Лей Грийнууд
Уорд (25)

Глава 25

— Появи се преди два дни — каза Дрю. — Аз исках да го изхвърля, но Изабел каза, че трябва да му позволим да остане, докато ти се върнеш.

— Той наистина ли е твой брат? — попита Танър.

— Със сигурност е — намеси се Уил. — Не виждаш ли колко си приличат, също като Мат и аз?

— Като Мат и мен — поправи го машинално Уорд. — Да, той наистина е мой брат.

— Не го харесвам — заяви Дрю, която никога не се притесняваше да изразява собственото си мнение.

Марина се изправи.

— Ако бях на твое място, бих си спестила много неприятности — тя сложи ръка върху рамото на Танър и го привлече към себе си.

— Да не стоим тук — каза Уорд. — Да отидем и да видим какво иска.

— Ти върви — промърмори Марина.

Уорд я погледна изненадано.

— Точно сега той няма да иска много хора около себе си. Сигурно е дошъл да говори с теб.

— Разбира се, че няма да иска, особено след като му е ясно, че не го харесваме — добави Дрю.

— Не трябва да говориш така — порица я Уорд. — Ти не го познаваш.

— Дори да го опозная, това няма да ме накара да го харесвам.

Уорд замълча, но не можеше да не отдаде право на момичето. Дрю не само винаги казваше това, което мисли, но и преценките й винаги бяха правилни.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш да го поздравим заедно? — обърна се Уорд към Марина.

В отговор тя само отрицателно поклати глава.

Уорд не бе изненадан. След това, което Рамон й бе причинил, съмняваше се, че тя щеше изобщо да се съгласи някога да го види.

Докато вървеше към Рамон, Уорд не можеше да овладее обърканите си чувства. Това бе братът, когото бе обичал още от деня, в който той се бе родил, но все пак това бе и същият мъж, който се бе опитал да изнасили жената, която сега беше негова съпруга и майка на сина му. Рамон го бе излъгал, бе разказвал на всички, че брат му е изчезнал в акция по време на войната. Беше ли възможно да го мрази като мъж и все още да го обича като брат?

Уорд не можеше да погледне Рамон с безразличие. Само с факта, че се бе родил, Рамон бе повлиял много на живота на Уорд. Усмивката му беше неустоима, любовта му към живота бе заразителна, щедростта му, особено когато не му струваше нищо, бе възхитителна. Уорд виждаше грешките на брат си и му прощаваше. Всички го правеха.

Когато се приближи повече, Уорд забеляза, че Рамон бе някак остарял, бе станал по-зрял, дори изглеждаше по-добре. Как можеше една жена да предпочете него, Уорд, пред мъж като Рамон? И все пак Марина го бе направила.

Рамон протегна ръце за поздрав. Уорд се поколеба само за миг, преди да притисне брат си в топла прегръдка. Можеше да му няма доверие, да пожелае да го просне с един удар на земята заради това, което бе направил, но Рамон си оставаше негова плът и кръв.

— Дай да те погледна — каза Рамон, като се освободи от прегръдката на брат си и отстъпи крачка назад. — Слаб си както винаги. — Той смушка брат си в ребрата. — Тук не те ли хранят?

— Хранят ме, разбира се, но и работя много.

През изминалите седем години Рамон бе наддал няколко фунта. Тъй като беше по-нисък от Уорд, това си личеше.

— Казаха ми, че се опитваш да спасяваш света — продължи Рамон, като се усмихна със своята характерна ослепителна усмивка. Уорд не можеше да не отвърне на усмивката му.

— Само малка част от него.

Рамон постави ръка върху раменете на Уорд, като че ли никога нищо не ги бе разделяло, и заедно се отправиха към къщата.

— Казаха ми, че си блестящ лекар. Ако се преместиш в Сан Антонио, скоро можеш да станеш богат.

— Не възнамерявам да се местя никъде. Сега ела да поздравиш Марина. — Уорд хвърли поглед през рамо. — След това ще ми кажеш какво правиш тук. А после ще отидем някъде само двамата и ще проведем дълъг разговор.

Уорд не очакваше да види изненадата, която се изписа по лицето на брат му. След това разбра. Никога преди не бе казвал на никой член от семейството си какво да прави.

