Метаданни
Данни
- Серия
- Каубои (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ward, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Таня Найденова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 58гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- tsvetika(2008)
- Сканиране и разпознаване
- ?
- Сканиране
- bobych(2008)
- Допълнителна корекция
- asayva(2014)
Издание:
Лей Грийнууд. Уорд
Американска. Първо издание
ИК „Торнадо“, София, 2000
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Мариета Суванджиева
ISBN: 954-190-069-0
История
- —Добавяне
- —Корекция от asayva
Глава 1
Октомври 1868
Сан Антонио, Тексас
За Марина Скот беше без значение, че е сгодена за Рамон и трябва да се омъжи за него. Трябваше да се махне от грижите и вниманието му, които направо я задушаваха, от майка му, която постоянно я наблюдаваше със студения си, хищнически поглед.
Марина тихо се измъкна от красивата си, богато мебелирана стая. Беше ранен следобед — времето, което всички използваха да си починат и да подремнат. Тя изпусна въздишка на облекчение, когато се намери на слънчевия балкон, около който се виеха млади лози и който ограждаше вътрешния двор. Марина се спусна безшумно по стълбите, заобиколи фонтана, премина бързо през хладния вътрешен коридор и излезе на оградената от дъбове алея.
Отначало бе впечатлена от огромното ранчо и голямата каменна къща, които говореха за внушително състояние. Семейство Дилън бяха много богати хора. Но напоследък къщата започна да й прилича на затвор.
Марина подкупи едно конярче да й оседлае кон, без да каже на никого. Момчето обаче не изпълни изискването й за някое „старо и кротко“ животно. С всяка стъпка конят ставаше все по-неспокоен и буен. Без предупреждение той се втурна през пресъхналото корито на потока и продължи да препуска в осеяната с къдри и мескит равнина.
Марина осъзнаваше много добре, че не трябва да се отдалечава толкова много от къщата, особено сама. Ранчото на Гарднър Дилън се простираше в продължение на мили в която и посока да потеглеше. Кравите му, някои от които и сега виждаше да се крият на сянка, наброяваха повече от петдесет хиляди глави. Марина често се питаше какво ли означава да бъдеш толкова богат.
Семейството на Марина беше едно от най-влиятелните в Сан Антонио. Баща й бе герой от две войни, а майка й беше най-уважаваната дама в обществото. Напоследък обаче баща й бе направил няколко лоши сделки и отчаяно се нуждаеше от пари, за да стабилизира разклатеното си финансово състояние. Женитбата на Марина Скот с Рамон Дилън, по-малкия син на богатия ранчеро Гарднър Дилън, щеше да му даде възможност да направи точно това.
Луиза Ескаланте Дилън, майката на Рамон, преди години се бе омъжила за Гарднър заради парите му и сега виждаше връзката си със семейство Скот като начин да осъществи амбицията си да стане водеща фигура в обществото на Сан Антонио.
За всички това бе идеалният брак, но Марина започна да се чувства като птичка в клетка, красива клетка, пълна с всевъзможни хубави неща, но все пак клетка. Би трябвало да бъде поласкана от вниманието, което й засвидетелстваха Рамон и майка му. Вместо това Марина бе неспокойна и раздразнителна. Нуждаеше се от свобода, от пространство, имаше нужда да диша свободно.
Последния път, когато се бе почувствала затворена и ограничена, бе избягала от училище и бе отишла на една фиеста в компанията на трима каубои. Тогава майка й бе припаднала, а баща й заплаши, че ще я лиши от наследство. Но Марина се бе забавлявала чудесно.
Конят й изпръхтя и се отклони надясно. Тя не беше добра ездачка и почти загуби равновесие. Вкопчи се уплашено в страничната част на седлото. След като се омъжеше, Марина сериозно смяташе да се научи да язди добре. Бе на седемнайсет години и през цялото време я бяха държали под строг контрол. Едно от предимствата да се омъжи за ранчеро бяха стотиците акри земя, където можеше да язди на воля.
