Светослав Иванов
Когато и децата ми си тръгнат…

Когато и децата ми си тръгнат…

И там — на аерогарата, през рамото си хвърлят

със шепа пръст, превърнала се в камък…

Когато след прегръдките, сълзите,

                                Гласът

от говорителите ги повика за последно…

И някакъв си самолет, като чудовище ги глътне

в сребристия търбух…

                                И перките му завъртят се,

и цялата земя започне да се мята с тях.

… Защо ли съм живял?… Защо ли съм създал деца?

Какво ще правя, Господи?!

… Тогава, ще си взема с последните пари едно такси:

                                — Проклетници!

По пътя ще мълча, ще пуша непрекъснато.

В чистата градинчица отпред — пред Парламента им,

ще си разкопчая панталона, ще изпсувам сигурно…

И ще изпикая цялата погнуса.