Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (49)

Глава 9
За това, как кралят назначи глава на Лигата и това не беше нито негово височество херцог д’Анжу, нито монсеньор дьо Гиз

— Господа — произнесе кралят сред най-дълбока тишина и след като се убеди, че д’Епернон, Шомберг, Можирон и Келюс, които бяха сменени на техния пост от десет швейцарци, са вече в залата и стоят зад креслото му. — Господа, кралят, който заема място между небето и земята, ако мога така да се изразя, с еднакво внимание се вслушва в гласовете, които достигат до него отгоре, и в гласовете, които се чуват отдолу, тоест, в това, което бог иска от него и в това, което неговият народ иска. Аз прекрасно разбирам, че обединяването на всички сили в единен съюз в името на защитата на католическата вяра е залог за благополучието на моите поданици. Затова ми допадна съветът, който ни даде моят братовчед дьо Гиз. Провъзгласявам светата Лига отсега нататък за позволена и учредена. И понеже това голямо дело трябва да има добър, могъщ водач и понеже този водач, призван да защитава църквата, трябва да бъде измежду най-ревностните нейни синове и самата му природа и сан да го задължават за това, спрях своя избор на човек с високо потекло и добър християнин. Обявявам, че от днес глава на Лигата ще бъде…

Анри преднамерено направи пауза. Тишината беше такава, че муха да бръмне, щеше да се чуе.

Анри повтори:

— Обявявам, че глава на Лигата ще бъде Анри дьо Валоа, крал на Франция и Полша.

Произнасяйки тези думи, Анри малко театрално повиши глас, за да подчертае своята победа и да подгрее ентусиазма на своите приятели, готови да нададат ликуващи викове, а и за да довърши окончателно лигистите, чийто глух ропот издаваше тяхното недоволство, учудване и страх.

Що се отнася до херцог дьо Гиз, то той бе просто унищожен. От челото му падаха едри капки пот. Той се спогледа с херцог дьо Майен и с брат си — кардинала, които стояха в центъра на двете групи лигистки главатари — единият вдясно от него, другият — вляво.

Монсоро, учудвайки се все повече от отсъствието на херцог д’Анжу, все пак започна да се успокоява, като си спомни думите на Анри. Та нали наистина херцогът би могъл да изчезне и без да е заминал.

Кардиналът бавно се отдалечи от групата, в която се намираше, и се промъкна по-близо до херцог дьо Майен.

— Чуйте — прошепна му той — или аз дълбоко греша, или тук ние не можем да разчитаме на безопасност. По-бързо да тръгваме. Кой го знае този народ. Вчера той ненавиждаше краля, днес може да го направи свой кумир за няколко дни.

— Така да бъде — каза херцог дьо Майен, — да вървим. Почакайте тук брат ни, а аз ще подготвя отстъплението.

— Вървете.

През това време кралят подписа акта, който бе на масата и бе съставен предварително от господин дьо Морвилие — единствения човек, освен кралицата майка, посветен в тайната, след което Анри се обърна към херцог дьо Гиз, гъгнейки и с онзи издевателски тон, който той така добре владееше при нужда.

— Е, подпишете и вие, скъпи ми братовчеде. И му подаде перото.

После посочи с пръст мястото на подписа:

— Тук, тук — каза той. — Под мен. А сега предайте на господин кардинала и на господин херцог дьо Майен.

Но кардиналът вече беше в другата стая, а херцог дьо Майен бе слязъл по стълбите.

Кралят забеляза тяхното отсъствие.

— Тогава дайте на главния ловчия — каза той.

Херцогът подписа, предаде перото на главния ловчия и се накани да си тръгва.

— Почакайте — спря го кралят.

И докато Келюс с насмешлив вид взимаше перото от ръцете на граф дьо Монсоро и не само присъстващите благородници, но и всички старейшини на цехове, извикани затова важно събитие, бързаха да се подпишат под краля или на отделни листове, продължение на които трябваше да станат книгите, където предния ден всеки — голям, малък, знатен или от простолюдието бе могъл да подпише името си, в същото това време кралят каза на херцог дьо Гиз:

— Скъпи братовчеде, доколкото помня, вие смятахте, че за защита на нашата столица трябва да се създаде добра армия от всички сили на Лигата. Армията е създадена и е създадена както подобава, понеже единственият пълководец на парижани е кралят.

— Разбира се, господарю — отговори херцогът, все още, без да разбира накъде клони Анри.

— Но аз не забравям — продължаваше кралят, — че имам и друга армия, на която й трябва главнокомандуващ, и че този пост по право се пада на първия воин на държавата. Докато аз тук командвам Лигата, вие вървете да командвате армията, братовчеде.