Преди да бе успяла да възстанови равновесието си на седлото, от кедровите храсти зад нея изскочи огромен бик. Конят отметна рязко глава, изпръхтя и се впусна в галоп.
Марина дръпна юздите, но мундщукът бе между зъбите на коня. Не можеше да направи нищо, за да го спре. Животното се отклони от пътя и навлезе в храстите. Клоните започнаха силно да я удрят, в полата й се забиваха тръни. Един голям клон от вечнозелен дъб едва не я събори от седлото, когато конят се впусна в стремителен галоп през сухото корито на друг поток.
Марина изпусна юздите. Единственото, което можеше да направи, бе да се опита да се държи на седлото, докато конят се умори и забави ход. Ако паднеше, трябваше пеша да измине целия път до ранчото.
В този момент Марина забеляза в далечината конник и започна да му маха като обезумяла. Непознатият й помаха в отговор. Марина се надяваше той да е разбрал, че тя се нуждае от помощ и че ръкомахането й не е просто поздрав.
Точно в този момент конят й прескочи едно паднало дърво. Очевидно ездачът разбра, че тя се намира в опасност, тъй като тя едва успяваше да се задържи на седлото. Той пришпори коня си в галоп и се насочи към нея. Марина отправи безмълвна молитва да успее да се задържи на коня и да не падне, докато той дойде. За миг се изплаши, че конят и ще се опита да надбяга другия, но непознатият се впусна напреки през потока, за да я пресрещне. Една силна ръка я сграбчи през кръста и я повдигна от седлото. Мъжът спря коня си, пусна я на земята и скочи от седлото.
— Добре ли си? — попита дълбок, плътен глас.
Останала без дъх, Марина вдигна поглед и срещна две невероятно сини очи. Мъжът се извисяваше с цяла глава над нея. Кожата му бе загоряла от слънцето, черната му коса бе скрита под широкопола шапка. Очевидно не се бе бръснал от няколко дни, но Марина с учудване осъзна, че този небрежно грубоват вид й харесва. Широката, остро изсечена челюст и волевата брадичка, заедно с височината и силата на този мъж, имаха върху нея неочакван и мигновен ефект. Той беше най-зашеметяващо красивият мъж, когото някога бе срещала.
— Добре съм — едва успя да промълви. — Наистина.
Угриженото изражение изчезна и устните му се извиха в усмивка. Дрехите му бяха прашни, целият миришеше на пот и коне, но от него се излъчваше и един чисто мъжки мирис, който говореше за груба, първична сила. Пред нея стоеше мъж, който притежаваше нещо, което не бе откривала у никой друг мъж преди това.
Бе толкова изненадана да го срещне тук, сред голата пустош, че краката й се подкосиха и тя сигурно щеше да падне, ако той не я бе прихванал и притиснал към гърдите си. По роклята й сигурно щяха да останат влажни петна, дрехите й сигурно щяха да попият миризмата му. Не я бе грижа. Усещаше само силните ръце, които я прегръщаха, широките гърди, на които се бе облегнала, ленивата усмивка, която караше кръвта й да кипи и да тече като гореща лава във вените й.
Не трябваше дори да си помисля за устните му, защото нямаше да се удържи да не ги докосне.
— Какво правиш тук сама?
Звучеше точно като родителите й, критичен и неодобрителен. Това донякъде охлади желанието й да впие поглед в него и да го гледа до забрава.
— Не е твоя работа.
— Моя е, щом трябваше да рискувам живота си, за да спася твоя.
Думите му засегнаха суетността и гордостта й. Като едно от най-красивите момичета в Сан Антонио, Марина бе свикнала с нея да се отнасят с много повече уважение.
— Пусни ме. Мога и сама да се погрижа за себе си.
Той я пусна да стъпи на земята.
— Може би — докато се държиш на краката си, но не знаеш нищо за конете.
