Лей Грийнууд
Уорд (2)

Глава 2

Музиката беше чудесна. Рамон се представяше в цялото си очарование и блясък. Гостите, разбира се, бяха избрани, а Луиза се усмихваше, насочила към множеството одобрителния си поглед. Но в сърцето на Марина нямаше радост, в стъпките й нямаше лекота и игривост, в гласа й нямаше смях. Изпълнена с мъка, тя бе започнала да се съмнява в правилността на брака си с Рамон, брак, който щеше да направи щастливи две семейства и да осигури собственото й бъдеще.

За пръв път съжаляваше за непокорството и своеволието си. Ако изобщо имаше някаква възможност глупавите й мечти да се превърнат в реалност, тази възможност бе унищожена в момента, в който Уорд научи за годежа й с Рамон. Очите му й казаха всичко това. Отсъствието му на празненството тази вечер го потвърждаваше.

— Тази вечер си необичайно сериозна — каза й Рамон, когато застанаха един срещу друг на танца.

Марина обикновено едва издържаше тези скучни и сковани официални танци, но тази вечер бе благодарна заради плавните, бавни движения. Така за дълго време можеше да избягва разговорите.

— Малко съм изморена — каза тя, когато двамата се завъртяха в кръг.

— Не трябваше да яздиш толкова надалеч.

— Вероятно не — те се поклониха и отново се завъртяха.

— Скоро хората ще започнат да се разотиват. Утре ще можеш да поспиш до късно.

Те се разделиха и Марина се върна в редицата си. Следващият й партньор бе един едър, пълен полковник с големи очи и голям корем. Отговаряше разсеяно на щедрите му комплименти, когато изведнъж забеляза Уорд, застанал до една от украсените с дърворезба колони на балкона, който обграждаше вътрешния двор.

Марина пропусна една стъпка. С усилие обърна поглед към полковника и се постара да влезе в ритъм. Присъствието на Уорд не променяше нищо. Тя бе предопределена да стане жена на Рамон.

И все пак Уорд бе дошъл.

Какво правеше той тук? Дали бе изпитал желание да я види, както тя него? Интересът й към този мъж я изплаши и развълнува едновременно. Можеше ли това да означава нещо повече от един обикновен флирт в меката есенна вечер, когато бе опиянена от музиката, хората, виното и вълнението да се окаже предмет на възхищението на мъж, който, само с един свой поглед, бе накарал кръвта й да препусне лудо във вените и я бе накарал да се чувства така, като че ли костите й се бяха превърнали във восък?

Не знаеше, но почувства как изведнъж започна да стъпва по-леко, а пулсът й се ускори. На лицето и се появи усмивка, която съвсем обърка младежа, заел мястото на полковника при следващото завъртане.

Марина се изчерви, отмести поглед и си наложи да не гледа в посоката, където стоеше Уорд. Укори се, че се държи като глупачка. Трябваше да бъде разумна и да прави това, което се очакваше от нея. Но сега решителността й бе разколебана от един красив каубой със сини като сапфири очи.

Марина вдигна поглед и срещна този на Уорд — прям, изпълнен с копнеж, че тя почувства как се заби като огнена стрела в сърцето й. Като че ли той неволно слагаше своя отпечатък върху нея и я правеше своя.

Марина едва не се блъсна в партньора си. Тя се усмихна извинително на почервенелия от смущение младеж, който в следващия миг бе заменен от един младши офицер в красива униформа.

Марина бе потресена. Нямаше съмнение, че чувствата му към нея бяха също така силни като нейните към него. И все пак, как беше възможно? Та те се бяха запознали същия ден! Не знаеха нищо един за друг. Изведнъж я побиха студени тръпки. И преди е била небрежна, поемала бе доста рискове, но никога не бе губила самообладание. Винаги бе знаела какво ще се случи, какво иска да се случи.

Сега не знаеше!

Същата загуба на самообладание я накара да действа. През целия си живот бе държана в подчинение от родителите си. Когато се омъжеше за Рамон, трябваше да се подчинява на него и на майка му.

Нещо й подсказваше, че това никога не можеше да се случи, ако останеше с Уорд. Но откъде можеше да знае това? И още повече, откъде бе така убедена?

