Лей Грийнууд
Уорд (16)

Глава 16

— Не ме ли чу, когато ти извиках? — попита Уорд.

— Да, чух те.

— Защо тогава не спря?

— Не знам.

Момчето бе необичайно мълчаливо и намръщено. Уорд не бе сигурен дали това се дължеше на факта, че Танър знае, че бе постъпил лошо, но не искаше да си признае, или на болката от раната, или и на двете.

— Предния ден не обърна внимание, когато се опитах да те спра да не влизаш в онзи фургон.

— Не мислех, че фургонът представлява някаква опасност.

Както не бе помислил, че има някаква опасност в това да приближи животното, което току-що бе застреляно. Уорд се съмняваше, че Марина някога бе допускала момчето в близост до диво животно, без значение дали е мъртво или живо.

Уорд почисти и превърза раната на Танър, доколкото можеше при тези обстоятелства. Щеше отново да я промие, когато се върнат в ранчото. През войната бе забелязал, че рани, промити с карболова киселина, загнояват много по-рядко. Така щеше да постъпи и с раната на момчето, защото нямаше намерение да поеме риска да се получи гангрена.

Никак не му се искаше да се среща с Марина. Бе й обещал, че ездата ще бъде съвсем безопасна. А сега връщаше Танър със сериозна рана, резултат от нападение на планински лъв.

— Ако майка ти изобщо някога вече ти позволи да излезеш с мен, трябва да ми обещаеш нещо — каза Уорд, когато се отправиха към къщи.

— Какво? — Танър го изгледа с подозрение.

— Ако ме чуеш да те викам, ще спреш където си, и то на момента. Никакви въпроси, никакво колебание.

— Мама много ще се ядоса, нали?

— Предполагам, че повече ще бъде изплашена от нараняването ти.

— Направо ще побеснее, когато разбере за планинския лъв.

Уорд бе сигурен, че момчето бе право. Вместо толкова дълго да се опитва да го предпазва от опасностите, Марина би трябвало да го научи как да ги посреща и избягва. Не можеше да стои до него и да го пази през целия му живот.

Танър говореше все по-малко, а когато наближиха ранчото, съвсем не продумваше. Уорд разбираше, че раната го боли много, защото го бе видял на няколко пъти да избърсва сълзите от очите си. Уорд копнееше да му предложи някаква утеха, но не можеше да направи нищо, за да облекчи болките му. Няколко пъти отвори уста, за да изрази съчувствието си, но не го направи. Танър с всички сили се опитваше да се преструва, че ръката не го боли. Докато си мислеше, че Уорд не знае колко го боли, щеше да понася стоически всичко.

От време на време Уорд посочваше някои интересни неща, край които минаваха — назоваваше някои растения, обръщаше внимание на момчето на странни скални образувания, някой нов каньон, всичко, което би могло да отклони мислите на Танър от болката. Въпреки усилията си обаче, момчето почувства как очите му се пълнят със сълзи.

На около една миля от ранчото Уорд забеляза трима ездачи, които идваха към тях.

— Поправи ме, ако греша — каза той. — Това са тримата палавници, които идват да видят какво сме уловили.

Танър веднага вдигна глава.

— Мислиш ли, че са убили някоя сърна?

— Може би, но се обзалагам, че не са убили елен като нашия.

— Тях някога нападал ли ги е лъв?

— Веднъж Уил бе ритнат от една крава — между другото, той никога не прави това, което му казваш — но нищо толкова опасно като нападението на хищника не му се е случвало.

Развеселен, Уорд наблюдаваше момчето, което се изпъчи гордо при мисълта, че само то е било нападнато от планински лъв. Дори не можеше да се надява, че Марина ще погледне на случката в такава светлина. Очакваше, че тя ще бъде готова да го убие с голи ръце.

— Боже! — извика Дрю, изоставяйки самодоволния си маниер на поведение, когато видя елена, завързан за седлото на Танър. — Къде го намерихте?

— Аз го намерих — обади се Танър.

Уил и Пит, които следваха Дрю, бяха прекалено развълнувани, за да кажат каквото и да било.

— Почакайте само Ястреба да види това — каза накрая Пит, а очите му блестяха от вълнение. — Той донесе елен с девет разклонения на рогата и мисли, че е направил нещо изключително.

Уил само прокарваше пръсти по рогата на елена и издаваше нечленоразделни звуци.