— Кога трябва да замина? — попита херцогът.

— Веднага — каза кралят.

— Анри, Анри — възкликна Шико, комуто само етикетът попречи да се хвърли към краля и да го прекъсне, както му се искаше.

Но тъй като кралят не чу възклицанието на Шико, а и да го чу, не го разбра, гасконецът с почтителен вид, държейки огромно перо, започна да се промъква през тълпата, докато не се озова при краля.

— Ще млъкнеш ли най-после, глупако — прошепна той на Анри.

Но вече беше късно.

Кралят, както видяхме, вече беше обявил на херцог дьо Гиз назначението му и сега, без да обръща внимание на знаците и гримасите на Шико, връчваше на херцога предварително подписания патент.

Херцог дьо Гиз взе патента и излезе.

До вратата на залата го очакваше кардиналът, а Майен чакаше и двамата пред Лувъра.

Тутакси те се метнаха на конете и не бяха изминали и десет минути, когато тримата бяха вече вън от Париж.

Останалите участници в церемонията също постепенно се разотидоха. Едни викаха: „Да живее кралят!“, други: „Да живее Лигата!“

— Както и да е — засмя се Анри, — но аз реших една трудна задача.

— О, разбира се — промърмори Шико, — няма що, ти си отличен математик…

— Няма никакво съмнение — продължи кралят, — че като накарах тези мошеници да крещят противоположното, всъщност постигнах да крещят едно и също.

— Sta bene^[1] — стисна ръката на Анри кралицата майка.

— Вярвай, вярвай, но си имай и едно наум — каза гасконецът. — Тя е бясна — след този удар нейните благородници Гиз са размазани като мекица.

— О! Господарю, господарю — хвърлиха се към краля фаворитите, — как чудесно го измислихте!

— Те си въобразяват, че върху тях ще се изсипе злато като манна небесна — прошепна на ухото на краля Шико.

С триумф Анри бе съпроводен до покоите му. В придружаващия краля кортеж Шико играеше ролята на античен хулител, преследвайки своя господар с оплаквания и упреци.

Настойчивостта, с която Шико се стараеше да напомни на полубожеството този ден, че и той е човек, до такава степен учуди краля, че той освободи всички и остана насаме с шута.

— Знайте, метр Шико — обърна се Анри към гасконеца, — вие никога не сте доволен и това става просто непоносимо. Дявол да го вземе! Не искам от вас съчувствие, а здрав разум.

— Ти си прав, Анри — отговори Шико, — тъкмо здрав разум ти липсва.

— Съгласи се все пак, че ударът беше нанесен майсторски.

— Точно с това не мога да се съглася.

— А, ти завиждаш, господин френски крал!

— Аз! Пази боже! За завист бих могъл да избера нещо по-добро.

— Кълна се в тялото господне! Господин критикан!…

— О, що за необуздано самомнение!

— Слушай, не съм ли аз крал на Лигата?

— Разбира се, това е неоспоримо — ти си неин крал. Но…

— Но какво?

— Ти повече не си крал на Франция.

— А кой тогава е крал на Франция?

— Всички с изключение на тебе, Анри, и на първо място брат ти.

— Моят брат! За кого говориш?

— За херцог д’Анжу, дявол да го вземе.

— Когото съм арестувал?

— Да, защото, макар и под арест, на престола е миросан той, а не ти!

— От кого е миросан?

— От кардинал дьо Гиз. Слушай, Анри, съветвам те все пак да се заемеш с твоята полиция. Миропомазва се крал в Париж, в присъствието на тридесет и трима души, в самия параклис на абатството „Света Женевиев“, а ти не знаеш нищо за това.

— Боже господи! А ти знаеше ли за това?

— Разбира се, че знаех.

— Но как би могъл да знаеш нещо, което е неизвестно и на мен?

— Ба! Защото твоята полиция — това е господин дьо Морвилие, а моята — това съм аз.

Кралят смръщи вежди.

— Значи, един крал на Франция вече имаме, без да броим Анри Валоа, а освен него още… чакай, чакай… — каза Шико, сякаш си припомняше — още имаме херцог дьо Гиз.

— Херцог дьо Гиз?

— Херцог дьо Гиз, Анри дьо Гиз, Анри Белязания. Значи, повтарям, имаме още херцог дьо Гиз.

— Хубав крал, няма какво да се каже: крал, който съм изгонил, заточил в армията.