— Мога и сам да поздравя Марина — отвърна Рамон. — Ти иди в къщата. Всички са много нетърпеливи да чуят разказа ти за това, което си правил в града.

— Те ще почакат. Има неща, които трябва да знам. И други, които не разбирам.

Рамон му отправи своята най-ослепителна и подкупваща усмивка, която му бе давала възможност в миналото да получава всичко, което пожелае.

— Не можем да говорим за всичко това сега. Приятелите ти са толкова нетърпеливи да те видят, че виж, всички са се скупчили на верандата.

Един бърз поглед в тази посока увери Уорд, че Рамон е прав. Дори Зийк и Нощния ястреб не успяваха да скрият любопитството си.

— Героят и героинята се завръщат.

Уорд не бе убеден, че в забележката на Рамон не се съдържа частица ирония.

В този момент Марина и децата се приближиха към тях. Тя гледаше Уорд право в очите. Като че ли изобщо не забелязваше присъствието на Рамон.

— По-добре иди в къщата, преди всички да са се пръснали от любопитство — подкани го тя.

— Ти ще дойдеш ли?

— Вземи и децата с теб — каза тя, като побутна Танър към Уорд. — Аз ще дойда след минута.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Марина искаше да остане сама с Рамон. В душата на Уорд се прокрадна страх. После си каза да не става глупак. Обичаше я и й имаше доверие. След това Марина щеше да му каже какво са си говорили с Рамон. Просто не искаше Танър да чуе думите им.

А ако тя не му кажеше?

Тогава щеше да приеме, че не е необходимо да знае. Веднъж вече не й се бе доверил. Никога нямаше да повтори тази грешка.

— Хайде — подкани той Уил и Дрю. — Искам всички вие да ми задавате каквито искате въпроси, но това да стане сега. После нямам желание да разказвам всичко отново и отново.

— Обаче ще се наложи да разкажеш на Мат, когато се върне — заяви Уил. — Той определено ще поиска да узнае всички подробности.

— Ти самият можеш да му разкажеш — отвърна Уорд, като с небрежен жест разроши косата на момчето. След това хвърли поглед назад. — Не оставай твърде дълго — обърна се той към Марина. — След като приключи с мен, Изабел незабавно ще поиска да узнае всичко от женска гледна точка. Не мисля, че тя се доверява напълно на който и да е мъж, освен на Джейк.

— И на него не се доверява през цялото време — обади се Дрю. — Той обича да й погажда номера.

— Предполагам, че това е напълно справедливо. Ние всички му изиграхме най-големия номер — каза Уорд.

— И какъв е той? — осведоми се Уил.

— Това, че го накарахме да осинови всички нас.

 

 

Марина би искала да може да си намери някакво извинение за това, че влезе в къщата, без да говори с Рамон. Не знаеше какво се беше надявал да постигне, като я бе последвал чак до ранчото на Джейк и Изабел. Марина не искаше да говори с него, но щеше да бъде много по-лесно да го направи сега и да приключи с това завинаги.

— Здравей, Рамон — каза тя. — Няма да те лъжа, като кажа, че не се радвам да те видя. Честно казано, не знам защо изобщо трябва да разговарям с теб, след като вече знам всичко, което причини на Уорд и на мен.

Рамон изобщо не изглеждаше гузен и смутен, бе очевидно, че дори не се чувства неудобно. Той просто й се усмихваше, като очакваше, че тя ще му прости всичко.

— Майка ми казваше, че така ще е по-добре.

— Но какво е смятала да прави, когато Уорд се е върнал войната?

— Каза му да не се връща изобщо вкъщи.

Марина никога не бе харесвала Луиза Дилън. Виждаше, че е зла и отмъстителна жена, но не бе в състояние да разбере как една майка може да причини такова нещо на сина си.

— Мислеше, че ако Уорд се върне вкъщи, всички постоянно ще си спомнят за скандала.

— Като се има предвид, че ти и майка ти предизвикахте този скандал, намирам, че постъпката ви е безмерно нагла и безочлива, както и изключително жестока.

— Уорд нямаше нищо против да остане настрани.

— По-скоро си мисля, че не е искал да се завърне в дом, където никога не е бил добре дошъл.