Марина отново погледна към балкона. Уорд бе все още там. Искаше й се той да слезе. Трябваше да слезе. Трябваше да разбере дали всичко, което бе видяла в погледа му, бе истинско. Ами ако беше си го въобразила? Не, невъзможно. Чувството бе твърде силно, за да бъде измислено.

Никога танцът не й се бе струвал толкова дълъг. Тя се запита дали би посмяла да се отдели от останалите и да отиде при него. Танцът най-сетне свърши, но преди да успее да се обърне, Рамон се приближи до нея и я хвана за ръка.

— Виждам, че все пак брат ти дойде на танците — каза тя, когато двамата се отправиха към редицата столове под балкона.

Марина трескаво се опитваше да намери някакъв начин да се отърве от Рамон, за да успее да отиде при Уорд, да го попита, да се увери…

Рамон вдигна поглед, изненадан и очевидно доволен.

— Сигурно го е направил в твоя чест. Той никога не идва на танците.

Рамон държеше здраво ръката й и с целия си вид говореше, че тя му принадлежи. Марина изпита неистово желание да отдръпне ръката си и да избяга.

— Но защо стои там? — попита тя. — Защо не слезе при нас?

— Не знам.

— Е, добре, но защо не го повикаш? Накарай го да слезе долу.

Рамон й хвърли въпросителен поглед.

— Защо настояваш толкова Уорд да слезе долу?

За миг Марина се изплаши, че е говорила твърде свободно, но с облекчение забеляза, че в погледа на Рамон нямаше и сянка от подозрение. Той бе прекалено самоуверен, за да се съмнява в своята неотразимост.

— Той ти е брат. Скоро ще тръгне на война. Трябва да се сбогувам с него.

— Но нали го видя този следобед?

— Но тогава той си мислеше, че съм прислужница — възпротиви се тя.

— Следващият танц ще започне всеки момент — отбеляза Рамон.

Марина обаче нямаше намерение да се предаде толкова лесно.

— Кажи им да почакат — каза тя, повдигна леко полите си и изтича към стълбата, която водеше към балкона, чувайки само ударите на собственото си сърце. Цялата потрепери, когато се намери очи в очи с Уорд.

Той бе облечен в черен костюм, харесван от американците заради плътно прилепналите панталони, жакет болеро и бяла риза с набор, която много се харесваше на Рамон. Панталоните обгръщаха мускулестите му бедра като втора кожа. Късият жакет подчертаваше широкия му гръден кош и силните му ръце.

— Защо не слезеш при нас? — попита тя с глас, задавен от вълнение.

— Харесва ми да наблюдавам оттук.

— Но пропускаш цялата веселба.

— Аз не танцувам.

Марина се опита да се засмее, да приеме думите му на шега, но не й се удаде.

— Не ставай смешен. Всички танцуват. — Тя го хвана за ръката. — Хайде. Музиката всеки момент ще засвири отново.

Уорд обаче не се помръдна.

— Не можеш да останеш повече тук. Всички те видяха.

Той й позволи да го отведе надолу по стълбите. Марина бе сигурна, че я последва, защото не можеше да отхвърли ръката й. Струваше й се, че се държат за ръце от цяла вечност.

— Не знаех, че ще дойдеш — обърна се Рамон към брат си, когато двамата с Марина се приближиха към него.

— Трябваше да поднеса почитанията си на теб и на бъдещата ти жена — отвърна Уорд.

За миг Марина бе изпълнена със съмнения. Уорд не изглеждаше да страда от плахите надежди и нерадостните мисли, които измъчваха нея. Говореше с хладен, безстрастен глас, които изобщо не свидетелстваше за опънати нерви, бурни емоции или объркани мисли. Възможно ли бе да бе сбъркала?

— В такъв случаи трябва да изиграеш този танц — заяви Рамон.

— Забрави, че Уорд не танцува — каза Луиза, която точно в този момент се присъедини към тях. — Уорд каза, че никога няма да си позволи да направи такова нещо, когато ти присъстваш.

— Но все пак можеш да опиташ сега — предложи Марина.

— Това е последният танц — отбеляза Луиза. — Редно е да го танцуваш с годеника си.

— Тогава кажете им да изсвирят още един — каза Марина, като в същото време побутна Уорд към дансинга. — Луиза, не можеш да изпратиш сина си на война без един последен танц.

