица. И се озоваха на мястото.

Ако сградата нямаше такива мрачни и мръсни стени, тя щеше да е дори красива. Еркери и фронтони, високи прозорци — всичко това, събрано на едно място, би направило архитектурата на всяко здание неповторима, единствена.

— „Климов“, номер девет — прочете Шведа надписа на мръсната, някога бяла табелка. — И едновременно — „Фонтанка“ сто петдесет и девет. Те какво, да не би да имат два адреса?

— Както виждаш — каза Димка Рубльов и отметна глава, разглеждайки горните етажи. На лицето му падаха дребни дъждовни капчици.

— Тия тук определено са психясали — измърмори Шведа.

Вляво от сградата, ако я гледаш от улицата, някога е имало още една — за това красноречиво говореха глухите, без нито един прозорец, съседни стени. Сега между тези стени имаше малко пространство, обрасло с рядка трева и обилно наторено от кучета. Зад него се виждаше малко дворче. Откъм дворчето стените на сградата изглеждаха по-светли — без рижи и сиви тонове, само мръснолимонени. До един от прозорците, самотно и напълно не на място, надничаше сателитна антена.

— Струва ми се, че е тук — предположи Арик, показвайки средния вход.

Влязоха. Отвътре входа изглеждаше така, сякаш по стълбите са минали поне стотина пъти орда варвари, въоръжени с кирки, флумастери и спрейове. На всеки етаж имаше по два апартамента. Тези на първия етаж имаха номера две и петнайсет.

— Брей! — не се сдържа Димка и се захили. — Интересно, какви ли ще са номерата на втория етаж?

— Според мен, — дълбокомислено отбеляза Шведа, — дванайсет и петдесет и три.

Димка отново се изхили, но още щом се качиха на следващия етаж, смехът му секна. Собствениците на апартамента отдясно бяха поставили метална врата, но не си бяха направили труда да поставят табелка с номер. Затова пък лявата врата, древна и дървена, гордо носеше в горната си част номер.

„53“.

— Ох — Димка Рубльов чак се разстрои. — Наистина петдесет и три! Ти какво, да не си гледал вероятностите?

— Не, не вероятностите — невъзмутимо поясни Шведа. — Погледнах табелките преди да влезем във входа…

— Не вход, а фоайе — прекъсна го Арик. — Та ние сме в Питер. Нима не виждаш колко шикозно и тържествено е всичко?

— Особено паяжината и надписите — вметна Рубльов.

Стените бяха украсени с известната трибуквена дума, за всеки вкус — с печатни, ръкописни, готически букви; имаше даже стилизация като японски йероглифи.

— На горния етаж са апартаменти три и шестнайсет — съобщи Шведа. — Но според мен нямаме работа там.

— Брр. — Рубльов отчаяно потръска глава. — Но каква е логиката? Ако апартаментите вървят подред петнайсет, две, дванайсет и петдесет и три?

— Какво общо има логиката? — учуди се Арик. — Та това е Питер. Не търси логика там, където я няма и където такива мръсни места наричат „фоайета“.

— Не е ли време да спрем с чесането на езиците? — поинтересува се Шведа. — Стигнахме. Трябва ни петдесет и трети. При това сега там няма никого. Дали да не влезем и да огледаме?

В този миг и тримата бяха докоснати от нещо — през сумрака, през дълбоките му слоеве:

„Влизайте! Оглеждайте!“

— Хм — прецени Арик. — Изглежда, че Лайк ни подкрепя. Е, щом е така, да тръгваме.

Те привично пропаднаха в петното на своята сянка и се оказаха в света на Различните, където нямаше прегради като заключени в обикновения свят врати.

В апартамента не живееше никой. Макар че се чувстваше: посещаван е доста често. Но той повече приличаше или на запустял офис, от който са изнесли цялата мебелировка, или на временен склад, който в момента е празен. Най-богата на мебели се оказа кухнята: там имаше древен очукан стол и две табуретки, отдавна загубили оригиналния си цвят. От ръждясалия кран на мивката се стичаше тънка струйка вода.

Първата стая, най-малката, беше на практика празна, ако не броим матрака до стената и одеялата с възглавницата на него. Те изглеждаха неочаквано чисти и спретнати, сякаш току-що ги бяха донесли от магазина. До матрака, в запечатани пликове, имаше купчина чаршафи от спални вагони. Общо взето, тук можеше напълно спокойно да пренощуваш, без да рискуваш да хванеш бълхи или краста. В стаята имаше и полилей, много прашен до пълна непрозрачност на плафоните. Овехтелите тапети се напъваха да се отлепят от стените; виждаше се, че периодично ги подлепват в ъглите, но без особено старание. Просто така, да не висят като парцали.