Марина се опита безуспешно да оправи омачканите си дрехи. Искаше й се да бе облякла нещо друго, а не тази обикновена рокля. Дългите поли скриваха протритите й ботуши, но косата й бе в безпорядък, а това не можеше да се скрие. Този сър Галахад в образа на каубой дори не се престори, че й се възхищава. Сигурно си мислеше, че е непростима глупост от нейна страна да язди кон, с който не може да се справи. Ядоса се, че той бе напълно прав.
— Справям се много добре, ако яздя някой обучен и кротък кон — каза тя. — А този тук е доста плашлив.
Той се разсмя. Марина не намираше в ситуацията нищо смешно, но не можеше да възпре топлите вълни, които обляха тялото й при звука от дълбокия му смях.
— Всеки кон би се изплашил, когато на гърба му седи неопитен ездач.
— Не яздя толкова добре, колкото бих искала — призна тя, като предизвикателно отметна назад глава. — Но доскоро живеех в града, а там нямаше къде да се упражнявам. Обаче имам сериозно намерение да променя това. Скоро ще стана отлична ездачка.
Той й отправи внимателен, преценяваш поглед.
— Напълно си сигурна в себе си, така ли?
Марина впи поглед в него и го огледа бавно от глава до пети. Ботушите му бяха здрави и хубави, но бяха износени от дълга употреба. На едно място ръбът на прилепналите о бедрата му панталони се бе разпорил, разкривайки частица матова кожа. Широк колан обвиваше тънкия му кръст, ризата му бе закопчана и скриваше гърдите му. Бе спуснал широката периферия на шапката над очите си и затова изражението на лицето му оставаше скрито. Този човек без съмнение бе великолепен представител на мъжкия пол, но все пак си оставаше един обикновен каубой.
— Всеки може да се научи да язди — каза тя, като отново тръсна презрително глава. — Каубоите го правят през цялото време, а всеки знае, че те не са нищо друго, освен нехранимайковци и негодници.
Марина забеляза, че тези думи изобщо не му харесаха, добре, така да бъде. Сега знаеше какво е да бъдеш подценяван. Тя му обърна гръб и се отправи към ранчото. Но той я последва.
— Какво му стана на коня ти?
— Един бик го изплаши. — Тя дори не го погледна, само продължи да върви.
— Какво правеше тук?
— Яздех.
— Добре, но защо сама?
— Защото исках да бъда сама.
Марина не устоя на изкушението да погледне през рамо, за да разбере как приема той отговорите й. Но той изглеждаше напълно безразличен. Марина веднага настръхна. Никой мъж не оставаше толкова безстрастен в нейно присъствие, не и такъв, към когото изпитваше такова силно привличане. Нямаше никакво намерение да позволи този каубой да бъде първият.
— Отговорите ти не са много изчерпателни — каза той. — Ще се наложи да те отведа вкъщи. Коя си ти?
Марина му хвърли недоволен поглед.
— Няма да ти кажа.
Тя забърза напред, но той без усилие я настигна. Трябваше да се досети, че изобщо не би могла да му избяга.
— Мога да те последвам и да разбера.
— Няма да посмееш.
— Каубоите са нехранимайковци и негодници, забрави ли? Ние правим всичко, което си поискаме.
Марина вдигна поглед, за да разбере дали бе ядосан, и за част от секундата видя на бузата му трапчинка, която в същия миг изчезна. Тя се усмихна.
— Не би трябвало да го казвам, но ти наговорих всичко това, защото ме ядоса.
— Винаги ли си готова да се бориш, когато някой те ядоса?
— Обикновено. Това ми докарва доста неприятности.
— Предполагам, че когато се усмихнеш, неприятностите изчезват от само себе си.
Марина не можа да се удържи и му отправи най-ослепителната си усмивка.
— Невинаги. Баща ми практически е имунизиран срещу моите усмивки.
— Разбирам какво имаш предвид. Майка ми е същата.
— Но ти си мъж. Можеш да отидеш където поискаш, да правиш каквото пожелаеш, да се ожениш когато пожелаеш.
— Не е толкова лесно, дори и за мен.
— За момичетата е още по-трудно.
— Дори когато едно момиче изглежда като теб?
— Знаеш ли, външността не е всичко.
— Това не е много разпространено мнение.
