Светослав Иванов
Неделя през зимата

Дъжд, или повече сняг… Сред блестящите локви

скитат клошари, аз ги гледам и тъжно е.

Все вали, сякаш кал от небето

се сипе и цапа прозореца… Не виждам далеко.

Или очите ми станаха мътни.

Аз съм стар, уморен, и цигарата мачкам умислено.

Капките драскат в стъклото, и е тихо, безсмислено

Вънка светът е такъв — по неделному — простичък.

Размахват ръкави пранета, и пияни клатушкат се.

Две момчета се целуват на ъгъла… тръгнаха,

вплели длани в едно, като истински влюбени.

Прекръсти се бабата с кучето, кучето мокро е

изпика се смирено до храста, аз го гледам и скучно е.

Нека вали… да е скръбно, изкаляно.

Мачът гледат мъжете и псуват ракиено.

Край децата се нервят жените.

Мокро и сиво е.

Аз съм бял и добър

щом със болка се вглеждам във локвите.