Клифърд Саймък
Този невъзможен свят (1)

I

Следите тръгваха от единия ред и се връщаха по другия и в тези редове растенията вуа бяха изгризани на инч или два над земята. Нашественикът е бил методичен, не се е лутал наслуки, а е опасал до стръкче първите десет реда в западната част на полето. След като се е наял до насита, той е свърнал в храсталака. Това не е било много отдавна, защото пръстта още се ронеше там долу в големите следи на звяра, отпечатали се дълбоко в добре обработената почва.

Някъде в дънера изпърха птица-трион, а долу, в обраслата с тръни клисура хор от бъбривци издрънча ужасната си утринна песен. Денят щеше да бъде зноен. Мириса на сух прах се вдигаше вече над земята, а ослепителната светлина на току-що изгряващото слънце танцуваше по великолепните листа на дървото хула — и те изникваха едно по едно, а храста изглеждаше като обсипан с милион блестящи огледала.

Гевин Дънкан измъкна червена носна кърпа от джоба си и изтри лицето си.

— Не, господине, — застъпи се Зикара, — вие не бива да правите това, господине. Вие не трябва да убивате Сита!

— Ще го направя, и още как, по дяволите! — каза Дънкан, но не на местния диалект, а на английски.

Той се взря отвъд храсталака — равнинно пространство от изсушена трева, осеяно с шубраци хула и трънени гъсталаци, а тук-там и някоя група дървета. Коварни клисури кръстосваха равнината, където вирчетата с вода бяха рядкост.

Ще бъде убийствено, помисли си той, но пък няма да продължи дълго. След като се бе нахранило добре, животното вероятно щеше да полегне за малко и след час-два щяха да го догонят. Но ако не успеят да го настигнат веднага, ловът щеше да се проточи.

— Опасно е да се преследва Сита — отбеляза Зикара. — Никой не го прави.

— Аз ще го направя! — каза Дънкан, този път на местния диалект. — Аз ще убия това, което унищожава посевите ми. Няколко нощи като тази и няма да остане нищо.

Напъхвайки кърпата обратно в джоба си, той си нахлупи шапката по-дълбоко, за да защити очите си от парещото слънце.

— Това може би ще бъде дълго преследване, господине. Сега е сезонът на скуна. Може да ви изненада и тогава…

— Слушай ме внимателно, — гласът на Дънкан прозвуча остро, — преди да дойда тук, вие понякога сте пирували, понякога сте гладували до смърт и то много по-често, ако сте се разболявали, вие сте умирали. Харесва ви, че има кой да ви лекува. Сега, щом се разболеете, идвате при мен, аз ви лекувам и живеете. Харесва ви и това, че не скитате, а стоите на едно място.

— Да, господине, ние наистина харесваме всичко това, — каза Зикара — но ние не бива да преследваме Сита…

— Ако не уловим Сита, ние ще загубим всичко това — Дънкан посочи наоколо. — Ако не отглеждам тези посеви, с мен е свършено. Ще трябва да си отида от тук. Тогава какво ще стане с вас?

— Ние ще си отглеждаме царевица сами.

— Не ме разсмивай, — каза Дънкан — знаеш много добре, че ако не ви ръчкам непрекъснато, няма да свършите работа и за грош. Ако аз замина, вие ще се върнете отново в храстите. А сега да вървим и да се справим с тази Сита.

— Но тя е съвсем малка, господине! Тя е толкова млада! Едва ли си струва да се безпокоите толкова много. Ще бъде жалко, ако я убиете.

Навярно малко по-дребна от кон, помисли си Дънкан, гледайки внимателно туземеца.

Уплашен е, каза си той. Устата му е пресъхнала от страх.

— А може и да е била гладна, господине, много гладна. Разбира се и Сита има право да яде. Наистина, господине, дори и Сита има право да яде!

