Светослав Иванов
Смет

Разлиствам дневниците… Кой ли

ще ги докосне с бели ръкавици?

И както ангел — светъл ще се вчита,

ще мисли дълго… Ще разлиства.

Накрая ще прости.

Не ще ги и погледнат… Хлябът,

ще ги разлисти бързичко, като чиновник.

Ще ме напсува… После със молива

ще сложи резолюция… И толкова!

Децата ми ще ги нахвърлят в пликове,

ония, дето ги раздават без пари във супера.

И в някой ден — разравяйки боклуците,

мангалинът ще бъде благодарен.

Поне за някакво шише ракия,

надявам се — ще струват мойте дневници!

* * *

                Да бяха само папките, тефтерите…

                На куката, клошарят ще набучи

                (оная кука — кривата, ръждивата)

                43 от моите години.

* * *

А в този циганин, откривам своят брат.

Единствен почитател, и естет, ценител.

… Пропуснах да му кажа:

— Мой духовен брат!

И както съм го мразел — него и количката,

препълнена с бутилки и картони, смрад,

и псетата изплезени край кофите,

готови да те хапят за парченце хляб…

Оказа се, че той, и мургавата циганка,

довечера, със стадото деца,

от дневниците, стихове, романите,

ще бъдат истински доволни…

Дори ще бъдат пияни от възторзите,

на някой стих, превърнат във грамаж

и част от няколко кила хартия.

* * *

                Но нека е така!… Не виждам драмите!

                Ще ме изтрие гумата на времето.

                И мен, и теб… Кому са нужни дрипите,

                червените ни връзки и медалите?…

* * *

Защото, всъщност сме излишни…

И тези вкиснати истории — трагедии

на проваленият ни… някакъв живот,

безкрайните ни блудства и компромиси

не са потребни никому, и както нас

ще бъдат приютени във боклука…

Отгоре слънцето е спряло,

и само плаче есенно капчука

над цялото ми поколение.

Не знам дали усещате? — но няма въздух.

И като уплашен плъх, по-точно — мишка

се стрелка

на всеки дребната душица

от ъгъл в ъгъл, и цвърчи и съска…

Гнездо на пепелянка.

* * *

                Не станах по-добър. Не станах нищо.

                Сега съм стигнал две кутии.

                Цигарите ме давят сутрин.

                Денят ме трови непрестанно.

* * *

Дано да пощадят, поне тефтерите…

Изписани със стихове… Във тях душата ми

все още плаче, есенните залези

отронват звън… Една камбана

вещае благост, плаха нежност…

И има много обич… Искал съм,

да ви науча да обичате красиво.

Живях така, грешах, но беше хубаво.

Защото на мангалина — бутилката

е всъщност пълна с мойто минало.

А няма бъдеще, което

да има смисъл да се сбъдне,

ако в него Бог го няма.

И нужно е красиво

да живеете, деца…

* * *

                Ще бъде ден… Ще дойде пролет — чиста

                И ще завали отгоре — сребърните капки

                ще забълбукат весело по локвите,

                където малкото дете ще цапа босо…