— Щяхме да хванем нещо по-голямо, ако бяхме останали по-дълго — каза Дрю, като се опита да защити себе си и отсъстващия Нощен ястреб. — Но той търсеше планински лъв. Намерихме останки от убито животно.

— Ние открихме лъва — добави Танър. — Уорд го уби.

Те всички се втренчиха в Уорд, с широко отворени от изумление очи, като в миг забравиха за елена.

— Къде? — попита Пит.

— Колко беше голям? — поиска да знае Уил.

— Не ти вярвам — добави спокойно Дрю.

— Видяхме го в един от онези многобройни каньони в началото на долината — обясни Уорд.

— Беше огромен — каза Танър, като в миг забрави за намерението си да бъде хладнокръвен и спокоен. — Зъбите му бяха толкова големи.

Танър преувеличи само с два инча.

— Хайде де! — подметна Дрю. — Изобщо не си се приближил толкова до него, за да видиш и зъбите му.

Пит и Уил изглеждаха също толкова скептични.

— Напротив — настоя възмутен Танър. — Той скочи върху мен и виж каква рана ми направи на ръката. Уорд я превърза.

За пръв път другите забелязаха превръзката, която покриваше лявата ръка на Танър от рамото до лакътя.

— Сигурно си паднал от коня — предположи Дрю.

— Да, сигурно си паднал от коня и си се приземил върху някой кактус — повтори като ехо Уил. Пит не направи никакъв коментар. Вниманието му бе изцяло привлечено от големия вързоп, който висеше от седлото на Уорд.

— Кажи им, Уорд — обърна се умолително към него Танър. — Кажи им, че онзи лъв скочи върху мен и ти го уби.

Всички погледи се обърнаха към Уорд.

— Това той ли е? — попита Пит, посочвайки вързопа.

— Какво е това? — осведоми се и Уил.

— Планинският лъв.

— Защо не погледнете вътре?

— Не и аз.

— Ти си истински глупак, Уил — промърмори презрително Пит. — Та планинският лъв е мъртъв. Нищо не може да направи.

— Не обичам планински лъвове — отвърна Уил. — Дори и мъртвите.

Уил нямаше и десет години. Имаше си граници за смелостта му, дори и пред Дрю.

— Наистина ли там има лъв? — попита Дрю.

— Виж сама — каза Танър, добил увереност, след като видя, че вече му вярват.

Пит развърза края на вързопа. Но в момента, когато конете подушиха миризмата на хищника, станаха неспокойни и започнаха да цвилят.

— По-добре го завържи пак — посъветва го Уорд. — Можеш да го видиш, когато пристигнем в къщата.

— Уф! — Дрю направи гримаса на отвращение. — Защо си запазил кожата?

— Не можех да оставя такава красива кожа да бъде разкъсана на парчета от хищниците — отвърна Уорд. — Изабел би могла да я използва.

— Изабел никога няма да сложи в къщата си кожа от планински лъв — увери го Дрю.

— Защо не? — осведоми се Пит.

— Просто няма да го направи — отвърна Дрю, сигурна в интуицията си какво би приела една жена.

— Наистина ли пумата скочи върху Танър? — попита Уил, като се обърна към Уорд.

— Да — отвърна той.

— Захапа ли го?

— Не, но успя да направи дълбока драскотина на ръката му.

— Боли ли? — Дрю се обърна към Танър и го измери с преценяващ поглед.

— Боли, дори много — отвърна вместо него Уорд. — Но Танър е достатъчно смел, за да не го признае.

Момчето заслужаваше някаква награда за това, че преглъщаше толкова дълго сълзите си.

— Пумата се криеше сред дърветата. Изрева страшно и се нахвърли върху мен. Уорд я застреля, докато още беше във въздуха. Ако не беше го направил, пумата щеше да ме убие. — Танър нямаше търпение да им разкаже всичко.

— Ще отида да кажа на Джейк — заяви Пит, обърна коня си и го подкара в галоп.

— Аз също — извика Уил и препусна след Пит.

— Наистина ли пумата е скочила върху Танър? — попита Дрю.

Уорд виждаше, че тя изгаря от нетърпение да се присъедини към момчетата, за да се надпреварват кой пръв ще съобщи новината, но се мислеше за достатъчно голяма, за да се впуска в едно безсмислено състезание с Пит и Уил.

— Наистина ли си я застрелял още във въздуха?

— Да.

— Танър щеше да бъде мъртъв, ако не беше улучил.

 

 

— Танър щеше да бъде мъртъв, ако не беше улучил! — Марина използва същите думи, които бе казала и Дрю, но без нейното удивление и възхищение от умението му.