Марина не разбираше как Уорд бе издържал и бе понасял унижението да бъде част от такова семейство. Хората от нейното семейство поне се преструваха, че я обичат.

— Какво правиш тук, Рамон? Защо изобщо дойде?

— Искам да се оженя за теб. Искам да отгледам Танър като собствен син. Искам официално да го осиновя. Така бих могъл да поправя миналото.

Марина разбра, че Рамон е от тези хора, които, след като веднъж са си наумили нещо, никой и нищо не може да ги накара да променят мнението си.

— И как смяташ да заобиколиш факта, че съм съпруга на Уорд и Танър е негов син?

Не знаеше защо изобщо зададе този въпрос. Бе сигурна, че той има готов отговор, който ще бъде не по-малко невероятен от всичко, което бе казал досега.

— Можеш да се разведеш с Уорд и да кажеш на всички, че сме спали заедно преди сватбата ти с Уорд.

Марина разбра, че бе права, когато предположи, че този човек е луд.

— Сериозно ли си мислиш, че сама ще се опозоря по този начин, само за да се омъжа за теб?

— Когато станеш моя жена, никой няма да посмее да те обвини в нищо.

С този човек не можеше да се говори. Той се бе обвил като с плащ със собствената си самонадеяност и не приемаше никакви други аргументи, освен своите.

— Рамон, чуй какво ще ти кажа. Не придавай на думите ми значение, което нямат. Няма да се омъжа за теб. Обичам Уорд, а и той ме обича. Танър си има баща, а аз — съпруг. Ние нямаме нужда от теб. Върни се вкъщи при майка ти. Сигурна съм, че се е поболяла от тревоги по теб.

Рамон се държеше така, като че ли не бе чул нищо.

— Аз съм богат, красив и ненадминат любовник. Бракът ти с мен ще те направи най-почитаната жена в Сан Антонио, на която освен това всички ще завиждат.

Без да каже и дума, Марина рязко му обърна гръб и се отправи към къщата.

— Знаеш, че винаги съм те искал — продължаваше Рамон, като плътно я следваше по петите. — Исках те още от самото начало. Затова исках да правя любов с теб. Знаех, че след като веднъж се озовеш в прегръдките ми, никога няма да пожелаеш друг мъж.

Марина просто не можеше да повярва в това, което чуваше, въпреки че с всеки изминал миг й ставаше все по-ясно, че бе подценила огромното самомнение на Рамон.

— Значи си мислеше, че ако ме изнасилиш, аз изведнъж ще се влюбя лудо в теб. Това щеше да бъде изнасилване, Рамон. Нямаше любов, нито от твоя, нито от моя страна.

За Марина беше очевидно, че Рамон бе започнал да вярва в собствените си теории и лъжи. Той можеше да смята насилването за съблазняване и да бърка насилието със страстта. Според него всичко, което той правеше, бе правилно, просто защото го правеше той. Дали Луиза не бе тази, която бе набила в главата му всичките тези глупости? Това нямаше значение. Той си вярваше и това също не можеше да се промени.

— Знам, че ми се сърдеше заради другите жени, с които спях, докато ухажвах теб — продължи Рамон. — Но те не означаваха нищо за мен. Обичах само теб.

Марина не знаеше за жените. Ако беше знаела, никога нямаше да се съгласи да отиде в „Ранчо дел Еспада“.

— Затова ли се ожени, защото ме обичаше?

— Защо да не се оженя, след като ти ме отхвърли?

Рамон бе бесен, по кожата му бяха избили червени петна. Дори сега не можеше да приеме, че тя бе единствената жена, която го бе отхвърлила, която всъщност бе предпочела друг пред него. Фактът, че съперникът му бе собственият му брат, го караше да се ядосва още повече.

— Но аз трябва да имам наследник — извика той. — Аз съм последният представител на семейство Ескаланте. Така името ми ще живее чрез моите синове.

Марина спря и се обърна с лице към него.

— Няма да се омъжа за теб — никога! Не те обичам. Дори не те харесвам. Танър не е твой син, а на Уорд. Ние ще живеем заедно. Танър ще бъде с истинския си баща, а аз с мъжа, когото обичам.

