Метаданни
Данни
- Серия
- Маргьорит дьо Валоа (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Dame de Monsoreau, 1846 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 48гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „Ведрина“, 1991
ISBN 954-404-002-1
Превод от руски: ЕФ „Качин“
Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София
Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро
„Художественная литература“, М., 1978
История
- —Добавяне
Глава 38
Кастор и Полукс
Кралят задържа при себе си брат си и освободи фаворитите.
По време на предхождащите събития херцог д’Анжу успя да запази пред всички, с изключение на Шико и херцог дьо Гиз, вид на пълно равнодушие към нещата, които ставаха и сега без каквото и да било недоверие се отнесе към поканата на Анри. Той не подозираше, че Шико беше накарал краля да погледне към него и че той бе видял невнимателния пръст върху устните му.
— Брате — каза Анри, след като се разходи из стаята и се убеди, че освен Шико няма никой друг, — знаете ли, че аз съм най-щастливият крал на земята?
— Господарю — каза принцът, — щастието на ваше величество, ако само наистина се считате щастлив, може да се определи като възнаграждение, изпратено от небето за вашите заслуги.
Анри погледна брат си.
— Да, много съм щастлив — потвърди той, — защото в случай, че великите идеи не осеняват моята глава, то те осеняват главите на онези, които ме заобикалят. Мисълта, която току-що изложи пред нас моят братовчед дьо Гиз, е велика идея.
Херцогът се поклони в знак на съгласие.
Шико отвори едното си око, сякаш чуваше лошо със затворени очи, или може би да види лицето на краля, за да проникне в истинския смисъл на думите му.
— Всъщност — продължи Анри — струва си да съберем под едно знаме всички католици, да създадем кралство на църквата, тихомълком да въоръжим цяла Франция от Кале до Лангедок, от Бретан до Бургундия и така винаги ще имам армия, готова да излезе срещу Англия, Фландрия или Испания, а Англия, Фландрия или Испания нищо да не заподозрат. Разбирате ли, Франсоа, каква гениална мисъл е това?
— Наистина ли, господарю? — попита херцог д’Анжу, зарадван, че кралят споделя възгледите на неговия съюзник херцог дьо Гиз.
— Да, признавам, че изпитвам горещо желание да възнаградя щедро автора на този толкова мъдър проект.
Шико отвори и двете си очи, но веднага ги затвори отново. Шутът съзря на лицето на краля една от онези незабележими усмивки, които можеше да види само той, който най-добре познаваше Анри, и тази усмивка му беше достатъчна.
— Да — продължи кралят, — повтарям, такъв проект заслужава внимание и аз ще направя всичко за оня, който го е замислил. Кажете ми, Франсоа, действително ли херцог дьо Гиз е баща на тази превъзходна идея, или по-точно казано — инициатор на това велико дело? То вече е започнато, нали така, брате мой?
Херцог д’Анжу кимна с глава, за да потвърди, че действително е пристъпено към изпълнение на замисъла.
— Толкова по-добре, толкова по-добре — повтори кралят. — Казах, че много съм щастлив, а би трябвало да кажа, че съм щастлив дори прекалено, понеже ближните ми не само са осенявани от велики идеи, но и горейки от желание да служат на своя крал и родина — те претворяват тези идеи в живота. Обаче аз ви попитах, скъпи Франсоа — продължи Анри и сложи ръка върху рамото на своя брат, — попитах ви, действително ли за такава наистина кралска мисъл трябва да благодаря на моя братовчед дьо Гиз?
— Не, господарю, нея я издигна Лотарингският кардинал преди повече от двадесет години и само нощта на свети Вартоломей попречи за нейното изпълнение, или по-точно казано, временно го направи ненужно.