Нямаше нужда да му се припомня. Дори сега ужасът от това, което можеше да се случи, не бе напуснал съзнанието му. Нямаше как да знае, че сред онези дървета имаше планински лъв. Едва много по-късно бяха намерили двете убити животни, плячка на същия хищник.

Джейк и момчетата бяха отнесли елена, за да го одерат и да нарежат месото. След като Изабел категорично бе заявила, че няма никакво намерение да украсява къщата си с части от убити животни, Уорд мислеше, че момчетата щяха да вземат рогата и да ги окачат в бараката, където спяха.

Нощния ястреб бе предложил да изчисти и обработи кожата на пумата. Уорд изпита истинско облекчение, че не се налага да върши тази неприятна работа. Да се опита да обясни всичко на Марина, бе повече, отколкото можеше да стори в момента. Щеше да бъде много благодарен, ако тя го бе оставила да почисти раната на Танър сам. Нараняването наистина бе сериозно и това подклаждаше още повече гнева й.

— Господи! — възкликна тя. — Но какво си си мислил? Да позволиш да се приближи до планински лъв!

— Не съм го оставил да се приближи до планински лъв — отвърна Уорд, като полагаше неимоверни усилия да остане спокоен. — За нещастие убих елен, който пумата е преследвала. Танър не можеше да го види, защото хищникът се криеше сред дърветата.

Уорд осъзна прекалено късно, че не трябва да казва това.

— Искаш да кажеш, че този планински лъв можеше да убие Танър, преди да разбереш къде се намира?

— Винаги съм нащрек, когато се намирам далеч от ранчото — отговори Уорд, без да отделя поглед от раната, която почистваше.

— Защо конят на Танър не е избягал, когато е подушил хищника?

— Така и направи. За нещастие, преди това хвърли Танър от седлото.

Още една грешка. Уорд не можеше едновременно да се грижи за ръката на момчето и да мисли за всяка дума, която казва. Точно сега бе много по-важно да почисти добре раната на Танър, отколкото да успокоява гнева на Марина.

Изпитваше гордост заради момчето. Неговият син, Танър, бе събрал целия си кураж, за да не заплаче. Ако Марина бе изразила загриженост и съчувствие, а не гняв, момчето сигурно щеше да се предаде и да заплаче, дори и в присъствието на Дрю.

— Не боли много, мамо — каза то. — Уорд каза, че ще направи стегната превръзка и раната ще мине бързо.

— Ако преди това не се инфектира.

— Няма — заяви Уорд. Много пъти не бе успявал да предотврати инфекция, но тук ставаше дума за собствения му син и трябваше да успее.

— Не можеш да знаеш това.

— Аз съм лекар.

— Според Изабел, си изоставил професията си още преди години.

— Но не съм забравил това, което съм учил. Още повече, не можеш да очакваш, че ще пренебрегна собст… — още малко и щеше да каже собствения си син — отговорностите си.

— Танър е моя отговорност, а не твоя.

— Свърши ли? — попита Дрю. — Изабел каза, че трябва да го заведа при нея веднага след като свършиш. Не може да изостави приготвянето на обяда, но иска Танър да й разкаже какво се е случило с всички подробности. Брет каза, че не го интересува, но по вида му личи, че лъже. Днес е негов ред да помага в кухнята, затова се сърди, че е пропуснал всичко.

Танър бе нетърпелив да хукне към къщата.

— Дръж ръката си неподвижна — нареди Уорд.

— Искам след това да отидеш веднага да си легнеш — добави Марина. — Може да получиш треска.

— Нищо няма да му стане, ако постои малко по-дълго — каза Уорд. — Изабел ще се погрижи той да не се вълнува прекалено много. Сега вие двамата тръгвайте и не преувеличавайте прекалено много — обърна се той към Танър и Дрю.

Танър погледна Уорд, усмихна му се и се отдалечи.

— Как смееш да отменяш нарежданията ми! — извика Марина, побесняла от гняв.

— Това не е съвсем точно. Не съм ги отменил — отвърна Уорд. — Като лекар мога да кажа, че няма да му навреди и да не си легне веднага.

— Не мисли, че можеш да се измъкнеш по този начин! — извика гневно тя. — По-късно ще си поговорим и за това, но точно сега бих искала да знам кога реши, че имаш право да ми казваш кое е най-доброто за Танър?

— Когато ми каза, че той е мой син.

— Ти заяви, че не ми вярваш.

