Светослав Иванов
Като задъхани коне…

Като задъхани коне, пръхтящи, потни

сезоните препускаха и ето — пръскат бяла пяна

дърветата, миришещи на страст, и сякаш първа младост

опитват трепети и нежни ласки.

И въздухът е чист, проплаква дъжд и сипе благост

над влюбени момичета — цветя във парка

разцъфнали в измокрените пейки.

И всеки стрък е жив, треви се любят, дишат, страдат.

В очите на една невинна птичка

надникнало сред сплетените клони

съдържа се началото и края.

И беше слънце, бяха бури, сняг, и ето — вяла,

уморена, стара, белокоса баба

при мен приседна, трепкаща десница

едва прикрепя дървената тояга.

И дълго време, потна, запъхтяна

едва намери сили тихо да ридае

за нещо недочуто, което зная…

И после пак да замълчи.

Ето — залез, огнен като злато,

ръждив покрая, сякаш жива рана.

Внезапно облаци откриват небосклона

и става тихо, кротко, ясно,

спокойно, както е красив покоят…

За миг изправен, нежен вятър духа

и милва с длан напуканото чело.

Усмихнат, благ, и без да се покая,

пристъпвам… сетна стъпка правя.

Високо враните за сбогом грачат.

Зад мен старицата се кръсти, благославя.

И пада непрогледна нощ.

Накрая.