Рамон изглеждаше изненадан, като че ли не можеше да й повярва.

— Не можеш да направиш това — каза той. — Ти принадлежиш на мен, а не на Уорд. Аз пръв те поисках.

— Точно тук е разликата, Рамон. Ти ме искаше. Мислеше, че в това се състои всичко. Уорд ме обича. Мен, не моето име или връзките на баща ми, или заради сина ми. Само заради мен. Той би ме искал дори да нямах нищо от тези неща.

— Аз също те искам и ще те имам — отвърна твърдо той. — Ако не мога, тогава никой друг няма да те има.

— За последен път ти казвам: няма да получиш нито мен, нито Танър. Ние принадлежим на Уорд. И винаги ще бъде така.

— Защо не си казала на Танър, че Уорд е неговият баща?

Марина не бе сигурна откъде точно усети опасността: дали от въпроса, или от начина, по който изглеждаше Рамон. Той не можеше да направи нищо на нея или на Уорд, но беше напълно в състояние да нарани Танър. Марина знаеше, че той няма да се поколебае да го направи, ако мислеше, че това ще му помогне да получи каквото иска.

— Дойдох тук с намерението да се разведа с Уорд и да се омъжа за Бъд. На Танър вече бе казано, че баща му е изчезнал в акция по време на войната. Като знам колко важен е за него баща му, не виждах смисъл да му казвам, че има баща, с когото обаче не може да живее. Но двамата с Уорд започнахме да променяме чувствата си един към друг. Изчаквахме кога да кажем на Танър, докато решим какво ще правим. Танър обожава Уорд. Вече ме помоли да се омъжа за него, за да може той да му стане баща.

— И той няма да се ядоса, когато разбере истината?

— Напротив, ще бъде очарован. Сам видя как поздрави Уорд. — Марина отчаяно се надяваше, че Рамон ще й повярва. Беше от изключителна важност той да не говори с Танър преди нея. — Сега трябва да се върна при домакините си. След като им натрапих сина си в продължение на повече от седмица, ще бъде грубо от моя страна да се бавя повече.

Марина се надяваше, че това ще накара Рамон да се откаже от безумната си идея да се ожени за нея, но се съмняваше. Щеше да поговори с Уорд веднага щом й се предоставеше шанс. Може би Уорд щеше да успее да убеди брат си да се откаже и да се върне вкъщи. Щеше да предупреди съпруга си да не оставя Танър сам.

— Още повече, имам бебе, което не съм виждала повече от седмица.

Тя едва не се разсмя от стъписването по лицето на Рамон. Надяваше се, че тази новина ще го извади от равновесие поне за известно време. Със сигурност нямаше никакво намерение да му дава обяснения.

 

 

Танър бе разочарован от Рамон. Никога не бе виждал този мъж да прави нищо друго, освен да язди до ранчото на Бъд, но очакваше братът на Уорд да е опитен каубой. Момчето за кратко време бе разбрало, че Рамон обича просто да демонстрира умения, но нищо повече. Яздеше чудесен породист кон. Беше отличен ездач, имаше отлично седло, но не го биваше за нищо.

Рамон настигна децата на около миля от ранчото. Каза, че му е отегчително да ляга за следобедна дрямка и че с удоволствие би излязъл на хубава, дълга езда. Танър не разбра защо Бък го погледна невярващо и скептично, а Дрю изсумтя недоволно.

Рамон бързо се отегчи от работата на Бък. Когато Танър се противопостави на настоятелните му подкани да пояздят, Рамон го предизвика да се състезават.

— Чух, че имаш най-бързия кон в тази част на Тексас — каза Рамон. — Самият аз исках да го купя, но Бъд ме изпревари. Но това няма чак такова значение, защото мисля, че моят Салвадор е много по-бърз.

Танър не можеше да отмине с безразличие такова предизвикателство.

— Моят кон може съвсем лесно да надбяга твоя Салвадор, нали така, Дрю?

— Не знам, пък и не ме интересува — отвърна момичето.

Танър не я разбираше. Тя беше раздразнителна и свадлива от мига, в който се появи Рамон. Танър също не го харесваше, но се държеше добре с него, дори му предложи да остане с тях, докато Бък тръгна по следите на един липсващ от стадото бик.