— Е, мнението си е мое. — Марина заби поглед в земята пред краката си. — Ти изглеждаш много добре, особено за един каубой.
Дълбокият му, искрен смях я смути.
— Какво е толкова смешно?
— Ти.
Марина не бе сигурна, че това й харесва. Думите му не прозвучаха като комплимент.
— Това не е много учтиво.
— Учтивостта е за светските дами, а не за смело и буйно момиче като теб.
— Ти обичаш ли смелите жени?
— Разбира се. Те са много по-забавни, отколкото дамите.
На Марина изобщо не се хареса това, че загуби положението си на дама в очите му.
— А тази моя черта ми докарва немалко неприятности. Като сега например. В този момент би трябвало да бъда в стаята си, отпусната в следобедна дрямка.
— Но тогава аз нямаше да имам възможност да те спася.
— За теб това би ли имало някакво значение?
— Повече, отколкото можеш да предположиш.
Отново я обхванаха топлината, напрежението и необяснимата слабост, които бе изпитала, когато той я държеше в прегръдките си. Сега усмивката му не бе подигравателна, дори не приятелска. Това бе усмивка на мъж, който намираше жената до себе си за изключително привлекателна.
Марина също го намираше за много привлекателен. Беше изненадана, когато в пълна степен осъзна колко бе привлекателен в действителност. Но как бе възможно това? Тя беше сгодена за Рамон Дилън, най-красивият мъж в Тексас и един от най-богатите. Как успяваше този каубой да накара кръвта й да закипи, а страните й да се покрият с ярка руменина?
Можеше да почувства присъствието му без дори да вдига поглед към него.
— Как си се озовала на земята на Дилън? — попита той.
— Не съм се озовала. Точно от тази земя започнах разходката си.
— Добре, но откъде си тръгнала?
— От къщата.
— Никога не съм те виждал там. — Усмивката му стана широка и неустоимо привлекателна. — Щях да си спомня, ако беше оттам. Да не би да работиш в къщата или в някое ранчо наблизо?
Дрехите й! Той я бе взел за слугиня или за дъщерята на някого, който работеше за семейството. Съвсем изненадващо за нея, тя осъзна, че това й харесва. Даваше й анонимност, свободата да бъде самата себе си.
Обърна се към него и му се усмихна предизвикателно.
— Аз също не съм те виждала. — В никакъв случай не би могла да пропусне мъж като него.
— Помагах при събирането на добитъка за продан.
— О, това обяснява всичко.
Той внезапно пристъпи напред, изправи се пред нея и й се усмихна — голям, едър, добронамерен. Само че този каубой не я накара да се смее. Напротив, когато го погледна Марина затаи дъх.
— Как се казваш?
— Марина Скот. Защо искаш да знаеш? — Тя се опита да се изплъзне покрай него, но той я хвана за ръката и я спря. Тя понечи да се отскубне от него, но борбата й не бе много енергична. Спряха, когато Марина забеляза топлината в очите му.
— Един мъж винаги иска да знае името на жената, която е откраднала сърцето му.
Той сигурно се шегуваше. Та те току-що се бяха срещнали. Но сърцето й заби по-силно при тази мисъл. Бог да й е на помощ. Марина искаше това да бе истина. Не разбираше какво става с нея. Внезапно бе изгубила способността си да мисли. Нищо не изглеждаше така, както трябваше да бъде, и всичко това, защото той си бе направил шега с нея.
Но наистина ли бе шега? Мъжът й се усмихваше, но в усмивката му нямаше нищо подигравателно. Бе усмивка на човек, който харесва това, което вижда, и има точно това предвид, което бе казал.
— Не ставай глупав. Невъзможно е да изгубиш сърцето си за по-малко от десет минути.
— Тогава защо чувствам в гърдите си празнота? Сърцето ми не би могло да изчезне просто така. — Той шеговито се огледа наоколо, като че ли го търси.
— Сега вече ми се подиграваш.
— Сложи ухо на гърдите ми. — Той я привлече по-близо. — Чуваш ли нещо?