— Винаги ли се отнасяш толкова презрително с правилата на доброто поведение? — попита Уорд, докато следваше Марина към онази част от двора, която бе определена за танците.

— Не, но винаги съм го искала.

— Това не е много добра идея.

— Добрите идеи са отегчителни.

— Но по-безопасни.

— Хайде, Уорд, да танцуваме — предизвика го тя.

— Вече ти казах, че не танцувам.

— Лесно е. Обвий ръце около мен. Ще ти покажа. Хайде, музиката няма да започне, докато не се приготвим. Всички ни гледат.

За момент й се стори, че той не желае да я докосне, но в следващия момент промени решението си. Пое я здраво в прегръдките си. Когато музиката започна, я завъртя в пълен кръг около себе си.

— Мислех си, че не можеш да танцуваш — каза тя, след като се съвзе от първоначалната си изненада.

— Разбира се. Не танцувам толкова добре като Рамон.

Никой не танцуваше като Рамон. Но докато Уорд властно я водеше и я завърташе в сложните стъпки на танца, тя се почувства като че ли обгърната от някаква магия, нещо, което никога не бе чувствала, когато танцуваше с годеника си. Марина просто плуваше, плъзгаше се без усилие под ритмите на танца, водена от силните ръце на Уорд. Ако на движенията му липсваше известна грация или гъвкавост, това се компенсираше от физическата му сила.

В ръцете му се чувстваше млада и свободна, волна. Усещаше, че принадлежат към едно цяло.

— Защо правиш това? — прошепна той. Тя разбра много добре какво искаше да каже.

— Трябваше да знам.

— Добре, сега знаеш.

Марина разбираше, че той й говори, скрит зад стената от самообладание и самоналожен контрол над чувствата си, решен да не прави нищо, което би могло да засегне честта й.

— Това ли е всичко, което ще ми кажеш?

Не можеше да бъде. Трябваше да има още. Трябваше.

— Какво очакваш да ти кажа? — Уорд я погледна предпазливо.

— Трябва да има още нещо.

— Искаш да ти кажа, че си много красива и че ще си идеалната жена на Рамон?

Не беше това.

— Не… Аз…

— Или би предпочела да ти кажа, че да те държа в прегръдките си е най-хубавото нещо за мен в този свят и ако се омъжваше за всеки друг, а не за брат ми, щях без колебание да го удуша?

— Наистина ли би го направил? Искам да кажа, че това е грях.

— Това, което ми причиняваш сега, също трябва да се смята за грях.

Марина преглътна с усилие.

— Аз ли?

— Ти си по-опасна от вълк сред стадо от новородени телета.

Марина не бе сигурна дали той просто се шегуваше с нея, или по този начин й казваше, че го подлудява. За нея бе от изключителна важност той да не се шегува. И все пак какво би могла да му каже? Беше сгодена за Рамон. А Уорд си тръгваше.

Беше твърде късно да се казва каквото и да било. Може би бе твърде късно за всичко, но докосването му й казваше това, което устните му не можеха да изрекат. Лекият натиск на ръката му на гърба й, пръстите му, обвити около нейните, тялото му, което я държеше и закриляше, всичко това й подсказваше, че бе стигнала до кътче в душата му, до което не се бе докосвала друга жена. Тя бе сложила върху него своя отпечатък, тъй както той бе направил с нея. Двамата толкова много си приличаха, две сродни души. Той бе жаравата, а тя огънят, той бе дивият вятър, а тя безкрайната прерия, на която той буйстваше на воля. Марина вдигна очи към лицето му. Той не откъсваше поглед от нея, тъмносините му очи блестяха като сапфири. Музиката постепенно заглъхна. Темпото се забави, телата им се доближиха още повече. Марина потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в прегръдката му. Светът изведнъж се стесни дотолкова, че накрая останаха само те двамата. Устните им постепенно започнаха да се доближават, все по-близо, все по-близо, вече почти се докосваха…

— Много си добър, Уорд. С още малко практика можеш станеш отличен танцьор.

Гласът на Рамон разпръсна магията, която ги обгръщаше. Марина се стресна и се намери заобиколена от хора, които ги поздравяваха и им ръкопляскаха.

