Светослав Иванов
Шепне дъждът…

Шепне дъждът…

Като от вълна мъглата

къса кълба по дърветата. Долу, реката

сякаш се крие под върби и сред пара,

само белите патки мъдруват във нея.

Дреме селцето.

Край дуварите никого няма.

От двора куче лавва и спира.

И звънец се дочува, преживя някъде крава.

За вода се понесла една немощна баба.

Дишам дълбоко.

Мирише на земя и погача.

На дъжд и на есен, на нещо старо и здраво.

Бди, моля те, Господи, над това българско село!

Аз съм мокър и чист, и усмихнат, и нужен.