Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Каубои (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ward, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 58гласа)

Информация

Корекция
tsvetika(2008)
Сканиране и разпознаване
?
Сканиране
bobych(2008)
Допълнителна корекция
asayva(2014)

Издание:

Лей Грийнууд. Уорд

Американска. Първо издание

ИК „Торнадо“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-190-069-0

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от asayva

Глава 24

Уорд разкопча копчетата, които придържаха яката на Марина плътно около врата й. Целувките, с които обсипа шията и малката вдлъбнатинка в основата й, бяха достатъчни, за да заглушат слабите й протести. Коленете й омекнаха. Трябваше да полага невероятни усилия, за да остане на крака.

— Миришеш толкова хубаво — промърмори Уорд. — Толкова си топла и мека.

През замъгленото й съзнание премина мисълта как ли миришеше Уорд. Той бе силен и уверен, от тялото му се излъчваше топлина, но как миришеше?

Съвсем определено на сапуна на мисис Прут. През изминалата седмица се бе къпал толкова пъти с него, че не бе останала и следа от онази типична само за него миризма. Напомни си, когато се върнат в ранчото, да обърне внимание на това.

Значи все пак бе решила да се върне с него. До този момент не бе осъзнала.

— Успявам ли да те убедя? — попита Уорд, след което разкопча още няколко копчета, стигайки до горната част на гърдите й.

— Наистина успя да привлечеш вниманието ми — промълви тя.

Уорд се засмя и я поведе към леглото. Марина с удоволствие се отпусна на мекия матрак и се отдаде на ласките на Уорд.

Той легна до нея и смъкна роклята от раменете й.

— Казвал ли ти е някой какви красиви рамене имаш? — попита тихо той, като залепи целувка върху пламналата кожа. — Бели и толкова меки.

— Никой не ги е виждал, освен теб.

За миг Уорд застана неподвижен и вдигна поглед към нея.

— Е, може би Танър, но не мисля, че това му е направило някакво впечатление.

Марина никога не се бе опитвала да опише усмивката на един мъж, но сега определено можеше да каже, че усмивката, която й отправи Уорд, бе едновременно собственическа и изразяваше удоволствие.

— След време ще го науча да оценява такива неща много по-добре.

Мисълта, че Уорд щеше да научи сина им да цени жените, й хареса. Още повече й харесваше начинът, по който Уорд изразяваше собствената си оценка за нея. Затвори очи и се отдаде на удоволствието от ласките му. Чувстваше как тялото й се разтапя като восък под лъчите на жарко слънце. Не би могла да помръдне, дори и да искаше. Уорд целуваше вътрешната страна на ръката й. Никога не си бе представяла, че един мъж може да направи подобно нещо. Никога не си бе мислила, че това може да й хареса. Сега разбираше, че се е заблуждавала.

— Често съм си мечтал да направя точно това — промълви Уорд, а устните му галеха кожата й. — През нощите, когато не можех да заспя, си представях как целувам всяка част от тялото ти.

— Но ти все още ми се сърдиш.

— Опитах се да си представя и други жени, но винаги се оказваше, че си представям теб.

Тя също не бе успяла да го изхвърли от мислите си. Ако някога бе имала съмнения, защо иска да се срещне сама с Уорд, а не да изпрати адвокат, сега вече от тях не бе останала и следа. Просто трябваше да го види отново. Трябваше сама да се увери, че всичко между тях е приключило.

Но не беше. Никога не бе приключвало. Преди седем години бе поставено само началото. Сега само от тях зависеше да решат какъв ще бъде краят.

Уорд се приведе над нея и пое устните й.

— Казвал ли съм ти някога колко обичам да те целувам?

— Можеш пак да ми кажеш! — Никога нямаше да се насити той да й говори по този начин. Прекалено дълго бе живяла сама и жаждата за него бе прекалено дълбока и силна.

— Мислех си да те целуна още преди да се събудя съвсем — каза той и докосна леко с устни ъгълчето на устата й. — Ако се бях събудил, сигурно щях да стана от леглото и пак да те целувам.

— Мисля си, че това щеше да ми хареса повече от кукуригането на петела на мисис Прут.

Уорд се усмихна.

— Мисля си за теб по цял ден, докато говоря със съпругите на другите мъже. Казвам си, че никоя от тях не е толкова красива като теб. Никоя няма твоята гъста абаносова коса и красива бяла кожа. Никоя не притежава твоето хубаво тяло.