Марина чуваше само собственото си сърце, което блъскаше неистово в гърдите й. В този момент изгуби всякакво желание да се шегува или да флиртува.
— Кой си ти?
— Уорд Дилън. Баща ми е собственик на „Ранчо дел Еспада“.
Сякаш я поляха със студена вода. Тя беше в прегръдките на брата на мъжа, за когото бе сгодена и щеше да се омъжи!
— Пусни ме!
— Имам по-добра идея. Ще те сложа на седлото на коня ми, а ти по пътя ще ми разкажеш какво правеше сама на това място.
Марина хвърли поглед към седлото.
— Не мога да яздя по мъжки.
— Лесно е. — Той я пусна и скочи на седлото. — Подай ми ръце.
— Защо?
— Престани постоянно да задаваш въпроси. Просто ми подай ръце.
— Добре, но не разбирам… Ооо!
Преди Марина да разбере какво става, Уорд я вдигна от земята и я настани на седлото пред себе си. Тя отново се оказа в прегръдките му, облегната на гърдите му, устните й практически докосваха бузата му. През тялото й премина гореща вълна. Бяха неприлично близо един до друг и тя не можеше да направи нищо, за да промени това.
— Не би трябвало да яздим така — едва успя да промълви.
— Може да ни отнеме часове, докато намерим коня ти.
Толкова време ще ми е нужно да се върна вкъщи, ако трябва да вървя пеша.
Мислите й се объркаха в безумен водовъртеж. Трябваше да му каже, че е сгодена за Рамон, но просто не можеше да произнесе необходимите думи, не и когато той я държеше по този начин. Защо не бе могла веднага да разбере, че той е брат на Рамон?
— Защо не съм те виждала в Сан Антонио? — попита Марина.
— Учех в медицинския институт. Когато се върна вкъщи, обикновено помагам на татко в ранчото.
— Ти си лекар?
— Не съм сигурен, че имам право да се наричам така. Все още не съм практикувал, но наистина имам лекарска диплома.
Лекар-каубой, произхождащ от богато семейство! Баща й би бил изумен. Но не по-малко от самата нея. Предполагаше се, че лекарите са пълни стари господа с големи бакенбарди, а каубоите са мръсни и грубовати. Този мъж в един миг бе разбил всичките й представи.
— Изобщо не приличаш на Рамон — отбеляза тя със свито сърце.
— Защото приличам на баща си. Рамон прилича на майка ми.
— Искам да кажа, че той не се занимава с добитък и не носи груби дрехи.
Рамон винаги бе облечен безупречно, на ленените му ризи липсваше и най-малкото петънце, по дрехите му никога не можеше да се види прах или следи от пот.
— Той е слаб и крехък. Веднъж едва не умря. След този случай майка ми почти не го изпуска от погледа си. Ние никога не говорим за това. Рамон не го показва, но знам, че се срамува, че е болнав.
Марина не беше толкова сигурна. Не беше виждала Рамон да скача на седлото и да събира животите за продан. Опита се да си го представи облечен като Уорд, но не успя. Рамон бе перфектният кабалеро — целият облечен в бяло, черно и сребристо. Винаги бе знаела това, но в този момент осъзнаването на този факт изпрати ледена тръпка по гръбнака й. С Уорд съвсем не беше така. Той също бе джентълмен, но по много различен начин. Нещо в този мъж предизвикваше чувствената, неконтролируема страна на нейната природа. Сега тази буйна жизненост напираше да излезе на повърхността, въпреки оковите на сдържаността и така нареченото добро възпитание, което родителите и учителите й с толкова усилия се бяха постарали да й наложат. Не я бе грижа, че бе предопределена да се омъжи за Рамон. Марина искаше този мъж, искаше го отчаяно.
Избликналите на повърхността чувства я изплашиха. Често се бе изкушавала да върши много безразсъдни и необмислени неща — понякога наистина бе постъпвала така — но никога не бе вършила нещо подобно. Трябваше да се овладее.