— Какво нещастие е, че кардиналът умря! — каза Анри. — Щях да го направя папа след смъртта на негово светейшество Грегорио XIII. Още повече, че не можем да не признаем — продължи той с такова привидно простодушие, каквото само той можеше да изобрази по-добре от който и да е френски комедиант, — не е възможно да не признаем, че неговият племенник е наследил тази идея и я е накарал да дава плодове. За съжаление не е по силите ми да го направя папа, но ще напра… С какво би го възнаградил ти, Франсоа, с какво, което все още той няма?
— Господарю — каза Франсоа, заблуден от думите на своя брат, — преувеличавате заслугите на нашия братовчед. Както казах вече, тази идея е негово наследствено владение, а имаше човек, който му помогна да я усъвършенства.
— Неговият брат кардиналът, може би?
— От само себе си се разбира, че и той взе участие, но не той е този човек.
— Значи херцог дьо Майен?
— О, господарю, оказвате му твърде голяма чест!
— Прав си, не би могло и да се очаква, че такава практична политическа мисъл може да дойде в главата на този касапин. И все пак, Франсоа, на кого трябва да бъда признателен за помощта, оказана на моя братовчед?
— На мен, господарю — каза херцогът.
— На вас! — възкликна Анри, като че ли изгубил ума и дума.
Шико отвори едното си око.
Херцогът се поклони.
— Как! — каза Анри. — Във време, когато целият свят се е опълчил срещу мен, проповедници разобличават моите пороци, поети и пасквиланти осмиват недостатъците ми, мъдри политикани сочат грешките ми, когато приятелите ми се надсмиват на моята безпомощност, а положението като цяло става толкова несигурно и заплетено, че аз видимо от ден на ден слабея и намирам нови и нови бели коси, подобна идея ви идва на ум на вас, Франсоа, на човека, в лицето на когото, длъжен съм да призная (известно е, че хората са слаби, а кралете слепи), в лицето на когото не винаги виждах приятел. Колко съм виновен, Франсоа!
Анри, трогнат до сълзи, протегна ръка на брат си.
Шико отвори двете си очи.
— Помислете — продължи Анри, — каква победоносна идея! Та аз не мога да въведа нито нов данък, не мога да обявя набор в армията, без да предизвикам викове, не мога нито да празнувам, нито да спя, нито да обичам, без да предизвикам смях. И ето че идеята на господин дьо Гиз, по-точно вашата, Франсоа, отведнъж ми дава армия, пари, приятели, спокойствие. И за да бъде това спокойствие по-дълго, Франсоа, необходимо е само едно…
— Какво именно?
— Братовчедът казваше, че великото движение се нуждае от вождове.
— Несъмнено.
— Този вожд, разберете ме правилно, Франсоа, не може да бъде нито един от моите фаворити. Нито един от тях не притежава едновременно и ум, и сърце, необходими за такъв стремителен полет. Келюс е храбър, но той, бедният, е зает само със своите любовни похождения. Можирон също е храбър, но суетен, не вижда по-далече от премените си. Шомберг е храбър, но не блести с ум, което са принудени да признаят дори най-добрите му приятели. Д’Епернон е храбър, но лицемерен и не вярвам нито на една негова дума, макар и да го посрещам с усмивка. Нали знаете, Франсоа — все по-непринудено говореше Анри, — че едно от най-тежките задължения на краля е вечно да се преструва. Ето защо — добави той — винаги, когато мога да говоря с открито сърце, както сега, аз дишам свободно.
Шико затвори двете си очи.
— Значи така — заключи Анри, — щом братовчед ми дьо Гиз е получил тази идея, в развитието на която вие, Франсоа, имате такова голямо участие, то вероятно нему и подобава да се заеме с привеждането й в действие.
— Какво казахте, господарю? — разтревожен и задъхан от вълнение възкликна Франсоа.
— Казах, че за ръководенето на това движение е необходим велик принц.
— За бога, господарю!
— Велик пълководец, ловък дипломат.
— Преди всичко ловък дипломат — отбеляза херцогът.
— Предполагам, че ще се съгласите, Франсоа, че херцог дьо Гиз във всяко отношение подхожда за този пост? Не е ли така?