— Да, да! Та нима ти самият не беше заточен в Полша? Нима от Ла-Шарите до Лувъра не е по-близо, отколкото от Краков до Париж? Вярно, ти го изпрати в армията. Колко ловък удар, какво поразително майсторство! Изпрати го в армията, тоест, постави в негово подчинение тридесет хиляди души, кълна се в бога. В каква армия! Съвсем истинска, не като армията на твоята Лига. Не… не… армия от буржоа — това подхожда за Анри Валоа, краля на миньоните. На Анри дьо Гиз му трябва армия от войници, и то какви! Издръжливи, закалени в боевете, вмирисани на барут, способни да унищожат двадесет армии, като тази на Лигата. С една дума, ако Анри дьо Гиз — действителен крал, реши да стане крал и по звание, то той ще трябва само да обърне тръбачите си към Париж и да изкомандва: „Напред! Да глътнем на един залък Париж заедно с Анри Валоа и Лувъра!“ И ще го направят, мошениците, познавам ги.

— Във вашата реч забравихте да споменете само едно, мой велики политико — каза Анри.

— Проклятие! Напълно е възможно, особено ако това, което съм забравил, е четвъртият крал.

— Не — отвърна Анри със силно презрение, — вие забравихте, че преди да мечтае за френския трон, на който седи един Валоа, той би трябвало да се обърне назад и да преброи прадедите си. Мога да разбера подобна мисъл в главата на херцог д’Анжу — той принадлежи към род, който има право да претендира за това. Ние имаме общи прадеди, борбата между нас, сравненията са допустими, защото става дума само за първородство, това е всичко. Но господин дьо Гиз… знаете ли, метр Шико, заемете се с хералдиката, приятелю мой, и ни съобщете кой род е по-стар — на френската лилия или на лотарингския дрозд…

— Ее — проточи Шико — тука грешите, Анри.

— Греша ли? Че къде?

— Разбира се, че грешите — родът на господин дьо Гиз е далеч по-стар, отколкото предполагате.

— Може би е по-стар и от моя — усмихна се Анри.

— Без никакво „може би“, малки ми Анри.

— Но вие май сте глупак, господин Шико.

— Та това ми е длъжността, дявол да го вземе!

— Имам предвид, че сте луд за връзване. Научете се да четете, приятелю!

— Какво пък, Анри, ти можеш да четеш, няма нужда да тръгваш отново на училище като мен, тогава прочети това.

И Шико извади от пазвата си пергамента, на който Никола Давид бе записал известната ни генеалогия, онази, която бе утвърдена в Авиньон от папата и според която Анри дьо Гиз беше потомък на Карл Велики.

Анри хвърли поглед на пергамента и като видя под подписа на легата светия печат, пребледня.

— Какво ще кажеш, Анри? — попита Шико. — Дроздовете май са поизпреварили нашите лилии. Кълна се в светата утроба, струва ми се, че те искат да литнат толкова високо като орела на Цезар. Пази се от тях, сине мой!

— Но как си намерил тази генеалогия?

— Аз? Ами, ще си губя времето! Тя сама ме намери.

— Но къде е била, преди да те намери?

— Под възглавницата на един адвокат.

— Как се казва този адвокат?

— Метр Никола Давид.

— Къде се намираше той?

— В Лион.

— А кой я извади изпод възглавницата му в Лион.

— Един от моите добри приятели.

— С какво се занимава този твой приятел?

— Проповядва.

— Значи той е монах?

— Познахте.

— И как се казва?

— Горанфло.

— Какво?! — извика Анри. — Този мръсен литист, който вчера произнесе такава подстрекателска реч в „Света Женевиев“, този, който вчера ме ругаеше по улиците на Париж?!

— Спомни си Брут и той се е преструвал на безумен…

— Та значи този монах е велик политик?

— Нали сте слушали за господин Макиавели, секретаря на Флорентинската република? Баба ви е негова ученичка.

— Значи монахът измъкна от адвоката пергамента?

— Да, да, именно го измъкна, със сила го издърпа.

— От Никола Давид, този… от този бретьор?

— От този бретьор.

— Значи той е храбрец, твоят монах?

— Храбър е като Баярд^[2].

— И той не е дошъл при мен след този подвиг да поиска заслужено възнаграждение?

— Той смирено се върна в своя манастир и моли само за едно — да се забрави, че е излизал оттам.

— Излиза, че е и скромен.

— Скромен като свети Крепен.

— Шико, давам благородническа дума, че твоят приятел ще получи първото абатство, в което се освободи място за настоятел — каза кралят.

— Благодаря вместо него, Анри — отговори Шико.

А си каза: „Кълна се в честта си, сега той се озова между Майен и Валоа, между въжето и доходното място. Ще го обесят ли, или ще го направят абат? Трябва да имаш две глави, за да познаеш. Както и да е. Ако той още спи, сигурно сънува в този момент странни сънища.“