Светослав Иванов
И ето небето като завеса се спусна…

И ето небето като завеса се спусна.

Въздъхна отгоре — щастлива родилка

зачената с огън, натежала от мъка.

Полъхна на свежест… Дори от реката

се дочуха гласовете на белите патки.

Звънът на козите… Песента на щуреца.

И псувните продрани — опърлен козарят

ругае небето и живо, и мъртво…

Ще захладее… Ще мръкне.

Към селската кръчма,

ще провлекат стъпки остарели галоши.

Над огнищата, старите баби

ще пречупят гърбици… Ще замирише на вкусно.

И после — над малките, тъмните къщи

като жар от огнище ще блеснат звездите.

… И днес оцеля, това българско село.

Помилуй, Господи!