— Братко мой — каза Франсоа, — Гиз и без това е твърде могъщ.
— Разбира се — съгласи се Анри, — но неговото могъщество е залог за моята сила.
— С херцог дьо Гиз са армията и буржоазията, Лотарингският кардинал има църквата, Майен е оръдие на братята си; вие се готвите да съсредоточите твърде големи сили в ръцете на едно семейство.
— Имате право, Франсоа — каза Анри, — мислих вече за това.
— Ако дьо Гиз бяха поне френски принцове, щеше да е разбираемо; тогава възвеличаването на династията на френските крале щеше да е в техен интерес.
— Няма съмнение, но за нещастие те са лотарингски принцове.
— Домът им винаги е съперничел с нашия.
— Франсоа, вие бръкнахте в раната ми. По дяволите! Изобщо не мислех, че сте толкова добър политик! Това е причината, поради която и слабея, и побелявам — извисяването на Лотарингския дом редом с нашия. Повярвайте ми, Франсоа, не минава ден без тройката дьо Гиз — вярно отбелязахте, че в техни ръце е всичко — не минава ден, в който или херцогът, или кардиналът, или Майен, все едно, ако не единият, то другият, с дързост и хитрост да не заграбват някоя част от властта ми, частица от привилегиите ми, а аз — слаб и самотен — не мога нищо да направя срещу тях. Ах, Франсоа, ако нашето днешно обяснение беше станало по-рано, ако преди можех да надникна в сърцето ви както сега! Разбира се, че ако имах вашата подкрепа, може би щях по-успешно да им се съпротивлявам, отколкото досега. Но вече, както сам виждате, е късно.
— Защо да е късно?
— Защото без борба те няма да отстъпят, а всяка борба ме уморява. Тъкмо поради това ще го назнача за глава на Лигата.
— Ще направите грешка, братко — каза Франсоа.
— Но кого според вас трябва да назнача, Франсоа? Кой ще се съгласи да заеме този опасен пост? Да, опасен. Нима вие не разбирате замисъла на херцога? Той е убеден, че ще го назнача за глава на Лигата.
— И какво после?
— Това, че всеки друг избраник ще стане негов смъртен враг.
— Назначете силен човек, който, опирайки се на вашето могъщество, ще е достатъчно силен, за да не се бои от тримата лотарингци взети заедно.
— Добри ми брате, не познавам никой, който да отговаря на вашите условия — с унил глас произнесе Анри.
— Огледайте се около себе си, господарю.
— Около себе си виждам само вас и Шико — и двамата сте мои истински приятели.
— Охо! — промърмори Шико. — Нима и мен иска да изиграе?
И той отново затвори очи.
— Ех — каза херцогът, — вие още ли не се сещате, братко?
Анри се вторачи в херцог д’Анжу, като току-що прогледнал.
— Така значи! — възкликна той.
Франсоа мълчаливо кимна с глава.
— Не, не — изрече Анри, — вие никога няма да се съгласите на това. Задачата е твърде тежка; не е за вас това — постоянно да подтиквате ленивите буржоа, да ги заставяте да се обучават на военно изкуство, не е за вас да проверявате речите на всички проповедници, или ако в Париж пламне битка и улиците се превърнат в касапница — да влезете в ролята на палач. За това е необходимо да сте трима, както са дьо Гиз, и да имате дясна ръка, която да се казва Шарл, и лява, която да се нарича Луи. Знаете, че в деня на свети Вартоломей херцогът собственоръчно уби много хора, не е ли истина, Франсоа?
— Твърде много, господарю.
— Възможно е той действително да е проявил премного усърдие. Но вие оставихте въпроса ми без отговор, Франсоа. Какво? Нима всичко, което ви описах, ви допада? Да се подмазвате на тези заплеси в саморъчно направени ризници и с тези тенджери, които нахлупват върху главите си вместо каски? И ще търсите популярност вие — най-големият велможа на нашия двор? Заклевам се в живота си, братко, колко много се изменят хората с годините!
