Светослав Иванов
Ще вали пак, прежуря увиснало слънцето…

Ще вали пак, прежуря увиснало слънцето.

И птиците нервно летят, тежи въздухът, пълен с демони.

Събират се облаци, космати и зли като кучета.

Не ми стига дъхът, в гърдите пулсира и стене

                                                до болка сърцето ми.

Очите ми блъскат в небето, като врабче — във прозорецът.

Без да мога да спра, все вървя, а като чаша

                                                са празни посоките.

Ти си до мен, а това е чисто и хубаво.

И ме научи по своему, да обичам и живота, и себе си.

Миг преди краят, ме накара да се страхувам от него.