— Но не и моите посеви. Ти знаеш, защо отглеждаме вуата, нали? Знаеш, че това е силно лекарство. Плодовете му лекуват болестите на главата. Това лекарство е много нужно на моите хора. И нещо повече, ей там, — той посочи с ръка към небето — там плащат скъпо и прескъпо за него.

— Но, господине…

— Да се разберем, — каза Дънкан тихо — или ще ми изпратиш водач, който да намира следите през храстите, или си обирайте парцалите. Аз винаги мога да си наема друго племе за работа на фермата.

— Но, господине — изписка Зикара отчаяно.

— Имаш правото на избор — каза Дънкан студено.

Той се обърна и с тежки стъпки се отправи през полето към къщата. Тя не бе бог знае каква. Може би съвсем малко по-различна от колибите на туземците. Но някой ден, помисли си той, ако успее да продаде реколта или две и той щеше да си построи къща, която с право да може да се нарече такава, с бар и плувен басейн и градина пълна с цветя и най-сетне след години на странствуване той щеше да има свой собствен дом с обширен имот и всеки, не само някакви въшливи туземци, щеше да се обръща към него с „господине“.

Гевин Дънкан, плантатор, каза си той и му хареса как прозвуча. Плантатор от планетата Леърд. Но всичко това нямаше да го бъде, ако Сита идва тук нощ след нощ и изяжда растенията вуа.

Той се взря през рамо и видя как Зикара препуска към селището на туземците.

Улучих слабото им място, със задоволство констатира той.

Той прекоси полето, пресече двора и се насочи към къщата. Една от ризите на Шотуел висеше на въжето, напълно неподвижна в безветрената утрин.

Ама че проклета работа. Все тия глупави туземци, които непрекъснато ти се мотаят в краката и задават глупави въпроси. Ако трябва да е справедливо обаче, то това е работа на Шотуел. Именно за това го бяха изпратили социолозите.

Дънкан доближи хижата, блъсна вратата и влезе. Шотуел, гол до кръста се миеше наведен над легена.

Закуската се готвеше на печката от един възстар туземец, който им служеше като готвач.

Дънкан прекоси стаята и свали тежката пушка от куката. Той дръпна затвора и го провери.

Шотуел се приближи за пешкира.

— Случило ли се е нещо? — попита той.

— Сита е влизала в полето.

— Сита?!

— Едно животно — каза Дънкан. — Изяла е десет реда от вуата.

— Каква е тя? Голяма? Малка? Какви са отличителните и белези?

Туземецът започна да сервира закуската. Дънкан се приближи до масата, постави пушката в единия и ъгъл и седна. Наля възсолена течност от един голям чайник в чашите.

Господи, помисли си той, какво не бих дал за чаша кафе.

Шотуел придърпа стола си към масата.

— Ти не ми отговори — каза той. — Как изглежда тази Сита?

— Не бих могъл да знам — отговори Дънкан.

— Как така? Както личи, ти се каниш да я преследваш, а как ще я уловиш ако не знаеш…

— Ще я проследя. Съществото, което открием в другия край на дирята сигурно ще бъде Сита. Щом я хванем, ще разберем как изглежда.

— Ние!

— Туземците ще ми дадат водач. Във всеки случай някой от тях е по-добре, отколкото куче.

— Слушай, Гевин, аз ти създавам много грижи, а ти си толкова добър с мен. Ако мога да ти помогна с нещо, бих дошъл с теб.

— Двама се движат по-бързо от трима. Освен това, ако не хванем тази Сита бързо, тя би могла да се притаи и да се подготви за продължителна съпротива.

— Добре тогава. Кажи ми поне нещо за тази Сита.

Дънкан наля овесена каша в паницата си и подаде чайника на Шотуел.

— Тя е нещо съвсем специално. Туземците се страхуват от нея до смърт. Много и какви ли не легенди се носят, например, че е недосегаема и неуязвима. Сита, това е собствено име, винаги с главна буква. Виждали са я на различни места и по най-различно време.