— Дължа го не толкова на себе си, колкото на Марина — отвърна Уорд с галантен тон. — Всеки би танцувал добре, ако има за партньорка жена като нея.

Точно тогава оркестърът засвири бърз, див танц. Фламенко!

— Съгласен съм с теб — отвърна Рамон. — Имам намерение да й поискам последния танц.

С огромно усилие на волята Марина успя да се изтръгне от сладката омая, която все още я обгръщаше.

— Не бих могла да танцувам фламенко с теб, защото просто не зная как.

— Тогава гледай — заяви гордо Рамон. — Аз съм най-добрият танцьор на фламенко в цял Тексас.

Марина се отмести встрани и зае мястото на наблюдател, а няколко мъже и жени се присъединиха към Рамон, заеха начално положение и зачакаха танцът да започне.

— Това е нещо, което наистина мога да правя — прошепна в ухото й Уорд, бързо се спусна напред и зае място до искрено изненадания Рамон.

— Научил е този танц от нашите вакуерос край лагерните огньове — отбеляза Луиза, като се приближи плътно до Марина. — Уорд е добър танцьор, но не толкова добър, колкото Рамон.

Луиза беше права. Рамон притежаваше грация и прецизност, които никой друг от останалите танцьори не можеше да постигне, но Марина осъзна, че много повече я вълнува не толкова грациозното, но изпълнено с груба мъжественост изпълнение на Уорд. Братята бяха необикновена двойка. Рамон бе по-нисък и се движеше почти с котешка гъвкавост и лекота. Уорд излъчваше енергия, която бе груба, първична, примитивна, а това го правеше още по-привлекателен за Марина.

— Виждаш ли, точно както ти казах — продължи Луиза с нескривана гордост. — Никой не може да танцува като Рамон.

Вероятно бе така, но на Марина повече допадаше стилът на Уорд.

— Рамон прави почти всичко по-добре от всеки друг — отвърна Марина.

Луиза изпусна въздишка на задоволство.

— Много съм щастлива, че имам такъв син.

— Двама такива синове — поправи я младата жена.

— Да, точно така — отвърна Луиза и се усмихна. — Уорд го нямаше толкова дълго време, че почти го забравих.

Марина не можеше да си представи как бе възможно една жена да забрави Уорд, дори и ако той отсъстваше цели двайсет години. Тя със сигурност никога не би могла да го забрави.

Накрая танцът свърши. Всички започнаха да аплодират танцьорите. Марина забеляза как една мургава красавица се приближи до Уорд, за да изрази възхищението си. Внезапно сърцето й бе пронизано от ревност. Марина се опита да убеди сама себе си, че няма причина да ревнува Уорд, но болезненото чувство не изчезна. Обърна се към Рамон и се насили да му се усмихне.

— Ти беше чудесен както винаги.

Той прие с благодарност комплимента й.

— Много обичам да танцувам, но сега съм уморен. Хайде да пожелаем на Уорд лека нощ, преди да се приберем вътре.

Марина изобщо не искаше да се прибира вътре.

— Не мога все още да си тръгна. Досега не съм имала възможност да поговоря с брат ти. Не знам нищо за него — къде отива, кога ще се върне, какво ще прави, когато си тръгне оттук.

Все още не можеше да го остави да си тръгне. Искаше да го задържи до себе си поне още за миг.

— Майка ми и Рамон могат да ти разкажат за мен достатъчно — каза Уорд, който в това време се приближи към тях и чу последните й думи. — Аз трябва да си лягам. Утре имам работа в Сан Антонио. — Уорд пое ръката на Марина и я целуна. — Приеми моите най-искрени пожелания за дълъг и щастлив брак.

Той се отдалечаваше от нея, очевидно искаше да остане на разстояние. Уорд просто й казваше, че това, което можеше да се случи между тях, никога нямаше да стане.

— Лека нощ, братко. Грижи се за нея. Няма да намериш друга такава.

— Знам това — отвърна Рамон, а в гласа му се отразяваше нескрита гордост.

Марина искаше да изкрещи, че не е притежание на Рамон, че бе свободна да прави каквото пожелае, но Уорд вече й бе обърнал гръб. Целуна майка си за лека нощ и се изкачи по стълбите.

Беше си отишъл.