Съседната стая беше два пъти по-голяма. В центъра й стоеше кашон от телевизор, който без съмнение изпълняваше ролята на маса — върху него имаше мръсни съдове, най-вече пластмасови чашки за еднократна употреба и праисторически порцеланови чаши със счупени дръжки. Около „масата“ имаше импровизирани столове от най-различен вид: много очукано пластмасово столче (вероятно откраднато от близкото кафене), две пластмасови щайги от бира „Балтика“, къс пън с възглавничка отгоре, закрепена с два пирона, две купчини книги, древен телевизор „Рекорд-12“ и даже използвана тоалетна чиния, върху която срамежливо беше поставен шперплат. На шперплата се виждаха размитите черни букви на адреси — най-вероятно в миналото е бил капак на пощенска пратка.

Една от стените на стаята беше покрита с еднакви плакати: знаменитите васнецовски богатири, надпис „Чернодробен патрул“ и адреса на някаква клиника, неизвестно защо — харковска. На перваза имаше купчина импровизирани пепелници, в ъглите — редици от празни бутилки. Вместо полилей от тавана висеше обикновена крушка. Китайски двукасетъчен касетофон до стената; антената му беше опъната докрай. Значи тук слушат радио. Пиейки и пушейки.

Но третата стая беше заключена. В сумрака.

* * *

Малко след като Турлянски, Шведа и Рубльов отидоха да огледат подозрителната сграда, Лайк, след като си прошепна нещо с Лариса Наримановна и изпрати нанякъде Ефим, предложи на Ираклий и Симонов да се поразходят по „Невски проспект“. Долу те без никакви проблеми хванаха такси и след четвърт час слязоха на ъгъла при Халите^[1], близо до „Метропол“.

Симонов, който искаше да засипе шефа си с въпроси още в колата, най-накрая не издържа, покри и тримата със заклинание за нечуваемост, което ги пазеше и от досадния дъжд, и се поинтересува:

— Лайк, кажи ми, защо мислиш, че в тази сграда се събират Черните?

— Не мисля, знам.

Лайк се спря да си купи цигари.

— Откъде? — не се отказваше Симонов.

— От Махмуд — изръмжа Лайк. — Това е оперативна информация. От Прага.

— А — веднага грейна Симонов. — А пък аз си помислих… Е, тогава бързо ще ги намерим.

— И така щяхме да ги намерим — спокойно и уверено каза Лайк, след като запали. — Погледни например е-ето там, на проспекта.

Симонов послушно завъртя глава, огледа с недоумение тълпата пешеходци и едва тогава съобрази да погледне в сумрака.

По тротоара вървеше демон. Типичен демон във въображението на хлапак, нагледал се на евтини филми на ужасите. Червенокожо рогато чудовище, обсипано с нокти и бодли. Аурата му беше тъмночервена и нея отчетливо се забелязваха обърнати пентаграми, които изглеждаха безвкусно и не на място, като ПВЦ-стъклопакет в прозорците на селска църква.

— Това Черен ли е? — прошепна Симонов, оглеждайки се.

Лайк и Ираклий стояха до него, също в сумрачния си облик. И Лариса Наримановна беше наблизо, и наблюдателят от инквизицията Хена, и наблюдателят от Светлите Алексей Солодовник. Жалко, но никъде не се виждаше Пресветлият Хесер. Сякаш Различните си бяха уговорили среща на „Невски“ и сега бавно се приближават от различни страни.

Синият мъх шаваше по стените на сградите. Бавно-бавно пълзяха по улицата сенките на автомобилите. Глухо и басово звучаха звуците. Сумракът живееше, както бе живял вече хиляди години и както ще живее винаги. Какво го интересуват грижите на обитателите, по-голямата част от които са само безплътни сенки? А и самият той, в по-голямата си част, е само сянка на истинския свят.

Черният вървеше, без да се обръща и без се интересува от нищо около него.

— Забеляза ли? — попита Лайк. — Той е полупотопен в сумрака. Затова не ни вижда добре.

— Забелязах. — Ираклий недоволно погледна към Светлия наблюдател. — И все пак няма да е зле, ако този идиот се махне от пътя на Черния.