Уорд покри с ръка едната й гръд, след това плъзна ръката си надолу, докато достигна хълбока. Тялото й се вцепени. Пръстите му продължиха пътешествието си нагоре по ръката й, докоснаха рамото й, обхванаха лицето й и го обърнаха срещу неговото, докато двамата застанаха очи в очи, а лицата им бяха само на няколко сантиметра разстояние.

— Никоя от онези жени няма твоите очи и твоята усмивка. Никоя от тях не може да бъде това, което си ти.

Марина почувства как очите й се пълнят със сълзи. Искаше да повярва на всяка дума, която той й казваше. Искаше да повярва, че е най-важният човек за него в целия свят.

Защото го обичаше. Сега вече бе сигурна в това. Бе истинска глупачка да отрича любовта си толкова дълго време, още по-голяма глупачка — да продължи да го обича и след това, което й бе причинил. Не можеше да се противопостави, нито да промени това. Ако можеше да го обича сега, предполагаше, че винаги щеше да го обича. Щеше да приеме този факт и да продължи оттук нататък.

— В продължение на толкова много години бях убеден, че никога повече не искам да те виждам — каза той. — Но в мига, когато те видях, разбрах, че съм грешал през цялото време.

Марина също толкова бързо бе разбрала, че никога не бе могла напълно да го забрави. Отне й малко повече време да осъзнае, че го обича. А сега разбираше, че и той я обича. Запита се каква част от тази обич бе запазил за Танър? Дали в отношението си ги разделяше?

Уорд отново я целуваше, завладявайки устата й диво и стремително. Ръката му се бе върнала на разголената й гръд. От докосването му сякаш огньове избухваха в цялото й тяло. Не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за Уорд и това, което правеше с тялото й.

В нея се събудиха чувства, които бяха заровени под пепелта на самотата цели седем години. Тялото й реагираше по начин, съвсем нов и неочакван за нея. Струваше й се, че досега сякаш е живяла в тялото на друг човек.

Дори и през плата на роклята, докосването му правеше гърдите й извънредно чувствителни и караше зърната й да се втвърдяват. Уорд галеше гърдите й с върховете на пръстите си, като постепенно проникваше все по-дълбоко в деколтето й. Когато започна нежно да гали твърдото зърно, от устните й се изтръгна сладостен стон. Никога не бе изпитвала такава сладка агония. Никога не бе предполагала, че това изобщо е възможно.

Марина не се възпротиви, когато Уорд свали роклята до кръста й. Нямаше достатъчно сили, нито желание. Твърде дълго бе живяла сама, лишена от мъжка ласка. Искаше й се за една нощ да изпита всичко, което бе пропуснала през тези седем години.

Когато устните на Уорд оставиха устата й само за да се прехвърлят на гърдите й, почувства, че повече не би могла да издържи. По тялото й се разливаха мощни, болезнено сладостни вълни. Раздвижи се под него. Това намали леко напрежението, но увеличи удоволствието. Марина вече не осъзнаваше какво прави. Почти не забеляза, когато Уорд измъкна роклята изпод хълбоците й и след това от цялото й тяло. От значение бе само дивото желание, което пулсираше във вените й.

Марина застина, когато ръката му се плъзна надолу и притисна тялото й към неговото. Допирът на кожата му до нейната я накара да потрепери. Не бе разбрала кога бе успял да свали дрехите си. Почувства горещата му възбуда, а напрежението в тялото й ескалира до степен, когато повече не можеше да се контролира. Мускулите й се напрегнаха в очакване. Ръката му се плъзна между телата им и се спря на корема й. Жаждата й за него бе толкова голяма и всепоглъщаща, че Марина не можеше да мисли за нищо друго. Тя се притисна към него в мълчалива подкана да я намери, да я изпълни, да я отведе до онова неописуемо блаженство, което само той можеше да й даде. Но Уорд се отдръпна. Марина не знаеше дали той предпочита все още да се въздържа, или иска да забави темпото. Не я интересуваше. Значение имаше само това, че тя бе почти полудяла от страст и всичко бе по негова вина. Той трябваше да направи нещо или тя щеше да започне да крещи високо.

— Уорд, моля те — изстена тя.

