Лей Грийнууд
Уорд (5)

Глава 5

— Не мога да остана тук, Бет — заяви Марина, обръщайки се към братовчедка си. — В противен случай твоето семейство също ще те лиши от наследство. Единствената дъщеря на лелята на Марина, Флора, Бет Уорън, бе скандализирала семейството преди седем години, когато се омъжи за каубой. Но това, че Уорън бе станал преуспяваш собственик на ранчо, не бе променило отношението на семейството й и убеждението им, че един каубой не може да бъде подходяща партия за една Скот.

— Но те вече го направиха — отвърна Бет. — Какво лошо има в това ние двете, отхвърлени от семействата си, да се съберем и да живеем заедно?

Реакцията на родителите на Марина бе по-бурна, отколкото тя бе очаквала. Когато научи, че е отхвърлена и от двамата Дилън, баща й изпълни заканата си и я лиши от наследство. Сълзите и отчаяните молби към майка й останаха без отговор. Марина бе изхвърлена на улицата. Не само бе останала без наследство, нямаше дори цент в джоба си.

Сблъсъкът с родителите й й отне и последната частица самоуважение. Те бяха нейната плът и кръв. Предполагаше се, че я обичат. След като постъпката й бе накарала собствената й майка да я отхвърли, какво й оставаше? Като ранено животно, отчаяно търсещо подслон, тя бе побягнала право при Бет.

— Няма да скрия, че съм сериозно болна, Марина — каза Бет. — Твоето присъствие тук ще означава, че Бъд може спокойно да се върне към задълженията си в ранчото, а ти ще ми правиш компания.

— Ако остана, настоявам да работя за прехраната си.

— Можеш да се грижиш за домакинството.

— Това не е кой знае какво.

— Така си мислех и аз.

Марина нямаше желание да се бори повече. Не разбираше откъде бе взела сили да стигне дори до тук. Луиза я бе изхвърлила от „Ранчо дел Еспада“ само часове след като Уорд си бе тръгнал. Марина бе вцепенена от шока при неговото заминаване, прекалено наранена, че той не й бе повярвал, прекалено отчаяна от рухването на мечтите си, за да се съпротивлява. Сега искаше само да намери някое безопасно място, където да се скрие и да помисли какво да направи с живота си оттук нататък.

— Тя се опитва да не го показва — по-късно й каза Бъд. — Но Бет се опасява, че вече няма да може да се грижи за мен така, както би искала. Опитах се да наема някого да помага, но тя не ми позволи. Но ти си от семейството и мисля, че на теб ще позволи това, което отказа на мен.

И така Марина се установи в ранчото на Бъд, поддържаше къщата и правеше компания на братовчедка си. Това положение не можеше да продължава вечно — а и тя не искаше това, — но беше много по-добро, отколкото имаше право да очаква едно седемнайсетгодишно момиче, останало без пукната пара.

Марина все още не можеше да разбере как така нещо, което изглеждаше съвсем в реда на нещата и беше толкова хубаво, накрая бе свършило по този начин. Продължаваше да си мисли, че имаше нещо важно, което бе пропуснала, че след като открие какво е то, най-сетне ще разбере всичко. Беше постъпила честно и открито с всички. Не бе се омъжила за обществено положение или пари. Не бе се преструвала, че изпитва чувства, каквито всъщност не съществуват.

Отчаяно бе обичала Уорд. За нея той означаваше много повече от финансовата осигуреност, повече от това да достави удоволствие на родителите си, повече от целия свят. Бе послушала сърцето си и бе провалила живота си. Майка й неведнъж я бе предупреждавала за тези неща. Сега ужасните й предсказания се бяха сбъднали.

Но всичко това бе страшно погрешно. Не беше справедливо.

Но именно чувството, че бе предадена, бе най-силно и засенчваше всички други. Никой не бе застанал в нейна защита, нито семейството й, нито Рамон, който се кълнеше, че я обича и иска да се ожени за нея, нито съпругът й.

Ударът бе прекалено силен и тя не бе в състояние дори да заплаче. Можеше само да седи, сгушена в някой ъгъл, потопена в болка и отчаяние.

Но тя щеше да изтърпи всичко. Трябваше да се възстанови. След това щеше да реши как да накара Уорд да се върне при нея.