Наистина ли бе само това, един невероятен миг, когато бе видяла надежда за себе си, и след това нищо? Всичко ли беше вече изчезнало, забравено?

До нея Рамон и майка му разговаряха за плановете си за утрешния ден. Всичко изглеждаше толкова безсмислено, когато чувстваше как животът й се проваля и как се обезцветява и посивява като умиращ лист. Наистина ли си бе въобразила чувствата, които бе предизвикала у Уорд? Наистина ли бе видяла неща, които бе искала да види? Преди да си тръгне, й бе говорил така, както би го направил с всяка друга жена, просто й пожела лека нощ и много късмет в бъдеще. Съвсем обикновено. Безстрастно. Без чувства.

Тогава защо се чувстваше така привлечена от него? Трябваше да го забрави, да забрави и този ден, както бе постъпил и той. Трябваше да продължи живота си, като че ли никога не се бяха срещали, като че ли срещата им не е била по-различна от хиляди други.

Но Марина не бе сигурна дали ще е в състояние да го стори. За един кратък миг се бе докоснала до любов, която я караше да се чувства свободна, а не я затваряше в клетка. Този миг й бе незабавно отнет, но колкото и кратък да бе, завинаги промени нещо в нея.

 

 

След една нощ, прекарана в безсъние и безкрайни обиколки из стаята, Марина реши да каже на Рамон, че не може да се омъжи за него. С пукването на зората младата жена слезе на приземния етаж, но намери къщата пуста и тиха. Прислужницата, която им поднасяше кафе, й каза, че Рамон и майка му не се очаква да станат преди десет часа.

Сега бе едва шест.

Веднъж взела решение, Марина мразеше да чака. Страхуваше се, че здравият разум ще надделее. Знаеше много добре всички причини, защо трябва да се омъжи за Рамон, но не можеше да го направи. Сигурно това бе чувствала, когато съвсем неочаквано бе срещнала Уорд. Затова бе могла да се влюби в него.

Марина се засмя, но смехът й бе горчив и изпълнен с лоши предчувствия. Как така една сгодена жена се влюбваше в друг мъж, и то от пръв поглед? Това беше смешно! Невъзможно! Така не се постъпваше!

И все пак тя бе постъпила точно така.

Кафето беше горещо и силно. Марина обикновено го разреждаше със сметана. Отпиваше от горещата течност за втори път, когато Уорд влезе в трапезарията. Марина го видя първа, преглътна с усилие, точно навреме, защото той се обърна и я видя. Отново бе облякъл работните си дрехи, но привличането между тях беше по-силно от всякога. Уорд застина на мястото си. След миг се съвзе и отиде да си налее кафе.

— Рано си станала — отбеляза той. — Рамон ще спи още часове наред.

Гласът му бе спокоен, но реакцията му, когато я видя, говореше, че самообладанието му го бе напуснало.

— Знам. Не можах да заспя.

— Развълнувана си заради сватбата ли? — попита той, докато си наливаше кафе.

Марина нямаше намерение да казва на никого за решението си, преди да бе говорила с Рамон, но не можеше да остави Уорд да продължи да си мисли, че се готви да се омъжи за брат му. Тя сведе очи, избягвайки погледа му.

— Няма да се омъжвам за Рамон.

Тишината, която последва, бе толкова дълбока, че Марина можеше да чуе глухите удари на сърцето си. Бавно вдигна поглед към Уорд. Той не беше помръднал. Кафето му стоеше недокоснато.

— Кога взе това решение?

— Миналата нощ.

Той отпи глътка от кафето си и я погледна.

— Защо?

Марина все още не бе решила какво точно да каже на Рамон. Знаеше, че никакво обяснение не би било достатъчно за родителите й. Щеше да има късмет, ако не се озовеше на улицата без пукнат грош.

— Предпочитам да не говоря за това — каза тя, като отклони поглед от него.

Ако се омъжеше за Рамон, щеше да е принудена да живее в една и съща къща с Уорд, щеше да види как той ще се ожени и друга жена ще ражда децата му. До края на живота си щеше да бъде принудена да стои срещу него на масата, без да има възможност да му каже каквото и да било.

— Ще се наложи да съобщиш решението си на много хора — на Рамон, на майка ми, на родителите си. Съмнявам се, че на някой от тях това ще му хареса. Можеш да започнеш с мен и да ми кажеш какво те е накарало да постъпиш така.