Само миг преди тези думи Лариса Наримановна изчезна — отиде на втория слой на сумрака. А след още няколко секунди изчезна и старателният глупак Солодовник. Вероятно не без помощта на вещицата.

Хена се държеше по-мъдро, като за пример. Той просто стоеше на ъгъла с чаша бира в ръка и гледаше след Черния.

— Ираклий, мини през проспекта — нареди Лайк. — И тихичко го следвай. Симонов, ти ще вървиш от тази страна. Само че не се взирай много в него. Аз ще го пресрещна. Това е, марш от сумрака.

Те се върнаха в обикновения свят, където беше изминало съвсем малко време.

По-малко от половин минута.

Симонов фиксира с поглед Черния — в обикновения свят той изглеждаше като обикновен студент: дънки, тениска с изображение на някаква метъл група, маратонки, чадър, раница на рамото му. На ципа на раницата се люлееше метален череп на къса верижка. Ако Симонов беше просто човек, той не би успял да различи черепа от другата страна на „Невски“. Но Симонов, легионерът от Виница, беше Различен. И, изпълнявайки своята мисия в злия северен град, той се придвижи по проспекта вляво, покрай Халите. Успоредно на пътя на Черния.

През това време Ираклий и Лайк пресякоха улицата. Ираклий следваше Черния на около двайсетина метра, а Лайк направо в движение скочи в тролейбуса. Лариса Наримановна, дори и да беше излязла от сумрака, не се показваше, също и Светлия. Хена остана на кръстовището.

Черният изобщо не забелязваше че го следят — вървеше си по проспекта, докато не стигна Дома на книгата, където благополучно се вмъкна. Ираклий неотстъпно го следваше, без проблеми различавайки нужния му гръб в тълпата. Симонов побърза да пресече; Лайк, в типичния си маниер, слезе от тролейбуса в движение и влезе през стената в Дома на книгата.

„Да, — помисли си шефът на киевските Тъмни с неочаквано въодушевление, — отдавна не ми се е налагало да се правя на Пинкертън. Само си стоях във «Виктория», пиех си «Оболон», пушех пури…“

Впрочем, той с удоволствие отбеляза, че не е загубил никой от навиците си, а обикновената улична работа дори му носи определена радост и вселява в него весела ловна възбуда. Значи още не беше ръждясал, независимо от годините…

Питерецът крачеше уверено и целеустремено, явно знаейки предварително къде отива. И доведе украинската тройка до отдела за фантастика. Едва тук той се зае да крачи бавно между стелажите, като от време на време вземаше някоя книга и я разглеждаше. След малко се застоя в поредния проход. Ираклий запуши единия изход, преструвайки се, че чете новия Корнеев, а Симонов зае позиция от противоположната страна, ровейки из рафта с преоценени книги. Лайк величаво и бавно се приближи до Черния, застана до него и взе от рафта новия роман на Ярослав Заров „Новите карти на рая“, издание на „Нова космогония“^[2].

В продължение на три минути и двамата стояха, прелиствайки страниците. Лайк, след като намери наистина харесало му място, одобрително цъкна с език, поклати глава и каза полугласно:

— Хубаво!

Черният неволно погледна към обложката. Като видя, че това е Заров, той презрително изкриви уста, сякаш беше видял върху салатата си тлъст земен червей.

— Не сте ли го чели? — дружелюбно го попита Лайк. — Пише отлично!

— Тази нискоинтелектуална помия да си я четат московчаните — високомерно отвърна той.

Лайк доволно се усмихна. Ето ти и повод за заяждане!

— Ай-ай-ай, — укорително поклати глава киевчанина. — А в някои среди за такива думи може и… да получиш един по мутрата. Впрочем, книгите на Заров наистина не са за ума на всеки.

Черният бавно остави книгата, която държеше в ръка, на рафта и също толкова бавно се обърна към Лайк.

— По мутрата? — попита той и се усмихна неприятно. Някак хищно, по злодейски.

И почти веднага влезе в сумрака. По своему — не изцяло, а само частично, като нормален Различен при леко мимолетно въздействие. Изглежда, че това му беше обичайният маниер.

Лайк, естествено, отдавна беше маскиран така, че да прилича на обикновен човек. Той гледаше Черния в демонския му облик именно така, както би му се искало, с ужас и паника, но всъщност с големи усилия се сдържаше да не се засмее; толкова нелепо и глупаво изглеждаха действията му.

