Владимир Василиев
Ликът на Черната Палмира (1)

ПРОЛОГ

Още от сутринта шумяха под прозорците, пречеха му да спи. Арик дълго пребиваваше в граничното състояние между съня и действителността; дрямката ту го поглъщаше и тогава съзнанието пропадаше в пълната със сънища неизследвана безкрайност, ту отстъпваше, изплашена от нечий бодър вик. След час Арик все пак се предаде. Отметна одеялото, под което се криеше от шума, стана и някак се добра до прозореца, само че оттам не можеше да се види какво става отпред. Тогава той напрегна сили и се отправи към съседната стая, което при размерите на апартамента му беше истински подвиг, откъдето излезе на балкона.

На улица „Гогол“ отново снимаха филм.

В Одеса непрекъснато снимаха филми. И — неизвестно защо — винаги на „Гогол“. Арик си припомни как преди петнайсет години също така лениво наблюдаваше от балкона Йежи Щура в обкръжението на кино-„арменци“, минаващи покрай скулптурата до отсрещната сграда — впрочем, някога Арик живееше в нея. В отсрещната сграда.

Тогава Махулски снимаше „Дежа Вю“. Какво снимаха сега — беше безполезно да се гадае, но Арик никъде не видя Йежи Щура.

Арик постоя още малко, погледа морето, примижавайки, въздъхна и се запъти към банята.

Навън беше толкова хубаво, че след като се изми-събуди-закуси, той реши да се поразходи.

След час Арик излезе изпод арката, погледна с леко отвращение суетящите се кинаджии, заобиколи снимачната площадка, оградена с лента на ивици, и се отправи към Моста на тъщата^[1]. Спря се до едно кафе, купи си бутилка бира и, без да бърза, я изпи още там, до масичките. Лятото и слънцето си казваха думата — настроението на Арик се подобряваше, независимо от неговата меланхолична и съзерцателна натура.

Пресече моста бавно, примижавайки доволно и поглеждайки от време на време надолу. Както винаги, в Одеса беше пълно с туристи, затова на два пъти му връчваха фотоапарат и го молеха да ги снима. На фона на моста. Арик ги снимаше без възражение — какво му костваше?

Още отдалеч забеляза, че любимото му място при стъпаловидните колони на Воронцовския дворец е заето. Отначало Арик се огорчи, но колкото повече се приближаваше, толкова повече се стопяваше огорчението му.

Първо, мястото му беше заето от девойка. И второ — самотна девойка. Или поне без придружител. Симпатична, дългокоса и тъжна. Явно не беше местна, което личеше по недокоснатата от слънцето кожа.

Освен това тя беше Различна. При това — без регистрация.

Впрочем, след като се вгледа, Арик намери обяснение за отсъствието на регистрационен печат: Различната беше дива. И изглежда, че сама се беше учила да влиза в сумрака, тъй като аурата й едва бе започнала да се оцветява към Тъмнината. При правилна инициация нямаше да останат толкова много неутрални тонове.

„Така, така! — помисли си Арик с неволно въодушевление. — Дивачка, значи. Добре изглежда… Точно по вкуса ми.“

Той не обичаше да се крие и спотайва. Влезе в сумрака на няколко крачки от стъпалата, приближи се и седна до нея.

— Здравей.

Момичето го погледна учудено. Изглежда рядко срещаше Различни. Ако изобщо е срещала.

Макар че, срещала е, разбира се. Иначе откъде е този уклон към Тъмнината? Диваците-самотници почти винаги остават неутрални, защото още нищо не знаят за вечното противопоставяне между двете групировки Различни.

— Здравей…

Девойката неволно се отдръпна, гледайки внимателно Арик.

— Не си тукашна, нали?

— Да… от Русия.

Арик кимна разбиращо.

Ставаше горещо — денят набираше лятната си мощ.

— Харесва ли ти Одеса?

Арик леко се откри, разкривайки съвсем мирни намерения и демонстрирайки добро настроение; след няколко секунди девойката се отпусна и за пръв път се усмихна.

— Харесва ми! Е, хората тук са някак… по-други.

— Да-а — въздъхна Арик. — Някои са по-други, а някои — съвсем… Различни…

Не разбра. Просто се усмихна. Да, определено беше дивачка. Странно, че момчетата не са я засекли. Впрочем, сигурно беше пристигнала скоро. А момчетата от сутринта се въргалят по плажа и смучат бира след снощния запой. Кой те е инициирал, хлапе? И защо тайно?

— Извинявай, май съм заела твоето място? Тук ли седиш обикновено?

Арик си помисли, че за последен път е спирал при стъпалата на колонадата преди три седмици, когато показваше на Шведа новия си пистолет. Но, разбира се, не си струваше да произнася това на глас.

— Понякога седя. Гледам морето… и останалото. Казвам се Арик. Живея е-ето там, след моста и веднага наляво.

— Страхотно! Аз съм Тамара.

— Искаш ли да ти покажа Одеса?

— Искам, разбира се!

От предпазливостта на девойката не остана и следа, макар че Арик не полагаше никакви специални усилия за това. Като Различна Тамара беше приблизително на трето ниво, затова Арик можеше да я омае както си поиска. Но не му се използваше нищо от магическия арсенал, а и нямаше нужда от това.

Арик стана, помогна на Тамара да слезе по стълбите и я поведе към булеварда.

А къде другаде?