Светослав Иванов
Да можех да си тръгна…

Да можех да си тръгна — хей така — внезапно.

С усмивка на хлапак, заварен да се милва.

Смутено да се вдигна, да падне чаша с вино.

Жена ми да ме гледа, а аз да и намигна.

Зад мен да блъсна стола, нарочно — да се счупи.

Стопанката да ахне, а аз да и подсвирна.

И всички да замлъкнат, една жена да писне,

а аз да и опипам закръгления задник.

Да бъде неприлично, да стане страшна свада.

Жена ми да припадне, мъжете да политнат.

А аз да се усмихвам и кротко да си ида.

По — звучно от псувня, вратата да затворя.

И вече да ме няма… Да тракат колелата

на онзи влак случаен, в движение ще сляза.