Клифърд Саймък
Тайнственият мистър Стийн (6)

VI

Шест седмици по-късно Хомър се отби в канцеларията на търговския център. Стийн седеше с вдигнати на бюрото крака. Носеше черни обувки вместо кафявите, които бе носил преди. Те все още бяха сложени неправилно на краката му.

— Здравейте, мистър Джексън — каза той весело.

Хомър седна на един стол.

— Най-после ги пласирах. Всички петдесет къщи са дадени под наем.

— Чудесно — Стийн бръкна в едно чекмедже, извади малка книжка и я побутна по бюрото към Хомър. — Ето. Това е за вас.

Хомър я вдигна. Беше банкова книжка. Отвори я и видя спретната колонка от цифри — по 4500 долара, — наредени отгоре надолу по страницата.

— Вече имате цяло състояние — каза Стийн.

— Ще ми се да имаше още петдесет къщи — каза му Хомър. — Или още сто. Бих могъл да ги пласирам за една седмица. Имам списък на чакащи, по-дълъг от ръката ми.

— А защо не ги пласирате?

— Не мога да ги дам под наем повторно.

— Чудна работа — рече Стийн. — Никой не живее в тези къщи. Всички стоят празни.

— Не може да бъде! — възрази Хомър. — Възможно е да има няколко все още празни… няколко, в които наемателите още не са се настанили. Но повечето клиенти вече са се нанесли. Те живеят в тези къщи.

— А на мен не ми изглежда така.

— Тогава какво се е случило с тия хора? Къде са…

— Мистър Джексън!

— Да?

— Вие ми нямахте доверие. Нямахте ми доверие още отначало. Не зная защо. Сделката ви се стори съмнителна. Плашехте се. Но аз бях коректен с вас. Трябва да признаете това.

Хомър поглади чековата книжка.

— Повече от коректен.

— Аз зная какво върша, мистър Джексън. Не съм глупав. Всичко съм обмислил добре. Нека продължаваме нашето сътрудничество. Аз имам нужда от човек като вас.

— Значи искате да дам под наем всички ония къщи за втори път? — запита Хомър неловко.

— За втори път — повтори Стийн. — И за трети. И за четвърти. Давайте ги под наем колкото пъти желаете. Продължавайте да ги давате под наем. Никой няма да възрази.

— Но хората ще възразят… хората, които наемат тези къщи — изтъкна Хомър.

— Мистър Джексън, оставете на мен да уредя това. За нищо не се безпокойте. Само поддържайте тези къщи в оборот.

— Но това не е редно.

— Мистър Джексън, след около шест седмици вие ще сте спечелили четвърт милион долара. Мисля, че именно в това е проблемът ви. Тази сума ви се вижда недостатъчна…

— С подоходния данък и прочие…

— Забравете за подоходния данък. Аз ви казах, че нашата банка се ползва с данъчни отстъпки.

— Не ви разбирам — каза Хомър. — Така не се върши бизнес.

— Но се върши — отвърна Стийн. — Моля ви да измислите по-добър начин. Няма граници. Вие можете да станете мултимилионер…

— В затвора.

— Казах ви, че не вършим нищо лошо. Ако не искате да се занимавате повече…

— Позволете ми да помисля — помоли Хомър. — Дайте ми един-два дена срок.

— До утре на обяд — заяви Стийн решително. — Ако до утре на обяд не ми кажете, че сте готов да продължавате, ще потърся друг човек.

Хомър стана. Пъхна банковата книжка в джоба си.

— Ще намина да поговорим.

Стийн вдигна отново краката си на бюрото.

— Отлично. Ще ви чакам.

Когато се озова навън, на алеята, Хомър тръгна покрай лъскавите витрини на магазините. А в магазините, които видя, имаше не повече от половината от необходимия персонал и абсолютно никакви купувачи. Влезе в един от тях да си купи пури и го обслужи момиче, явно едващо завършило средно училище. Беше му непознато.

— Тук наоколо ли живеете? — по-пита той.

— Не, сър. В града.

Влезе в железарски магазин и в един супермаркет. Не видя никакъв познат. Странно! Той живееше в този район почти от тринадесет години и смяташе, че познава всички.