Уорд заобиколи масата и застана до нея. Сложи ръце на раменете й и я принуди да извърне поглед към него.

— Защо не искаш да се омъжиш за Рамон?

— Защото не го обичам.

Звучеше толкова глупаво. Баща й щеше да се разкрещи и да отправя заплахи. Той вече й бе обещал, че ще я лиши от наследство, ако не се омъжи за Рамон. Майка й щеше да плаче и да се опита да я убеди да промени решението си. Никой не би разбрал нещо толкова смешно и маловажно като любовта. Бракът бе сделка, сключваше се, за да заздрави връзките между семействата, за уголемяване на богатствата им, за да се осигури бъдеще на децата и високото положение на семейството в обществото.

Хората просто не се женеха по любов. Не можеха да си позволят такова нещо.

— Това едва ли е причина, която родителите ти биха разбрали.

— Така е.

Марина искаше отново да отклони поглед от него, но не можеше. Не бе в състояние да направи нищо друго, освен да потъне в синевата на погледа му.

— Моето семейство също не би разбрало.

— Но въпреки това ти разбираш, нали?

Странно бе да задава такъв въпрос на мъж, който я гледаше толкова спокойно и безстрастно. Но ако наистина чувството, което бе припламнало между тях, означаваше нещо, ако тя не си бе въобразила всичко, той трябваше да почувства поне част от вълшебството, от магията, от онази увереност, че са създадени един за друг, която правеше невъзможна за нея всяка мисъл да се омъжи за друг мъж.

— Да. Разбирам.

За миг й се стори, че той се готви да каже нещо повече, но Уорд просто се върна при масата и взе чашата с кафето си. Отпивайки от черната течност, отново впи поглед в нея.

— Замисляла ли си се за възможните последствия от това решение? — попита.

— Не много. — Бе прекалено заета да се опитва да разбере собствените си чувства, за да се замисля за други неща, освен за гнева на родителите й.

— Ще изпаднеш в немилост пред собственото си семейство. Майка ми и Рамон ще те намразят.

— Не ме интересува.

— Ако се омъжиш за Рамон, бъдещето ти ще е осигурено.

Поне външно изглеждаше, че той просто отпива от кафето си и спокойно говори на жена, която бе твърде глупава, за да разбере къде има най-голям интерес да остане. Но напрежението, което се появи между двамата, говореше за нещо съвсем друго. Това й подсказваше, че той просто изчаква, преди да каже каквото и да било.

— Не мога да се омъжа за Рамон — продължи тя. — Опитах се да свикна с тази мисъл, да пожелая това да стане, но не мога.

— Абсолютно необходимо ли е да обичаш човека, за когото ще се омъжиш?

Преди да срещне Уорд, не бе необходимо.

— Разбира се. И ти ли мислиш по този начин?

— Не знам. За мен любовта е чувство, на което не бих разчитал.

— Не вярваш ли, че любовта може да се съхрани дълги години? — попита тихо тя.

Уорд я погледна, смутен не по-малко от нея.

— Може би, ако е силна и взаимна, би могла да се съхрани.

Марина заобиколи масата и застана пред Уорд.

— Мислиш ли, че един мъж може да обича така една жена?

— Бих искал да е така.

— А мислиш ли, че ти би могъл?

— Не знам.

— А би ли искал да опиташ?

Уорд впи изпитателен поглед в нея. Марина не разбираше какво се опитваше да разбере, но се надяваше, че той ще открие каквото търсеше. Бе поела необмислен риск, когато бе решила да се омъжи за Рамон. Сега поемаше още по-голям риск. Всъщност казваше на Уорд, че го обича, и го подканваше да й признае същото. Нямаше значение, че всичко се бе случило толкова бързо, че все още не можеше да повярва. Но дълбоко в себе си знаеше, вярваше. Искаше и той да повярва в любовта й.

— За истинската жена, мисля, че един мъж е готов да поеме всеки риск.

В погледа му гореше неприкрито желание. Уорд продължаваше да държи чашата с кафе, но очевидно бе забравил за нея. Очите му продължаваха да я изучават напрегнато. Марина се запита какво виждаше, какви мисли минаваха през главата му в този момент.

