Светослав Иванов
Селско гробище…

Селско гробище, като кости са бели гробовете.

Натежали от влага, врани плъзгат криле над поляните.

Мина стара каручка, дигна прах, той се посипа над тръните

пълни с хлъзгави гущери и следи от кози, отишли под сенките.

Две стари жени махат с ръце към небето и вият прегракнало.

Откога все проклинат жълтото,

                                                празно светило, отгоре увиснало.

Долу, кандилото тихо премигва със пламъче.

Без да мигне, от портрета ги гледа учуден мъртвеца.

Те плачат, а козите преживят на хлад под тополите.

Само псето дойде, прозя се и преглътна езика си — виснал е.

А мухите пият влага от него, а после го хапят сърдито.

Като свещ е стопено, ще падне още малко —

                                                                размекнато слънцето.

Псето излая от скука и се върна да гледа козите.