— Промених мнението си.

— Защо? Нямах възможност да ти представя никакво доказателство. Както не можах да те накарам да ми повярваш и първия ден, когато…

— Няма нужда да се връщаш към това — прекъсна я Уорд. — Промених мнението си за много неща. Едно от тях е, че приех, че аз съм бащата на Танър.

— Трябваше да го направиш още докато бях бременна.

— Казах ти, че никога не съм знаел за съществуването на момчето.

Марина отмести поглед, гневът й малко се бе уталожил.

— Забравих.

Разбираше я. Години наред бе мислила обратното. Той имаше същия проблем.

— Отклонихме се от въпроса — продължи тя. — Ти ми обеща, че ще внимаваш да не му се случи нищо.

— Но винаги съществува възможност да се случи нещо непредвидено.

— Радвам се, че ме предупреди. Отсега нататък няма да пускам Танър извън къщата.

— Не можеш да направиш това. Все едно да го заключиш в стаята му.

— Искам да го върна в Сан Антонио здрав и читав.

Думите й го накараха да изпадне в истинска паника. Още не бе свикнал с факта, че има син, освен това до този момент не бе осъзнал колко важен бе станал за него Танър, а сега Марина заплашваше, че ще го отведе в Сан Антонио.

— Не можеш да го държиш настрани от всички през целия му живот. Най-добрият начин да го защитиш, е да го научиш за какво да внимава и как да се справи с проблема, когато попадне в опасност.

— Предполагам, че днес направи точно това.

— В известен смисъл.

— Предпочитам начина, по който постъпва Бъд.

— Но не Бъд е негов баща, а аз.

— Ти си съвсем нов в тази роля.

— Можеш да уредиш нещата много лесно. Остави Танър тук, а ти се върни в Сан Антонио и се омъжи за твоя ранчеро.

Думите излязоха от устата му, преди да бе осъзнал какво казва, но това бе самата истина. Уорд не искаше никога повече да бъде разделян от сина си.

— Тогава, щом като Танър има баща, няма смисъл да се омъжвам за Бъд. — Огорчението, изписано по лицето й, подсказа на Уорд, че думите й се изплъзнаха, защото бе твърде разстроена. Заля го неочаквана вълна на облекчение.

— Ако оставиш Танър при мен, няма да има нужда да се омъжваш за никого.

Уорд не можеше да каже дали тя бе повече смутена, или ядосана.

— Няма да оставя Танър при теб. Не мога да повярвам, че искаш от мен такова нещо.

— Той е мой син и аз искам да бъда заедно с него.

— Готов ли си да му обясниш защо има баща, когото никога не е виждал?

— Все още не.

— И никога няма да стане, ако зависи от мен. Танър ще бъде много по-добре, ако живее с Бъд.

— Но мен харесва повече.

Танър не бе казал точно това, но Уорд бе сигурен, че е истина.

— Той те познава от по-малко от седмица — отвърна Марина. — А Бъд е познавал през целия си живот.

— Това няма значение — настоя той.

— Значи искаш да продължиш да се преструваш, че си просто приятел?

Звучеше доста глупаво, но Уорд не го чувстваше по този начин.

— Танър има нужда да бъде в компанията и на други момчета. Тук е идеалното място за него.

— Идеалното място за него е да бъде с мен.

— И със съпруг, когото ти не обичаш?

При тези думи Марина се изчерви.

— Това не е твоя работа.

— Моя е, щом засяга сина ми.

— Извинявай, ако не проявявам нужното съчувствие — сряза го тя. — Но не мога да свикна с това да говориш за него като за твой син. В продължение на години Танър имаше само мен.

— Но аз го искам и ще направя всичко, което ми е по силите, за да го задържа при себе си — отвърна твърдо Уорд.

— Няма да има нужда от това. Танър се нуждае от майка и баща, а не от родители, разделени на седемдесет и пет мили разстояние.

— Но той вече си има майка и баща — отбеляза Уорд.

— Които трябва да са женени — възпротиви се тя.

— Но ние сме женени.

Марина присви очи подозрително.

— Искаш да кажеш, че отново ще заживееш с мен, само да има Танър баща?

— Да. Предполагам, че да.

— И не те притеснява това, че аз не те обичам, нито пък мен?

Уорд отвори уста да отговори, но не можа да каже нищо.

— Не — промълви накрая той.

Не искаше да каже това. Със сигурност не се чувстваше по този начин. Каза това, което си мислеше, че тя желае да чуе, и се надяваше, че е за добро.