— Искаш ли да се надбягваме и да видим? — попита Рамон.

— Разбира се. Хайде, Дрю.

— Аз няма да дойда — отвърна сопнато тя. — В момента яздя кон, който е обучен да връща заблудени животни, и нямам никакво намерение да го осакатя, като препускам нагоре-надолу като някаква глупачка.

— Така е, защото знаеш, че конят ти не може да се сравнява с нашите — продължи Рамон. — Хайде, Танър, нека да видим чий кон е по-бърз.

— Хайде, вървете — подкани ги Дрю. — Омръзна ми да ви слушам и гледам.

Танър си помисли, че не би трябвало да оставя Дрю сама, но тя бе в отвратително настроение. Още повече, че не можеше да отхвърли предизвикателството на Рамон.

— Да видим кой пръв ще стигне до края на този каньон — извика Танър.

— Като ще е състезание, поне да е истинско — отвърна Рамон и му отправи ослепителна усмивка. — Да видим кой пръв ще стигне до онова било ей там.

— Но това е на повече от миля!

— Безпокоиш се, че конят ти няма да издържи толкова дълго?

Така беше. Танър в никакъв случай не можеше да отмине такова нещо с безразличие.

— Знам едно било, което се намира на две мили — отвърна момчето. — Ще видиш, че ще те изпреваря до там и обратно.

Двамата изкрещяха високо и пришпориха конете.

Танър обичаше да чувства под себе си галопиращия кон. Обичаше хълмовете, които се възправяха от двете му страни, и планините, чийто силует се очертаваше в далечината. Всичко тук му бе станало познато и мило, а той надпреварваше коня на Рамон.

Но само с една глава дължина.

Вместо да заобиколи билото, Рамон се впусна в един страничен каньон. Танър го последва. Преминаха една малка долина, изкачиха се по тясна пътека и навлязоха в друг каньон. Сега Рамон бе на две дължини напред. Танър имаше чувството, че конят на Рамон е наистина по-бърз, но момчето не мислеше да се отказва. И двата коня забавиха ход, когато поеха по една тясна каменлива пътека, която водеше в друг каньон. Той свършваше след едно възвишение от около две хиляди фута.

Двамата ездачи препуснаха в малката долина, като яздеха рамо до рамо. Постепенно конят на Танър започна да взема преднина. След миг вече бе на половин дължина напред. Дори когато изкрещя триумфиращо, Танър сметна, че Рамон не язди с всички сили. Ако Дрю яздеше Салвадор, несъмнено щеше да спечели.

— Имаш наистина чудесен кон — каза Рамон, като дишаше тежко. — Не познавам друг кон, който може да надбяга Салвадор на две мили.

— Милите станаха почти три — отвърна Танър.

— Още по-добре. — Рамон се усмихна и спря, за да даде на коня си почивка. След това се огледа наоколо с неодобрителна гримаса. — Какво забравено от Бога място!

— На мен ми харесва — заяви Танър, като поведе конете по една стръмна камениста пътека. — Почакай да видиш каньона малко по-нататък.

— Искаш да кажеш, че има още един каньон? — попита невярващо Рамон.

Но Танър не го изчака, а продължи. Смушка коня си по тясната пътека, която не след дълго се разшири и навлезе в една малка долина, дълга не повече от миля и широка около стотина ярда.

— Виж — извика гордо момчето. — На това място докарваме телетата, които сме помогнали да дамгосат.

Покрай един плитък поток, извиращ от неголяма пукнатина в скалата, се бяха пръснали на отделни групи телета и пасяха лениво. Рамон изобщо не изглеждаше заинтересован от тях. Понечи да слезе от седлото.

— Уорд казва, че конят трябва да продължава да се движи, когато е мокър от пот.

Рамон спря за момент.

— Конят е изморен.

— Тогава го разходи. Уорд казва, че човек, който не се грижи за коня си като за самия себе си, е глупак. Уорд казва…

— Ти, изглежда, често мислиш за Уорд — каза Рамон, леко раздразнен.

— Да. Много го харесвам. Искам мама да се омъжи за него. Харесвам го повече от Бъд.

Танър не разбираше защо Рамон изглеждаше толкова разстроен. Не мислеше, че е приятел на Бъд.