Впрочем, ако на мястото на Лайк беше обикновен човек и дори слаб Различен, щеше да му се стъжни. Черният възнамеряваше да изпие жизнената енергия на жертвата си — приличаше на онова, което правят вампирите. Само че без никаква кръв — чиста биоенергетика. Лайк виждаше, че Черният няма нужда от зареждане, беше сит до гуша, а не всички Различни могат да запасяват енергия. Този определено не можеше. Той възнамеряваше да изхвърли всички погълнато отново навън, от което навярно щяха да пострадат околните, чиито лош късмет ги е отвел в отдела за фантастика именно в този момент.

Симонов и Ираклий наблюдаваха крадешком, всеки от своята страна, готови да се намесят във всеки момент.

„Е, добре, хлапенце — помисли си Лайк. — Като искаш да се фукаш — изфукай се малко.“

След което създаде прост силов контур, който Различните наричаха Пръстен на Хорменхаст. Същността му беше в това, че силният маг черпеше енергия от долните слоеве на сумрака, отдаваше я като своя, а всичко, което се изхвърляше навън, го отвеждаше обратно в сумрака.

Черният питерец не познаваше добре даже първия слой на сумрака, а за съществуването на по-долните слоеве очевидно дори не подозираше. Нищо чудно, че не разбра какво става. Просто започна да тегли енергия, мислейки си, че е жизнената сила на жертвата.

Но после събитията се развиха в неочаквана посока. Черният не беше успял да изпие и изхвърли почти никаква значителна енергия, когато отнякъде изскочи Светъл. Някъде иззад стелажите, сякаш се е криел там, притаен на най-долния рафт.

— Нощен Патрул на Санкт-Петербург! Всички да излязат от сумрака!

Гласът беше тънък и пресеклив, като на пубертет.

Точно в този момент Лайк много ловко изобрази случаен пробив на неиницииран Различен — пропадане в сумрака, въпреки командата на Светлия. Именно там, в света на сивия полумрак и протяжните звуци, шефът на киевляните за пръв път срещна погледа на демона-питерец. Той изглеждаше малко объркан — първо, заради появяването на Светлия и второ, заради това, че доскорошната му жертва неочаквано се оказа негов събрат.

Симонов вече беше решил да се намеси, когато фигурата на Светлия изведнъж се смачка като попивателна хартия и по много познат начин хлътна един слой надолу. Безпогрешно се разпознаваше почеркът на Лариса Наримановна.

А Лайк сякаш само това и чакаше — изскочи от сумрака, потен и раздърпан, и неволно повлече със себе си Черния.

— Да бягаме! — извика Лайк, дърпайки го за раницата.

И Черният се подчини на стадния инстинкт — като всеки простак.

На входа едва не ги спря охраната, но бдителните рамки не запищяха тревожно, а и Ираклий и Симонов малко помогнаха и прикриха шефа си. Лариса Наримановна така и не се показа.

Веднага завиха встрани от „Невски“ и известно време тичаха по тротоара, като по чудо не бутнаха на земята някой от минувачите, които страхливо се отдръпваха към стените. После се мушнаха в първия двор, който съзряха.

Едва там, в мръсния и мокър питерски двор, Лайк си позволи да си поеме дъх.

— По дяволите! Какво беше това? Какво означава това? — много натуралистично изхриптя той към Черния и предпазливо го погледна.

Онзи помълча многозначително и отговори с неочаквана тържественост:

— Изглежда, че си един от нас. От избраните.

— От кои? — Лайк въпросително изви вежди, но вътрешно се кикотеше.

Питерецът покровителствено сложи ръка на рамото на Лайк.

— Не мога да говоря сега. Ще узнаеш, когато му дойде времето. Ела утре вечерта, в девет часа, на крайбрежната „Фонтанка“ до Египетския мост. Там ще те посрещнат. И не се страхувай от нищо — много скоро другите ще се страхуват от теб.

— Това е срещу един хотел, нали? Един такъв голям?

— Да, срещу „Съветски“. Само че от другата страна на „Фонтанка“.

— А какво ще има там?

— Нали ти казвам — ще разбереш. Това е, време е да тръгвам. Ела непременно.

Черният суетливо се обгърна със сянка и мина през стената. Все пак странно влизаше в сумрака. Някак грубо и неумело.

Лайк известно време гледаше тъпо към изронената мазилка на стената, през която изчезна питерецът, после въздъхна и запали цигара, прикривайки огънчето от досадния ръмеж.