Но изобщо не се получи така. Марина вдигна ръка и го зашлеви силно.

— Ти не си мъжът, за когото се омъжих! — извика тя. — Той имаше идеали и вярваше в тях!

Уорд докосна горящата си страна.

— На онзи мъж всички идеали бяха грубо отнети.

— Мъжът, в когото преди години се влюбих, щеше да намери начин отново да си ги върне.

— Не всички мъже могат да го направят сами. Някои от нас имат нужда от малко помощ.

— Не търси помощ от мен, Уорд. Мисля, че ще е най-добре, ако двамата с Танър си тръгнем още утре.

Не можеше да й позволи да отведе Танър. Трябваше да направи нещо. Страхът го накара да каже първото нещо, което му дойде на ума.

— Ще кажа на Танър, че аз съм баща му. Тогава той няма да поиска да си тръгне.

Преди малко Уорд си бе помислил, че Марина е ядосана, но нищо не можеше да се сравни с гнева, в който избухна след неговите думи. За миг си помисли, че тя отново ще го удари. Марина се въздържа, но яростният огън в очите й му напомняше за разярена лъвица.

— В такъв случай, аз пък ще му кажа, че лъжеш. Ще намеря някой друг, който ще му стане баща. Няма значение кой. Майка ти се постара да убеди половината Сан Антонио, че съм уличница.

— Ще направиш такова нещо само за да го задържиш при себе си?

— Ще направя всичко, каквото трябва. Никога няма да дам сина си, нито на теб, нито на когото и да било другиго.

Тези думи накараха Уорд да се опомни. Осъзна колко глупаво се бе държал. Искаше Танър, но го искаше заедно с майка му. Не бе сигурен дали това бе възможно, но имаше намерение да опита. Имаше нужда от време, за да реши как да постъпи Марина трябваше да се успокои и да спре да му се сърди. Точно сега не би повярвала на нищо, което би и казал.

— Къде искате да отидете? — попита той. Тя му хвърли подозрителен поглед.

— В Сайпрес Бенд. След като се съгласиш да ми дадеш развод, ще се върнем в Сан Антонио.

— На Танър това няма да се хареса.

— Може би не, но е по-добре, отколкото да го оставя да се привърже към теб, а след това така или иначе да се наложи да си тръгнем.

— Не е необходимо той да си тръгва.

— Уорд, не ме интересува колко си мислиш, че го искаш, че се нуждае от теб и какво може да научи в това ранчо. Няма да ти дам детето си. Мислиш, че ще ти е трудно да се разделиш с него, но ти го познаваш едва от седмица. Аз родих това дете, отгледах го, бдях над него, докато бе болен, тревожех се за него през всеки час от живота му и никога не бих съжалявала за това дори за миг.

— Не те моля да се отказваш от него.

— Знам. Ти ми предложи да живея с теб, въпреки че не ме обичаш.

— Не исках да кажа това. Но дори и да е така, щеше ли да е по-лошо от живота ти с Бъд?

— Да, хиляди пъти по-лошо. Не можеш ли да разбереш?

— Не.

— Ти дори не ме харесваш.

— Никога не съм казвал такова нещо. Обвинявах те, че лъжеш, но никога не съм казвал, че не те харесвам.

— Не ми казвай сега, когато си решил, че говоря истината, че внезапно си разбрал, че ме обичаш.

— Дълго време не бях в състояние да чувствам нищо друго, освен гняв. Сега това е минало, но все още не съм сигурен какво чувствам.

— Мога да ти обещая, че каквото и да чувстваш, то няма да се превърне в любов.

— Преди беше така. Защо да не може да стане отново?

— Това бе преди години. Всичко се случи прекалено бързо. Мисля, че чувството, което споделяхме тогава, не бе любов, а просто взаимно привличане.

— Беше много повече от това, Марина. — Уорд предположи, че убедеността, с която изрече тези думи, накара Марина да изостави агресивното си държание. На лицето й изписа колебание и несигурност. — Ако не бе така, ти не би дошла тук, а аз нямаше да изпитвам такова нежелание ти дам развод.

— И защо не искаш да ми го дадеш?

— Все още не искам да си тръгваш. Може би никога. За кратко време се случиха твърде много неща, за да съм напълно сигурен в преценките и в чувствата си.

— Освен в Танър.

— Да, освен в Танър.

— Аз не изпитвам такива колебания, Уорд. Ще поговоря Джейк. Бих предпочела да тръгна утре рано сутринта.