— А мен не би ли предпочел да ме имаш за татко?

Този въпрос стъписа Танър. Въпреки че бе виждал Рамон много пъти, не бе знаел, че е брат на Уорд. Нямаше никаква представа, защо би трябвало да го иска за свой баща. Наистина, можеше да язди доста добре, но Танър би могъл да се обзаложи, че той не може да улови с ласо дори теле.

— Аз искам Уорд — заяви Танър, докато бавно отвеждаха конете към средата на долината. — Харесвам го повече от всички.

— Знаеш, че винаги съм искал да живееш в моето ранчо — отвърна Рамон. — То е по-голямо от това на Джейк.

Рамон направи такава физиономия, като че ли ранчото на Джейк само с големи компромиси можеше да се нарече ранчо. На Танър това изобщо не се хареса. Момчето бе обикнало това ранчо. Искаше да остане тук завинаги.

— Ако дойдеш при мен, ще можеш да яздиш където си поискаш и да имаш колкото коне си поискаш. Един ден, когато пораснеш, ранчото ще стане твое.

— Мое? — Танър нямаше никаква представа, защо Рамон ще иска да му даде ранчото си.

— Това ще стане след моята смърт, разбира се — продължи Рамон, — което няма да стане по-рано от четиридесет или петдесет години.

За Танър това бе безкрайно дълго време. Момчето дори не можеше да си представи толкова дълъг период. Дотогава щеше да стане много възрастен човек, дори можеше и да не е жив.

— Благодаря — отвърна момчето, припомняйки си добрите маниери. — Но предпочитам да остана с Уорд.

Рамон изглеждаше ядосан. Танър наистина не можеше да разбере. Майка му винаги му казваше, че хората няма да му се ядосват, ако бъде учтив с тях. Двамата продължиха да яздят известно време мълчаливо. Танър започна да се чувства неудобно. Започна да съжалява, че не бе повикал Уил да дойде с него. Уил винаги малко се фукаше, но не се мусеше като Дрю. Щеше да се състезава независимо какъв кон яздеше.

— Има нещо, което трябва да знаеш за Уорд — обади се накрая Рамон. — Нямах намерение да ти казвам, но не мога да се примиря, като гледам как едно момче като теб се възхищава на човек, който толкова малко да заслужава това.

Танър не бе сигурен какво иска да му каже Рамон, но разбираше, че това, което ще последва, нямаше да е хубаво.

— Какво би си помислил, ако ти кажа, че Уорд вече има син?

Танър толкова силно опъна юздите, че конят му отметна рязко глава.

— Не ти вярвам! — избухна момчето. — Ако беше така, Уорд щеше да ми каже. — Като помисли малко, добави: — Уорд никога не се е женил. Ходил е да се бие във войната.

— Грешиш Уорд беше женен, но избяга и изостави жена си.

Танър в никакъв случай не можеше да повярва на това твърдение. Уорд никога не би избягал и не би изоставил никого.

— И още по-лошо — когато разбрал, че жена му ще има дете, изобщо не се върнал.

— Защо ми говориш всичките тези лоши неща за Уорд? — възмути се Танър. — Той ти е брат. Не го ли харесваш?

— Той направи нещо още по-лошо — продължи Рамон, без да обърне внимание на въпроса на Танър. — След раждането на сина си Уорд заявил, че бебето не било негово. Казал, че жена му била лоша и че никога в живота си не иска да вижда малкото копеле.

Танър не можеше да допусне, че Уорд ще направи такова нещо, но мисълта за момчето, на което всички обръщат гръб, го трогна.

— Какво се случи?

— Добрият чичо се опитал да помогне. Той живеел в голяма къща и имал много пари. Искал малкото незаконородено момче да стане негов син. Обещал му коне и всичко, което можело да си пожелае.

— А момчето отишло ли да живее с него?

— Не. Уорд не му позволил. Казал, че никой негов роднина не трябва да се грижи и да помага на онова копеле.

— Но това е подло! Чичото все пак е трябвало да вземе момчето.

— Опитал се. Но един ден малкото копеле открило Уорд и тъй като не искал да изглежда толкова ужасен, Уорд се престорил, че харесва момчето. Той толкова го заблудил, че когато любезният чичо дошъл отново да го вземе със си, момчето отказало.