Ираклий и Симонов си позволиха да се покажат едва след пет минути.

Лайк пушеше „Лъки Страйк“ и размишляваше.

— Е, как е? — попита нетърпеливият Симонов.

Лайк не отговори веднага.

— Бива. Хванете някой автомобил.

— Лариса Наримановна ни чака на улицата с „Ланчия“.

— Ами тогава защо стоим? — учуди се Лайк. — Да тръгваме!

В двора миришеше нетърпимо на пикня — в разгара на бягството Лайк не беше обърнал внимание на това. Едва сега, когато страстите се успокоиха…

Освен вещицата, на задната седалка на ланчията седеше някаква потна и разрошена личност, в която лесно се разпознаваше Светлият патрулен. Симонов и Ираклий, като двама биячи от гангстерските филми, седнаха от двете му страни и го притиснаха между тях. Лайк, въпреки че беше шеф, обичаше да се вози отпред, освен когато беше в лимузината с Платон Смерека.

— Ама че кола си избрала, Лариска — изсумтя Лайк. — Това по улиците не е настилка, а истински кошмар — дупки, канавки. Ще съсипеш ходовата част.

— Не мрънкай, шефе — весело отвърна вещицата. — Таратайката е омагьосана.

Лайк многозначително изхъмка.

— Слушам те, Лариса Наримановна, и се изумявам. Уж почтена жена, помъдряла с годините и само дето не си побеляла. Откъде този тинейджърски жаргон?

— Пука ми — все така весело отговори вещицата. — Аз съм млада. По-млада и от този сополанко — ако поискам. Да не мислиш, че с Бахтерев или Джовани си общувам на такъв жаргон?

— Е, за Бахтерев и Джовани ти даже се обличаш другояче…

В момента вещицата беше облечена с блестящи стреч панталони, плътно обвиващи всички съответстващи форми, ефимерна блузка и червена кожена куртка. Впечатлението малко се разваляше от кецовете, но Лариса Наримановна, като истински професионалист, предпочиташе да работи с кецове, отколкото с обувки на висок ток. Впрочем, веднага щом работата приключеше кецовете изчезваха, понеже истинската вещица винаги има под ръка цял гардероб и голям шкаф за обувки. Но Лариса Наримановна винаги предпочиташе да шофира с кецове.

— Аз не се обличам за Бахтерев или Джовани, а за себе си — заяви Лариса Наримановна. — Точно ти ли не го разбираш?

Вещицата шофираше много умело и не един шофьор днес прокле побърканата мацка в скъпата кола. Но нима човек може да прокълне опитна вещица, която освен всичко друго беше в много добро настроение?

Напълно невъзможно.

Светлият гледаше в нищото като сомнамбул. Симонов периодично го поглеждаше; когато разговорът между Лайк и Лариса Наримановна постепенно затихна, Симонов се изкашля предпазливо и попита:

— Шефе, а с този зеленчук какво ще правим?

Лайк изхвърли фаса през прозореца и отвърна безгрижно:

— Ще го разпитаме и ще го предадем в ръцете на Пресветлия Хесер. Като първи отчет и първи прът в колелетата. Демек, Светлия маг от пето ниво Кирил Батурин е провалил операция на специалната група под троен патронаж, дъра-бъра — сто чадъра, и т.н.

— А той провали ли я? — притесни се Симонов.

Лайк само изпръхтя — издевателски, имайки предвид дори не „обиждаш ме!“, а „дрънкаш глупости“.

Ланчията премина като болид през Египетския мост и зави надясно, към входа на хотела, пъхайки се под припряно вдигната бариера и принуждавайки един огромен като автобус джип да набие спирачки. От джипа се измъкна някаква гологлава мутра с тъмни очила, но още при първия поглед към изскочилата от ланчията Лариса Наримановна всичко му стана ясно и без думи. Джипът и неговият стопанин се отдалечиха, преглъщайки обидата.

* * *

Съвещанието щеше да се проведе в стаята на Ираклий. Лайк, Лариса Наримановна и самият Ираклий почти час изграждаха магически бариери и обвиваха стаята с полунепроницаем щит. „Полу“ — защото всеки достатъчно силен Различен можеше да влезе в стаята. Но виж, да подслушва отвън — нямаше начин. Много деликатна работа. Лайк изхаби за нея цели два стари амулета от своя далеч не неизчерпаем арсенал. На Арик това му се стори странно — да изхабиш стари амулети заради обикновено съвещание? Но, от друга страна, Арик знаеше, че Лайк не прави нищо напразно. Дори когато ти се струва, че пръска пари в обикновен запой, можеш да си сигурен: той не пилее, той инвестира.