С облекчение забеляза няколко от работниците в ранчото, които препуснаха към тях, а един от каубоите водеше коня й. На никого не се стори необичайно, че я вижда на седлото пред Уорд.
— Хей, най-накрая ви намерихме — каза с широка усмивка мъжът, който водеше коня й.
— Аз пък никога не съм намирал нищо, освен крави, в тези храсталаци — обади се друг.
— Като ти гледам физиономията, чудя се как така кравата не си е плюла на петите — пошегува се трети.
— Наистина щеше да избяга, ако преди това не я бях хванал с ласото си.
По време на тези безобидни шеги, които си подхвърляха каубоите. Уорд помогна на Марина да се качи на собствения си кон. След това всички се насочиха към ранчото — кавалкада от седем мъже, придружаващи една жена.
Освободена от напрежението при интимната прегръдка и допира на Уорд, Марина скоро започна да се забавлява. Всеки един от мъжете се опитваше да надмине останалите, като я обсипваше с комплименти. Един от тях извади китарата си и й изпя песен за тъмнокоса испанска красавица с огнени черни очи.
— Тя не е испанка — отбеляза Уорд.
— Но затова пък има испански очи — настоя младежът с китарата.
Марина никога не се бе чувствала толкова волна и свободна. Изпита истинско разочарование, когато пристигнаха в ранчото. Почти осезателно можеше да почувства как ограниченията на благоприличното държание и строгото възпитание изсмукват живота от нея. Мъжете се разпръснаха, като я оставиха заедно с Уорд да се изправят очи в очи с Луиза Дилън, която ги чакаше под сянката на вечнозелените дъбове, обрамчващи входа към къщата. Марина бе готова да се закълне, че очите на тази жена изпуснаха яростни искри, когато ги видя двамата с Уорд, но щом се приближиха и слязоха от конете си, тя бе същата усмихната и грациозна домакиня, каквато винаги е била.
— Уорд, никой не ми съобщи, че си се върнал — каза тя, като му подаде бузата си за целувка. — Виждам, че си намерил нашата изгубена дама.
— Нашата изгубена дама? — повтори учудено Уорд, като хвърли смутен поглед от Марина към майка си.
— Аз съм гостенка тук — обясни Марина.
Погледът на Уорд стана предпазлив. Той целуна майка си и се почувства задължен да обясни.
— Конят й се изплаши и побягна, отнасяйки я прекалено далеч.
— Скъпа, можела си да се нараниш — обърна се Луиза към момичето със загрижен тон. — Не би трябвало да излизаш без Рамон.
— Исках да разгледам и по-отдалечените райони на ранчото — отвърна Марина. — Рамон ми каза, че не обича да язди далеч от къщата.
— Вината е моя — продължи Луиза. — Една майка винаги се тревожи. Трябва да отидеш при него. Рамон иска да знае кого ще поканиш на тържеството по случай годежа ви.
Марина почти физически почувства въздействието, което думите на Луиза оказаха върху Уорд. Въздухът между тях като че ли замръзна. Неспособна да постъпи по друг начин, тя просто вдигна поглед към него. Усмивката му се бе стопила, очите му бяха студени като лед.
Моментът не беше подходящ за обяснения, а и тя нямаше обяснение, което можеше да оправдае постъпката й.
— Къде е той?
— В салона.
Марина се обърна към Уорд.
— Моля те, благодари от мое име на мъжа, който хвана коня ми. Ще ти посветя един танц фанданго тази вечер, затова че ме спаси.
— Не трябва да очакваш от Уорд да стои до толкова късно — каза Луиза, като потупа лекичко ръката на сина си. — Сутринта трябва да става рано. Има да свърши доста работа, преди да отиде в армията.
— Значи си тръгваш? — попита Марина, като внезапно се почувства ограбена.
— След два дни — отвърна Уорд. — Върнах се вкъщи само защото татко е твърде болен, за да се справи сам със събирането на добитъка.
Той щеше да си замине толкова бързо, колкото бе дошъл. Марина трябваше да стисне здраво ръце, за да не ги протегне напред и да го задържи.