— И никой ли не е убил някоя?

— Поне аз не съм чул някой да го е сторил — Дънкан потупа пушката. — Нека само я взема на мушка.

Той започна да яде, загребвайки с лъжица овесената каша, дъвчейки баятия хляб, останал от снощи. Отпи малко от възсолената напитка и потръпна.

— Някой ден, — каза той, — ще събера достатъчно пари и ще си купя фунт кафе. Само като си помислиш…

— Причината е в транспортните цени, — каза Шотуел. — Аз ще ти изпратя един фунт, когато се върна.

— Не и на цената, която искат за превозването с кораб, — каза Дънкан. Не искам и да чуя за това.

Известно време те се храниха мълчаливо. Накрая Шотуел каза:

— Нищо не постигнах, Гевин. Туземците отговарят с желание на всички мои въпроси, но това не добавя нищо към това, което вече знам.

— Опитах се да те предупредя. Можеше да си спестиш времето.

— Трябва да има някакъв отговор, — Шотуел упорито поклати глава, — някакво логическо обяснение. Лесно е да се каже, че сексуалният фактор не може да бъде изключен, но именно това е, което става тук, на Леърд. Лесно е да възкликнеш, че безполово животно, безполова раса, а още повече безполова планета са невъзможни, но именно това е, което е налице тук. Някъде се крие отговора на загадката и аз трябва да го открия.

— Задръж така, — прекъсна го Дънкан. — Няма смисъл да търсиш игла в копа сено. Освен това тази сутрин нямам нито време, нито настроение да слушам лекциите ти.

— Но не ме тревожи само липсата на пол, — продължи Шотуел упорито, — въпреки, че това е в центъра. Има допълнителни ситуации, произтичащи от това, които са доста интригуващи.

— Не се и съмнявам, — каза Дънкан, — но ако обичаш…

— Без пол няма основа за създаване на семейство, без семейство няма племе, а туземците имат сложна племенна организация, с табута за регулация. Някъде в основата трябва да съществува особен обединяващ фактор, принадлежност към някаква общност, обуславяща странни взаимоотношения, нещо като братство…

— В никакъв случай не може да се каже братство, — каза Дънкан, смеейки се под мустак. — А и „общност на сестри“ също не може да се каже. Трябва да си подбираш внимателно термините. Това, което е най-подходящо в случая е може би „общност на безполови същества“^[1].

Вратата се хлопна и един туземец плахо се вмъкна в стаята.

— Зикара каза, че господинът има нужда от мен — каза туземецът. — Аз съм Сипар. Мога да ловувам всичко освен кресливци, птици-кокилари, дългорози и донавани. Те са моите табута.

— Много ми е приятно да чуя това, — отговори Дънкан. — Това означава, че Сита не е табу за теб.

— Сита! — пропищя туземецът възбудено. — Зикара не спомена Сита!

Дънкан не му обърна внимание. Стана от масата и се приближи до тежкия сандък до стената. Той се порови в него и извади бинокъл, ловджийски нож и първокласен барабан с амуниции. Порови се и в кухненския бюфет, като извади една консервна кутия и напълни една малка кожена чанта с пясъчно жълт прах.

— Рокахомини, — обясни той на Шотуел. — Чудесни провизии, в случай че изпаднем в критична ситуация. Измислили са го североамериканските индианци. Царевични зърна се изпичат, след което се смилат ситно на прах. Не е бог знае какво лакомство, но поддържа силите.

— Ти мислиш, че това ще продължи дълго?

— Може би цяла нощ. Не знам. Но няма да се успокоя преди да съм я хванал. Не мога да си го позволя. Тя е в състояние да ме ликвидира за няколко дни.

— Успешен лов, — пожела им Шотуел. — Аз ще охранявам форта.

— Престани да хленчиш и тръгвай, — каза Дънкан на Сипар.

Той вдигна пушката и я преметна през рамо. Блъсна вратата с крак и излезе навън.