И въпреки това…

Докато чакаха да ги извикат в стаята, се появи Ефим, много доволен от себе си. Ефим видимо растеше: не само че не започна да се хвали с постиженията си, но дори не заразпитва колегите си за посещението в подозрителния дом.

После се появи непознат навъсен вещер и се представи като шеф на питерския Дневен Патрул. В Москва на Различен с такава сила не биха поверили дори ръководенето на отдел. В Киев изобщо нямаше отдели. Но в Питер не е имало нищо по-добро. При нужда, Шведа би се справил с него само с леко помръдване на кутрето. Арик — изобщо без движения.

„Пфу — сепна се Арик. — Та това е Тъмен! Защо ми е на мен или на Шведа да воюваме с него? Съвсем изкрейзих в тази Палмира, проклета да е! Вярно казваше Лайк — тя поглъща всички, без да подбира, с усмивчица и поклон. Сигурно само тук Черните са могли да възникнат. Където изяждането на себеподобните е не просто норма, а и доблест.“

Шведа така и не се отлепи от лаптопа си; скоро надникна Димка Рубльов и обяви, че ги викат.

В стаята на Ираклий, освен тримата висши киевчани, вече присъстваха наблюдателят Алексей Солодовник и двама Светли, приблизително на пето-шесто и трето-четвърто ниво. Те седяха настрани, до бюрото, изпънати, сякаш бяха залепени за облегалките на столовете си. Лайк се беше изпънал цинично на необятния креват; Лариса Наримановна седеше на крайчеца на същия креват — на повече от метър от Лайк. Ираклий беше заел едното кресло. Рубльов още от вратата се насочи към второто, така че за Симонов, Шведа, Ефим, Арик и местния Тъмен останаха само неподредените столове. Лайк изразително погледна часовника си.

— М-да — каза той с известно съжаление. — Явно Пресветлият Хесер няма да дойде, щом го няма досега.

Солодовник погледна намръщено към Лайк и избуча:

— А защо да идва? Аз съм наблюдателят.

— Наблюдател? — Лайк внезапно скочи, заемайки седяща поза. — Саботьор си ти, а не наблюдател! За какъв дявол се влачеше след нас на „Невски“?

— Работих — навъсено каза Солодовник и сведе поглед надолу.

— Ние работихме — ехидно уточни Лайк. — А ти ни пречеше по всички възможни начини. Защо, питам, стърчеше на пътя на проследявания от нас обект?

— Вие го срещнахте случайно — заяде се наблюдателят. Впрочем, не много уверено.

— Случайността не отменя работата — с категоричен тон заяви Лайк. — И след като Черният сам падна в ръцете ни, трябваше незабавно да изчезнеш. Вместо това стърчеше на ъгъла като прожектор във въглищен склад. Като че ли Лариса Наримановна няма какво друго да прави, ами трябва да гони разни дребосъци от района на операцията!

— Аз си изпълнявах задълженията — опита се да се оправдае Светлия.

„Ъхъ — помисли си Арик. — Оправданията са любимото занятие на Светлите. Виновен е всеки друг, но не и те самите: обстоятелствата, случайността, съдбата. Но в никакъв случай не и Светлите! Техните намерения винаги са чисти и неопетнени!“

И най-смешното е, че те наистина смятат своите намерения за чисти. По свой начин, разбира се.

— Твоите задължения, миличък — продължаваше да унижава злощастния наблюдател Лайк, — са да стоиш в някоя дълбока дупка и да изпращаш на Хесер подробни отчети. Изобщо не ме интересува какво ще пишеш в тях — така или иначе в тях няма да има много истина. Интересува ме ситуацията да е такава, в която наблюдателят на Нощния Патрул не ни проваля оперативната работа. Така и предай на Хесер. Разбра ли? Сега вие.

Лайк се обърна към другия Светъл.

— Ти, ако не греша, ръководиш Нощния Патрул на Санкт-Петербург. Така ли е?

Онзи, който беше по-силен, кимна мълчаливо.

— Прекрасно. Значи трябва да си получил същите директиви и предписания, както и Хесер.

Лайк изобрази възможно най-уместната гримаса: смес от презрение, отвращение и съжаление.