— Ще се моля за твоята безопасност.
С тези думи тя се обърна и бързо влезе в къщата. Ако ще си тръгва, помисли си тя, нека го направи по-бързо, преди да започне да я боли прекалено много.
Уорд влезе в стаята си с намерението да си легне, но звуците на фандангото премахнаха всякакви мисли за сън. Марина Скот беше долу, танцуваше, усмихваше се на Рамон, даряваше му любовта си, чакаше с нетърпение да стане мисис Рамон Дилън.
Не знаеше защо трябваше да се чувства изненадан да научи, че най-красивата жена, която някога бе срещал, бе сгодена за Рамон. Винаги ставаше така. Би трябвало досега да е свикнал. Всъщност наистина беше свикнал. Въпросът беше в това, че обикновено не му отдаваше никакво значение. Но този път не беше така. Изобщо не му харесваше, че Рамон бе спечелил сърцето на Марина.
Целия следобед и вечерта Уорд бе прекарал с баща си, като обсъждаха състоянието на ранчото и стадата. Луиза се бе справила добре по време на болестта на баща им, но тя не бе толкова твърда като Гарднър или Уорд, що се отнася до парите, които харчеше Рамон. Сега, когато Рамон щеше да се ожени, беше естествено той да иска да увеличи разноските си, но ранчото не можеше да покрие такива разходи. Уорд трябваше да поговори с Рамон, преди да си тръгне.
Всичко това отново насочи мислите му към Марина. В момента, когато погледна в огромните й, блестящи черни очи, нещо бе припламнало между тях двамата. Уорд нямаше много опит със светските жени, но винаги можеше да каже, когато една жена го харесва.
Това го озадачи. Какво точно бе почувствала тя, когато бе погледнала в очите му? И защо си бе позволила такава волност?
Каза си, че е безполезно да се измъчва с въпроси. Каквото и да бе почувствала към него, не можеше да се сравнява с това, което чувстваше към Рамон. След като веднъж една жена видеше брат му, моментално забравяше за Уорд. Щеше да е истински глупак, ако предположеше, че този път нещата стоят по различен начин.
Реши да си легне и да се измъкне от къщата сутринта рано, преди всички, но не помръдна. Музиката стигаше до него, привличаше го, шепнеше му. Знаеше, че дълго време няма да има възможност да танцува и да се забавлява. Чакаха го скучни, отегчителни месеци и тогава можеше да спи колкото иска.
Още повече, беше немислимо да си тръгне, без да изрази поздравленията си и най-добрите си пожелания на брат си и на съпругата му. Тъй като нямаше да бъде тук за официалното тържество, какъв по-подходящ момент да го направи от тази вечер. Там нямаше опасност да задържи погледа си върху сочните й устни твърде дълго или да допусне твърде явно желанието да проличи в очите му.
Можеше и сега да я потърси, да я помоли да останат за малко насаме, за да си вземе сбогом с нея, но не мислеше, че може да устои на усмивката й и на веселите пламъчета в очите й с цвят на оникс. Лъскавата черна коса и красиво извитите черни вежди правеха кожата й да блести с оттенъка на слонова кост. Сочните червени устни предизвикваха у него вълнение. Когато бе в прегръдките му, му се струваше, че тя е крехка и деликатна като порцеланова кукла. Но въпреки това бе разтърсила до основи целия му свят.
Не, по-добре беше да я види в присъствието на много хора. Така щеше да каже това, което трябваше, щеше да се престори, че чувства това, което се очакваше от него. След това щеше да разполага с достатъчно време, за да я забрави.
И все пак, Уорд не можеше да лъже себе си и трябваше да си признае, че само си търси извинения. Най-голямата грешка, която можеше да направи, бе да слезе и да се присъедини към танците. Той отиваше на война, а тя щеше да се омъжи. Трябваше да стои надалеч, а ако е необходимо, да си тръгне още тази нощ.
Но не можеше да го направи. Трябваше да отиде на празненството. Поверявайки съдбата си в ръцете на съдбата, Уорд започна да се облича.