Светослав Иванов
Снежно и бяло

Дъжд е валяло…

И от белия сняг

не е останало нищо.

Кучета газят в калта

и пикаят по мътните локви.

В мен — кокичета няма.

И не трябват. Пролет няма да има.

* * *

                Гледам света през прозореца.

                Жалко.

                Не целунах жена си. Децата

                грабнаха своите чанти сърдито

                и отидоха нещо да учат…

                След всички заключих вратата.

                Поне днес трябваше да е снежно и бяло.

* * *

Разлиствам дните си, като тетрадки.

Защо ли толкова много съм изписал?

Сред пожълтелите от влага листи

разчитам само тъжни думи.

И хора — някогашни, близки

ги виждам… Днес не са до мене.

Отишли са си… Аз ли съм си тръгвал?

И после… Ето ми самичък.

* * *

Да имах сили… Или малко вяра,

във храма да отида, да запаля свещи.

Приятел да повикам, пък дори и пияни

да се посмеем, после и да плачем.

А то… Навънка — черно, кално.

Примигва и ехидно светофара.

На масата лежи и дебне хищник.

След малко ще забие зъби в моите вени

бръсначът — свит, готов да скочи.

* * *

                А днес поне, да беше чисто, бяло…

                Да ръси сняг, в прозореца ми птички

                да кацат, аз да ги нахраня

                с хляб и обич, те да отлетят накрая

                по своему доволни. Безразлични

                че днес съм тука, утре — няма…

                … Умирането не е сцена

                и не е нужно публика да ръкопляска.

* * *

Измих и пода, хляб съм купил…

Да върша друго вече няма.

Ще попуша няколко цигари.

Ще си поплача сигурно, ще трябва малко време

да спра да дишам толкова силно…

Бръсначът не понася репетиции.

Защото много точно трябва да прережа

с живота свързаната пъпна връв.

… Сняг дано завали.

Погребението да е чисто и бяло.