Спомни си какво му бе казал Габи за предприемача, дошъл някъде извън града. Може би по някаква нелепа причина Стийн не е искал да наема местни хора. Но все пак бе наел Хомър.

Изобщо смахната работа, каза си Хомър. Просто не се побираше в ума му — особено повторното даване на къщите под наем.

Май ще трябва да зареже всичко това. Вече бе спечелил доста солидна сума. Тъкмо сега беше най-подходящият момент да се измъкне. Ако продължаваше, можеше да си навлече неприятности.

Той запали пурата си и се върна в колата. Излезе от паркинга и пое по пътя, който водеше към жилищния комплекс.

Караше бавно, за да може да огледа внимателно всяка къща. Всички те изглеждаха пусти. Прозорците нямаха нито драперии, нито пердета. Моравите не бяха косени от седмици. Нямаше никаква следа от никого — а би трябвало да има играещи деца и домашни животинчета. Почти всички наематели имаха деца, кучета и котки. Тук би трябвало да цари оживление, каза си той, а е тихо и пусто.

Спря колата и влезе в една къща. Тя беше гола и празна. По ъглите имаше дървени стърготини и тук-там талаш. По пода нямаше следи от обувки, нито по стените — отпечатъци от ръце. Прозорците не бяха мити; по тях още имаше залепени етикети на производителя.

Излезе озадачен.

Огледа още две къщи. И там беше същото.

Значи Стийн се бе оказал прав. Стийн с разместените обувки на краката и с нещо друго… и с особения начин, по който говореше сега. Преди шест седмици, когато Стийн дойде в кантората на Джексън, беше скован, официален и непохватен, но се държеше коректно. А сега беше небрежен, вдигаше краката си на бюрото и говореше на жаргон.

В къщите не живее никой, бе принуден да признае Хомър. Никой никога не бе живял в тях. Хомър бе дал под наем и петдесетте, ала никой не се бе нанесъл в тях.

И имаше неприятна миризма — ужасно неприятна миризма.

Пътьом Хомър спря пред кантората на Стийн. Тя беше заключена.

Старият вратар отвори портата и му махна с ръка от прозорчето на будката

Когато се озова отново в кабинета си, Хомър извади от едно чекмедже списъка с наемателите. Телефонира на Морган, първото име по списъка.

— Този номер е сменен — каза му телефонистката.

Даде му новия номер и той го набра.

— Щастлив кът — обади се напевен глас на телефонистка.

— А?

— Щастлив кът — изпя гласът. — Кого търсите, сър?

— Жилището на Морган.

Почака. Морган се обади.

— Тук е Хомър Джексън. Просто проверявам. Как ви се струва къщата? Добре си карате, нали?

— Отлично — отговори му Морган весело. — Смятах да дойда да ви благодаря, че ме настанихте тук.

— Наистина ли всичко е наред?

— По-хубаво не би могло и да бъде. Сега рядко ходя в кантората си. Работя тук. Ходя на риболов и си правя разходки. Жената и децата също са доволни. — Морган снижи глас. — Как вършите тази работа? Опитах се да проумея, но не можах.

— Това е тайна — отговори Хомър. — Така разрешаваме жилищния проблем.

— Не че ме е грижа — каза Морган. — Просто ми е любопитно. Ще намина някой ден. Ще ви донеса нещо.

— Ще се радвам да ви видя — рече Хомър.

Той набра номера на Щастливия кът и поиска да бъде свързан с друго семейство. Прекара половината списък. Говореше предимно с жени, макар че някои от мъжете си бяха вкъщи. Те бяха не само щастливи, но и възторжени.

Когато свърши, главата му се маеше.

Слезе в закусвалнята да изпие чаша кафе.

Когато се върна, вече бе взел решение.

Извади списъка на чакащите и започна пак да върти телефона.

— Случайно имаме свободно жилище в Щастливия кът, ако ви интересува.

Интересуваше ги.

Напомняше им за колите. Отговаряха, че още на другата сутрин ще се погрижат да свършат тази работа.

До времето за вечеря даде под наем двадесет от къщите, като води двадесет телефонни разговора.