Внезапно Танър доби чувството, че нещо не бе наред. Тази история изобщо не се отнасяше за малко незаконородено дете. Беше за самия него.

— За какво ми разказваш всичко това? — изкрещя той. — Аз не съм копеле! Уорд не ми е баща!

— Страхувам се, че е.

— Не, не е!

— Защо си мислиш, че Уорд прекарва толкова време с теб?

— Уорд ме харесва. Той самият ми го каза.

— Защо той и майка ти отсъстваха от ранчото толкова дълго време?

— Помагаха на болните от холера.

— Уорд искаше да накара майка ти и теб отново да го харесате. По този начин, когато ти каже, че е твой баща, ти няма да му се разсърдиш, че те е изоставил.

Танър много се разгневи на Рамон заради тези думи. Ядосваше се и за това, че го караше да се чувства объркан и разстроен.

— Това не е истина! — изкрещя момчето.

Хвана юздите и налетя на коня на Рамон. Животното отметна глава и изцвили пронизително.

— Спри, малко копеле такова! — извика Рамон.

— Не съм копеле! — изкрещя на свой ред Танър и отново извъртя коня си. — Не съм!

Краят на юздата удари коня на Рамон по носа. Животното отстъпи назад и изцвили. Рамон трябваше да положи доста усилия, за да запази равновесие.

— Престани да удряш коня ми, глупаво копеле такова! — изкрещя Рамон.

— Казах ти вече, че не съм копеле — извика Танър. — Мама ми каза, че баща ми е бил известен лекар, който изчезнал през войната.

— Това е Уорд, идиот такъв! Не можеш ли да разбереш?

На Танър много му се прииска Дрю да бе тук. Тя би знаела как да накара Рамон да спре да говори такива ужасни лъжи. Момчето продължи да удря коня на Рамон. Рамон изпитваше все по-големи затруднения да се задържи на седлото, което зарадва Танър извънредно много. Искаше Рамон да падне на земята.

— Уорд няма да ти позволи да живееш в ранчото — изкрещя Рамон. — Той ще отиде в Сан Антонио, където ще бъде лекар, а там няма да имаш кон и няма да можеш да яздиш.

— Това е лъжа! — извика Танър, обърна коня си и пое в галоп обратно към каньона.

— Спри, глупако! — извика след него Рамон. — Така ще си счупиш врата.

Стигнаха до тясната виеща се скалиста пътека, като се носеха в безумен галоп. Рамон продължаваше да вика на Танър да внимава, но момчето бързаше да се върне в ранчото час по-скоро. Уорд трябваше да му каже, че Рамон греши. Трябваше!

Но през цялото време Танър имаше ужасното подозрение, че Рамон е прав. Твърде много неща съвпадаха. Танър не искаше да го наричат малко копеле. Не искаше баща, който не го желае. По-добре беше да има баща-герой, загинал във войната, и който никога нямаше да се върне прегърне любимото си момче.

Колкото повече мислеше по този въпрос и се разстройваше, толкова по-бързо яздеше. Изобщо не обръщаше внимание на виковете на Рамон, че е много опасно да се язди такава главоломна скорост.

Когато пътеката навлезе в долината в дъното на каньона, Танър пришпори още по-бързо коня си. Момчето хвърли за миг поглед назад, точно навреме, за да види как конят на Рамон се спъва и се подхлъзва на една скала. В следващия миг животното падна на колене. Рамон излетя седлото над главата на коня и се приземи на скалите малко по-надолу. Тялото му се удари и започна да се търкаля по склона, докато стигна в дъното на долината, където земята бе равна.

Ужасен от това, което се случи, Танър спря коня си, върна го и пое назад. Скочи от седлото и се затича към мястото, където бе паднал Рамон.

— Мистър Рамон, добре ли си? Моля те, кажи нещо. Недей да лежиш там и да мълчиш.

Но Рамон не се помръдна. Танър го доближи още и го гледа внимателно. Видя, че мъжът още дишаше. Като събра последните остатъци от смелостта си, Танър протегна ръка и вдигна едната ръка на Рамон. Когато я пусна, тя падна на земята, без да се помръдне.