Тя се притисна плътно към Уорд, опитвайки се да го накара да удовлетвори болезненото желание, което я разкъсваше и превръщаше тялото й в трептяща струна. Никога не бе искала нещо толкова много. Никога не се бе нуждаела от Уорд толкова отчаяно.

— Успокой се, Марина, цялата нощ е пред нас — прошепна той.

Но тя не можеше да се успокои. Вече не можеше да се владее. Притисна се отново към него, подканяйки го да удовлетвори желанието, което пулсираше в нея и което се разгаряше с всяко движение на тялото му, с всяко докосване на гърдите й до кожата му. Уорд се раздвижи в нея. Безкрайната й пламенност го обля като топъл дъжд, докато тя почти загуби свяст. Това трябваше да свърши или тя със сигурност щеше да полудее.

За момент Уорд се опита да я накара да се успокои, искаше да продължи удоволствието й дълго и бавно, но когато тя заби нокти в гърба му и впи зъби в ухото му, разбра, че това щеше да бъде невъзможно. Предаде се на нейната пламенност и позволи страстта да вземе връх над разума му.

Сподавяйки желанието си да изкрещи, Марина заби зъби в рамото на Уорд и се остави на екстаза, който прииждаше и я заливаше като мощен прилив. Внезапно се оказа на гребена на вълната, в следващия миг сякаш пропадна в дълбока пропаст и напрежението изведнъж се оттегли от тялото й, оставяйки я разтреперана и напълно удовлетворена. Почувства как тялото на Уорд се напрегна и потрепери под напора на собственото му освобождаване, след което той изнемощяло се отпусна върху нея.

Бяха й нужни няколко минути, преди дишането й да се нормализира, за да бъде в състояние отново да събере мислите си. Осъзна, че бе направила още една крачка към Уорд и към заздравяването на тяхната връзка. Нищо, което се бе случило в брачната им нощ, не можеше да се сравни с това. Тогава те бяха две деца, които изучаваха телата си, без да осъзнават нищо друго, освен това, че бяха сложили край на едно табу, бяха направили нещо, за което никой нямаше да има правото да ги обвинява.

Тази нощ бе съвършено различна. Бяха пристъпили един към друг с нещо много повече от желанието за плътска наслада. Марина не знаеше какво би казал Уорд, но усещаше още по-голяма нужда да вземе решението, което не бе убедена, че е правилно. Този път обаче тази нужда идваше от самата нея. Искаше да бъде негова жена.

 

 

— Уорд, не съм сигурна, че мога да живея с теб. Мислих за това през цялата нощ и сутринта. Искам да го направя, но не съм сигурна, че ще мога.

Двамата бяха вече на път за ранчото. В продължение на цял час бе слушала Уорд, който говореше за плановете си относно трима им. Въпреки чудото на екстаза, който бе изпитала в прегръдките му през изминалата нощ, въпреки че го обичаше и искаше да живее с него, съмненията и тревогите продължаваха да я безпокоят, докато почувства, че не може да издържа повече.

Уорд се обърна и впи поглед в нея.

— Но аз си помислих… бях сигурен…

— Не ме попита — отвърна Марина. — Но това не е от значение. Самата аз не знам как да постъпя.

— Ще ми кажеш ли защо?

Бе толкова просто да се каже и въпреки това бе толкова трудно да го накара да разбере — не вярваше, че той можеше да направи това, което бе необходимо тя да стане истински негова жена. Не трябваше да има половинчати решения. Марина го обичаше твърде много, за да се примири с това.

— Беше време, когато бих живяла с теб, без да се нуждая от любовта ти. Поне си мислех, че е така, но сега разбирам, че не мога да го направя.

— Аз те обичам, Марина. Казах ти…

— Знам какво каза, Уорд, но имам нужда от нещо повече от уверенията ти. Искам да го почувствам…

— Какво искаш да почувстваш?

— Че ме обичаш заради самата мен, независимо от Танър.

— Марина, аз…

— Остави ме да довърша. Не ми е лесно да говоря за това. Не го прави още по-трудно.

Той изглеждаше така, като че ли всеки миг ще избухне нетърпеливо, но не я прекъсна.

— Отново се влюбих в теб. Не искам да кажа, че съм била влюбена в теб през всичките тези години и сега съм го осъзнала. В мен има и нещо останало от това, което някога изпитвах към теб, но тази любов е нещо съвсем различно. Не продължавам от там, откъдето съм прекъснала, а започвам от самото начало. Обичам те отчаяно и трябва да почувствам, че и ти изпитваш същото. Не заради Танър, не за да бъдеш баща, а заради мен, заради самата мен. Не мога да дойда да живея с теб само защото съм майка на Танър.

