Светослав Иванов
Усмихвам се понякога, смирено…

Усмихвам се понякога, смирено

и махам с ръка — ех, дявол!

Косите ми са вече посребрени,

коремът ми виси, и няма сили

асансьорът, ако се е развалил.

Очите ми са някак уморени

и тъжно гледат в бягащият делник

изпълнен със поредните ми грешки.

43 години, толкова и провали!

Но нищо… Мене — кучета ме яли!

Децата ми растат, децата ми са здрави.

Жена ми се усмихва кротко вечер,

не съм предал, не съм отнел от залък,

дори на църква ходя и се моля.

Изписах стихове, душата ми тревожат

все още празните мечти и бели листи.

Но празни страници не съм оставял.

Каквото е могло — съм го направил.

И това е хубаво… Животът е нормален

завършек на едно начало.