Светослав Иванов
От изгрева до залеза…

От изгрева до залеза… Излишен

на себе си, а няма кой да питам.

Друго,

освен изкаляните улици и кафенето,

препълнено с чаши, дим и непознати,

нямам.

Пропука се челото,

от взиране, и погледът ми търси…

Все търси… Търси ли те още?

Очите ми са кротки вече, като псета

превити на кравай, под масата

в краката

на пияните бакали; залъци, усмивки

се ръсят… Мазни са ръцете,

и колко лепкаво е всичко обещано…

А подът е студен и безразличен.

И аз съм там, макар и да ме няма.

Защото аз отдавна съм си тръгнал.

Останаха на пода, старите обуща

едно палто и няколко стотинки.

С които ще даря на ъгъла просяка.

И после — чист и гол, ще мога да си ида.

След мен бакалите ще викат възмутено.