— Не е така. Казах ти…

— Знам какво каза и се опитвам да ти повярвам.

— Но не ми вярваш.

— Не знам. Не съм сигурна.

— Какво мога да направя, за да те убедя?

— Началото беше добро — отвърна тя, като се усмихна смутено. — Предполагам, че ми трябва малко време, за да свикна с това.

— Колко?

— Не знам.

Яздеха мълчаливо в продължение на няколко минути.

— Има и още нещо. — Трябваше да му каже и останалото. Би било страхливост от нейна страна, ако продължаваше да изчаква.

— Какво?

— Трябва да съм сигурна, че никога повече няма да ме напуснеш.

Уорд изглеждаше напълно стъписан от думите й.

— Когато дойде време да направиш избор между мен и семейството си, ти повярва на тях. Вече ми разказа как са те излъгали, но ти все още ги обичаш и все още отчаяно желаеш те също да те обичат.

Уорд не можеше да го отрече.

— Прекарах по-голямата част от живота си, като правех всичко, което ми беше по силите, за да накарам родителите ми да ме обичат така, както обичаха Рамон. Имаше време, когато бих направил всичко, бих жертвал всичко за… — Уорд замълча изведнъж. — Предполагам, че вече съм го направил.

В продължение на един дълъг миг той мълчаливо я гледаше.

— Това повече няма да се повтори — каза той, като отклони поглед.

Марина се почувства ужасно, защото бе повдигнала такъв болезнен въпрос за Уорд. Нейното семейство я бе лишило от наследство, но тя бе имала Танър и Бет. Също и Бъд. Никога не бе оставала без някого, които да я обича и да я подкрепя.

Уорд бе останал сам.

Марина знаеше, че той не беше забравил семейството си. Тя и не искаше това от него. Просто трябваше да знае, че е по-важна за него, отколкото майка му и брат му.

— Какво искаш да ти кажа? — попита той с болка в гласа.

— Не знам. Опитвам се да ти кажа, че имам нужда от още време. Обичам те. В това съм напълно сигурна.

— Но не вярваш, че аз те обичам?

Той, естествено, си бе направил този извод, но тя далеч не искаше да каже това.

— Не. Знам, че ме обичаш, но имам нужда да знам, да почувствам, че ме искаш обратно, дори и Танър да не се бе родил. Трябва да съм сигурна, че никога отново няма да предпочетеш семейството си пред мен.

— И защо да го правя? Те обърнаха гръб и на двама ни, дори и на Танър.

— Може би е така, защото всичко е толкова неочаквано, като първия път.

— Значи искаш да кажеш, че по-скоро ще се откажеш от шанса да обичаш и да бъдеш обичана, отколкото да рискуваш да не те напусна отново?

— Да. Това не се отнася само за мен. Не мисля, че Танър би могъл да го понесе.

— Мислиш си, че мога да сторя това на когото и да било от двамата?

— Не мислех, че ще ме напуснеш първия път. Съжалявам, не исках да кажа това. Опитах се, но просто не мога да се преструвам, че това никога не се е случило. Годините, които последваха, бяха ужасни.

Уорд не отговори. Марина предположи, че й бе ядосан. Имаше право. Тя не само бе поставила под съмнение любовта му, но и честността, толкова характерна за него.

— Майка ти ме мрази — продължи Марина. — В продължение на години повтаря на всички, че Танър най-вероятно е дете на другия й син. Тя няма да приеме спокойно, че искаш да ме признаеш за своя жена, а Танър — за свой син. Ако го направи, на всички би станало ясно, че двамата с Рамон са лъгали през цялото време. Майка ти ще се опита да те принуди да избираш между нея и мен с Танър.

— Но, Марина, винаги бих избрал теб и Танър.

— Тя ще ти обещава всичко.

— Няма да й повярвам.

— Тя е твоя майка. Уорд. Ще ти се иска да й повярваш.

— Веднъж вече направих тази грешка. Повече никога няма да се случи.

Марина отчаяно искаше да му повярва. Беше готова да го направи и въпреки това червеят на съмнението продължаваше да я гризе. Досега Луиза Дилън не бе губила битка. Марина не очакваше тя да се примири лесно.