— Е, в рамките на твоята компетентност, разбира се, понеже ти си като молекула в сравнение с Хесер. И въпреки това. Ти си длъжен да знаеш, че на поверената ти територия, — много гнусна територия, трябва да отбележа, — се провежда външна операция от специална група Различни под троен патронаж. И си длъжен да уведомиш подчинените си. И да заповядаш: при среща с членовете на специалната група при никакви — подчертавам: при никакви обстоятелства! — да не се намесват в ставащото, а напротив, по най-бързия начин да напуснат местото на събитието. Мисля, че не трябва да обяснявам защо, да ви порази Маниту? Знаеше ли за мисията ни, или не?

— Знаех — прошепна Светлия.

— Уведоми ли подчинените си?

— Уведомих ги…

— Тогава за какъв…? — риторично и кратко попита Лайк.

— Кирил е влязъл в магазина случайно, тогава той не е патрулирал…

„Ама разбира се — изкоментира мислено Арик. С известно ехидство. — Нали беше през деня, а не през нощта.“

— Не ме интересува! — прекъсна Лайк новия поток от оправдания. — Впрочем, това са празни приказки. Сам ще се свържа с Хесер и Инквизицията. А на вас да ви е като обеца на ухото: ако по време на операцията видя дори един Светъл, това ще бъде оценено като директен опит за провал на тази операция. След което тази информация ще отиде в Прага. Моментално. Изяснили ли ви се?

— Изясни не се — отвърнаха хорово Солодовник и шефът на Нощния Патрул. Твърде инициативният патрулен Кирил така и не пророни нито дума.

— Тогава къш оттук. — Лайк рязко махна с ръка, отпращайки тримата Светли, а едновременно с това и сваляйки печата от вратата на стаята.

„Да… — помисли си Арик Турлянски. — А после ще кажат, че магът екстра-класа Александър Шереметиев, известен и като Тавискарон, злодейски е издевателствал над начинаещи Светли магове. И това, общо взето, ще бъде истина — само наполовина, както е прието при Светлите…“

— А сега ти. — Лайк се обърна към единствения Тъмен абориген, вещера, колега на Лайк по длъжност. Аборигенът рефлекторно се сви. — Това, че досега не съм срещнал нито един питерски Тъмен, ми хареса, макар че заслугата за това едва ли е твоя. Постарай се да не ме разочароваш и в бъдеще. Нареди на твоите да стоят тихо, като мишлета под метла, докато работим. Имаш ли някакви данни за Черните?

— Малко — отвърна вещерът, след като преглътна. — Когато ни наредиха да се заемем с тях, повечето сътрудници бяха в отпуск…

— А и сътрудниците са само дребосъци — продължи да се заяжда Лайк. — Добре, продължавай.

— Два пъти сме срещали Черни, но всеки път успяваха да избягат и затова не открихме нито едно тяхно леговище. А срещите си провеждат винаги на различно място.

— Числеността им известна ли е? Поне приблизително?

— Не.

— Регистрирани ли са сблъсъци между Черни и нормални Тъмни?

— Не.

— Ясно — обобщи Лайк. — Нула. Както винаги. Нямам повече въпроси. Сбогом.

— Довиждане — моментално скочи вещерът.

— Не ме разбра — студено се усмихна Лайк. — Именно „сбогом“. Защото много се надявам, че никога повече няма да те видя. Нито по време на операцията, нито след това.

Вещерът кимна и излезе припряно.

Известно време възстановяваха защитата на вратата. Лайк, както обикновено, размишляваше, отново излегнал се на кревата. Лариса Наримановна пушеше и загадъчно се усмихваше.

— Ираклий — обърна се Лайк към домакина. — Бъди така добър, обясни на колегите всичко, което се случи. Дори и на тези, които присъстваха.

Под „присъстващи“ се разбираше Симонов, а под „останалите“ — всички освен Лариса Наримановна.

Ираклий, с неговият неподражаем акцент, се зае да разказва. При това толкова красноречиво и артистично, сякаш произнасяше цветист кавказки тост:

— На всички е известно: ако искаш да намериш някого в Питер — иди на „Невски“! Правилно ще бъде, ако преди това разучиш и вероятностите. Точно така и направихме. Най-вероятното място за среща с първия Черен беше ъгълът на „Садовая“ и „Невски“. Аз вървях след Черния, Игор ме прикриваше откъм отсрещната страна, Лайк ни прикриваше изобщо, а Лариса Наримановна ни пазеше от глупаци, да благодарим на тази мъдра жена.