— А ти би ли поел такъв риск?

— Мисля, че да.

— Някога срещал ли си подходящата жена?

— Веднъж си помислих, че съм я срещнал.

Всеки следващ отговор му костваше все по-големи усилия.

— Кога? — настоя тя.

Марина чувстваше, че може да се пръсне от напрежение. Трябваше да знае какво изпитва той. Трябваше да знае дали отвръща на любовта й. Погледът му стана още по-напрегнат, но тя почувства как той някак си се отдръпна, като очевидно не желаеше да й отговори. Трябваше да го спре, преди да се бе затворил съвсем в себе си.

— Вчера открих някого, когото бих могла да обичам — продължи Марина. — Затова не мога да се омъжа за Рамон.

Ето, вече го каза и връщане назад нямаше. Сега беше негов ред да й признае, че я обича.

Уорд изпусна чашата си, която се разби на хиляди парченца на твърдия под, но той, изглежда, не забелязваше нищо.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Откъде знаеш?

Той все още не можеше да повярва, че тя го бе обикнала.

— Защото от онзи момент вече нямам никакви въпроси, никакви съмнения.

Той пристъпи крачка напред и погали бузата й с опакото на дланта си, пръстите му леко докоснаха полуразтворените й устни. Очите му блестяха с почти неестествен блясък под напора на чувства, които твърде дълго бе таил у себе си.

— Възможно ли е да се случи толкова бързо?

— За мен стана точно така. В момента, когато погледнах в очите ти.

— Помислих си, че сигурно си ангел, слязъл на земята. Казах си, че си твърде красива, за да си истинска.

Тя пое ръката му в своите и я притисна до бузата си.

— Но аз съм съвсем истинска.

— Сигурна ли си? Сигурна ли си, че сега няма да се събудя и да открия, че съм сънувал всичко това?

— Разбира се, че съм сигурна.

Марина разбираше, че той се опитва да повярва, че тяхната любов не е някаква химера, но все още не можеше да го направи.

— Обичам те, Уорд Дилън. Не знам как се случи или защо. Не мога да обясня, защото и аз не разбирам. Просто от момента, когато потънах в очите ти, разбрах, че докато съм жива, не бих могла да обичам друг мъж.

Той все още не казваше нищо.

— Толкова ли е трудно да го повярваш?

— Да!

— Защо?

— Защото много ми се иска нещата да стоят точно така.

— Трябва да ми повярваш, Уорд. Аз съм твоя и можеш да имаш всичко, което бих могла да дам на един мъж.

Внезапно той я сграбчи и впи устни в нейните. След това се отдръпна леко, изчака малко, без да сваля поглед от нея, като че ли очакваше тя да го удари. Когато тя не го направи, отново я целуна. Този път целувката не бе груба, а изпълнена с див копнеж.

Марина не разбра колко време бяха стояли така и се бяха целували, без да промълвят и дума. Но бе достатъчно за него да повярва, че тя го обича, достатъчно за нея да повярва, че накрая бе постъпила по единствено правилния начин.

— Все още не мога да повярвам — каза той, като я взе в прегръдките си и я притисна до себе си.

— Кълна ти се, Уорд, всичко, което ти казах, е истина.

— Всички страшно ще ни се ядосат.

— Не ме интересува.

— Ще се опитват да те убедят да промениш решението си.

— Няма да успеят.

— А аз трябва да отида в армията.

— Ще дойда с теб.

Той се разсмя с онзи див, свободен смях, който бе възможен само когато бяха разчупени оковите на дългогодишен страх.

— Не можеш да го направиш. Влакът, пълен с войници и амуниции, не е място за една дама.

— Това няма никакво значение.

Докато бяха заедно, нищо друго не би имало значение.

В този момент прислужницата влезе в трапезарията и възкликна уплашено при вида на счупената чаша. Уорд изобщо не обърна внимание на момичето, а леко избута Марина в коридора зад себе си. След като хвърлиха бърз поглед назад, за да се уверят, че никой не ги следва, двамата изтичаха към задния вход и се озоваха в градините зад къщата.

Един час по-късно Марина помаха на Уорд за довиждане. Той отиваше в града и щеше да се върне по-късно същата вечер. Заедно щяха да се изправят срещу Рамон и целия свят.