Вече почти бяха стигнали ранчото, което се виждаше на известно разстояние пред тях. Пронизителен писък, идващ от обора, им подсказа, че Танър ги бе забелязал. Беше въпрос на минути, преди той да се втурне към тях, като с едната ръка придържаше шапката си, а с другата махаше възбудено.

Дрю и Уил се появиха, тичайки след него. Марина почувства как в душата й нахлува щастие, и се усмихна. Досега не бе осъзнала напълно колко й липсва синът й, колко много иска да го види и да се увери, че е добре. В този момент за пръв път изпита удовлетворението и радостта се съберат всички заедно — тя, съпругът й и техният син.

— Трябва да кажем на Танър — каза Уорд. — Съжалявам, че все още не можеш да вземеш решение относно мен, но за Танър не можем да чакаме повече.

— Трябва да ме оставиш аз да му кажа — отвърна тя, като погледна умолително.

— Добре. Кога ще му кажеш?

— Тази вечер или утре. Не знам. Трябва да подбера внимателно момента. Новината ще го изненада и разстрои.

— Ще е много по-добре, ако му кажем заедно — възрази Уорд.

— Не. Трябва да говоря с него сама — настоя тя.

— Сигурна ли си?

Като отхвърли тревогите си за по-късно. Марина се плъзна от седлото точно навреме, за да притисне в прегръдките си Танър, който се хвърли към нея. Той налетя с такава сила, че тя загуби равновесие. Следващото нещо, което осъзна, бе, че двамата се търкаляха в тревата, смееха се и говореха едновременно.

— Вече си мислех, че никога няма да се върнеш — казваше Танър и прегръщаше майка си колкото сили имаше. — Пит каза, че най-вероятно ще се разболеете от холера и ще умрете.

— Дрю му хвърли един хубав бой заради тези думи — намеси се Уил.

— А Уил й помагаше — добави Танър, като все още се притискаше към майка си. — Джейк едва успя да ги разтърве. Трябва да видиш насиненото око на Пит.

— Което му е за спомен от мен — заяви гордо Дрю.

— Няма ли поне един от вас да попита как аз не се заразих от холера? — попита Уорд, докато, усмихнат, слизаше от седлото.

— Много се радвам, че се върна, Уорд — каза Дрю. — Но аз не тичам към хората, за да ги прегръщам.

— И аз — обади се Уил. — И аз не искам да прегръщам никого.

— Освен Изабел — напомни му Дрю.

— Тя не се брои — отвърна момчето. — Всеки прегръща майка си.

Танър пусна майка си и се изправи. След това погледна към Уорд, а мъжът видя в очите му огромната нужда, която момчето имаше от него.

— Радвам се, че се върна — каза то. — Казах на Пит, че ти никога няма да се разболееш. Казах му, че ти ми обеща.

Танър изглеждаше така, като че ли всеки момент ще се хвърли в прегръдките на Уорд, но в следващия миг се отдръпна и погледна колебливо към Дрю.

— Хайде — подкани го тя. — Няма да кажа на никого.

— И аз — обади се като ехо Уил.

След като вече нямаше причина да се колебае, Танър разтвори ръце, обви ги около кръста на Уорд и се притисна силно към него. Марина почувства как очите й се пълнят със сълзи. Сълзите замъгляваха погледа й и не можеше да вижда добре, но й се стори, че очите на Уорд също овлажняха. Как бе могла дори за миг да си помисли, че Уорд ще ги изостави заради семейство, което никога не го бе обичало както той заслужаваше? Бе истинска глупачка, че не бе забелязала това по-рано.

Щеше да разкрие истината на сина си за баща му час по-скоро. Щеше да му каже също, че се е съмнявала в него, но никога повече няма да го прави.

— Дошъл е един мъж и иска да ви види — обяви Уил.

— Да — добави Дрю. — Едно зализано конте, което твърди, че е твой брат.

Топлотата и щастието от срещата им изведнъж изчезнаха, заменени от леден страх. Марина вдигна поглед към Уорд. Той изглеждаше не по-малко изненадан от нея.

— Къде е той? — попита Уорд.

— Ей там — Дрю посочи към къщата. — Застанал е на верандата.

Марина и Уорд се обърнаха едновременно, когато Рамон Дилън слезе по стълбите на верандата и се насочи към тях.