— Има се предвид, когато завлече наблюдателя на Светлите от пътя на Черния в дълбините на сумрака — доволно уточни Симонов. Той изглежда още не беше разбрал, че част от обясненията за предназначени и за него.

— Да. — Ираклий насочи показалеца си към Симонов и продължи: — Черният ни доведе в Дома на книгата и заседна в залата, в която по чиста случайност се намираше и един от местните Светли патрулни — онзи, който мълча като шаран под похлупак, ето на това място само допреди няколко минути. Беше грехота да не се възползваме от такава прекрасна възможност да изгоним Светлите на прилично разстояние. Което и беше направено с присъщите на опитните работници от киевския Дневен Патрул ловкост и умение.

Ираклий се усмихна доволно и поглади разкошните си мустаци.

— Лайк провокира Черния да приложи сила; Светлият, естествено, се намеси; всичко това беше надлежно зафиксирано и впоследствие предадено на адептите на Светлината — не питерските, разбира се, а московските. Също така и в Прага. Уважаемата Лариса Наримановна прикри оттеглянето ни от мястото на събитието. Общо взето, сега работим без директно наблюдение от страна на Светлината — наблизо ще остане само сътрудникът на инквизицията, но той не ни пречи, а напротив — ще е символ на Европейската подкрепа на Различните и гарант на безпристрастността и мъдростта на Инквизицията изобщо. Аз казах!

Ираклий сам си изръкопляска, останалите въодушевено го последваха.

— Юнак! — похвали го Лайк, преднамерено копирайки акцента му. — Каква реч каза, въх! — И вече без никакъв акцент: — И изобщо, трябва да се работи весело, с шеги и закачки. Животът всъщност е един театър, приятели мои, един непрестанен и безкраен театър.

— Драма или комедия? — поинтересува се Шведа с жив интерес, също така престорен.

— Както се получи. Добре. Арик, докладвай — какво има в сградата?

Турлянски, без да си промени физиономията, съобщи:

— Бърлога на Черните. Би приличала на хипарско свърталище, ако не беше една от стаите.

Арик млъкна.

— Е? — пришпори го Лайк. — Не ни мъчи!

— Там има олтар. И много култови дреболии: пентаграми, свещи по стените и т.н. Бих предположил, че стаята е любимо място на Различен, който се смята или за сатанист или за основател на някаква друга адска секта. Но мога да кажа със сигурност: на този олтар са убивали хора. При това многократно. Най-вече — девойки. А момчетата — ха-ха! — са ги чукали. Връзвали са ги за ръцете и краката и са ги чукали. По най-разюздан начин. Очевидно, също ритуално. Остатъчната аура там е такава, че направо те заболява главата до пръсване на слепоочията.

— Тоест…

— Черните ги ръководи жена. Тя е на около трийсет, може би и малко отгоре. Максимум трийсет и пет. Брюнетка. Повече нищо не мога да кажа.

— Значи ето къде ме поканиха утре — изсумтя Лайк. — На инициация. Да, очертава се такава мръснишка вероятност.

— А поканиха ли те? — поинтересува се Лариса Наримановна.

— Ъхъ. Утре в десет до Египетския мост.

— Да можех да се включа… — замислено проточи вещицата. — Арик, да организираме групова оргия?

Турлянски вежливо се усмихна. Симонов се присви рефлекторно — очевидно поради огромния си опит, придобит под началството на друга опитна вещица във виницкия Патрул.

— Няма да има място на олтара — с известно закъснение подсказа Шведа. — Във всеки случай, за мен няма да има място, ако там вече има двама.

— Стига дрънканици! — скастри подчинените си Лайк. — Имаме съвещание, ако сте забравили. Ефим, твой ред е.

— Влязох в контакт — съобщи Ефим, сияейки. — Поканиха ме на локално сборище. Е, без жертвоприношения. Предполагам, че всичко ще се изроди във вулгарно пиянство с леки буйства и дребни безобразия.

— Кога?

— Тази нощ.

— Значи няма да успеем да поспим? — ужаси се Лайк.

Ефим си погледна часовника.

— Всъщност дотогава има почти десет часа.

— О-о-о! — облекчено проточи Лайк. — И къде е купончето?

— В интернет кафето на „Невски“, близо до Московската гара. В единайсет.

— Мда-а — философски измърмори Шведа. — Всички в този проклет град ги тегли към Москва. Не е случайно това, ох, не е случайно!

На никой не му и хрумна да коментира толкова очевидна мисъл.