— Може би заради самия себе си не бих се занимавал с това, но заради вас, разбира се, бих направил всичко.
— Добрият, превъзходният ми брат — развълнува се Анри и с върха на пръста си се опита да изтрие несъществуваща сълза.
— И тъй — каза Франсоа, — вие няма да възразите, Анри, ако се заема с делото, което имахте намерение да възложите на херцог дьо Гиз?
— Да възразявам! — възкликна Анри. — Кълна се в рогата на дявола. Не само че не възразявам, напротив, направо съм очарован от вашето предложение. Излиза, че вие също сте си мислили за Лигата? Още по-добре, по дяволите! Още по-добре! Значи и вие сте били съпричастен към тази идея? А може би и не толкова малко? Може би, напротив, доста активно. Освен това, всичко, което ми наговорихте тук, е направо възхитително! Наистина аз — най-голямото магаре в кралството, съм заобиколен само от велики умове.
— Ваше величество благоволява да се шегува.
— Аз? Опазил ме бог! Положението е много сериозно, Франсоа, говоря това, което мисля. Вие ме спасявате от голямо затруднение, Франсоа, особено поради това, че от известно време не се чувствам добре, възможностите ми намаляват. Мирон често ми напомня за това. Но хайде да се върнем към по-съществените неща; всъщност за какво ми е да напрягам жалкия си ум, щом мога да бъда озаряван по пътя си от светлината на вашия? И тъй, договаряме ли се да ви поставя начело на Лигата?
Франсоа бе обхванат от радостен трепет.
— О! — възкликна той. — Стига ваше величество да ме счита достоен за такова доверие!
— Доверие! Ах, Франсоа, защо да говорим за доверие? Щом херцог дьо Гиз няма да оглавява Лигата, на кого според теб не бих могъл да се доверя? Може би на самата Лига? Нима Лигата може да представлява опасност за мен? Обяснете ми, драги Франсоа, кажете ми всичко.
— О, господарю — каза херцогът.
— Но какъв глупак съм! — продължи Анри. — Ако беше така, то брат ми не би се съгласил да я оглави, от минутата, в която той заеме този пост — опасност повече няма да съществува. А! Много е логично, излиза, че учителят ни по логика не напразно си е получавал парите. Бога ми, не изпитвам никакви опасения. При това във Франция имам много хора с шпаги, така че ако се наложи да тръгна срещу Лигата, бих могъл да го сторя с добра компания.
— Имате право, господарю — отговори херцогът с почти същото простодушие, което така умело умееше да разиграва и неговият брат, — кралят си остава винаги крал.
Шико отвори едното си око.
— Дявол да го вземе! — каза Анри. — Като напук ми дойде една мисъл. Просто невероятно, колко мисли ми идват днес! Случват се такива дни.
— Каква мисъл, братко? — попита херцогът с безпокойство, тъй като още не можеше да повярва, че го е споходило такова огромно щастие.
— А нашият братовчед Гиз, който е бащата, или по-скоро се счита сам за баща на идеята, сигурно вече си е набил в главата, че точно той трябва да ръководи Лигата. Той ще поиска и да командва.
— Да командва?
— Без съмнение, дори без ни най-малко съмнение. Изглежда, той е обмислял тази идея единствено, за да се възползува. Впрочем, ти казваше, че сте обмисляли заедно. Пази се, Франсоа, този човек няма да се остави да го правят на глупак. Sie vos non verbis… Помните ли Вергилий? — mdificatis, aves[1].
— О, господарю!
— Франсоа, обзалагам се, че той си го мисли. Известно му е колко съм лекомислен.
— Да, но след като му обявите вашата воля, той ще отстъпи.
— Или ще се престори, че отстъпва. Пазете се, Франсоа, нашият братовчед има дълги ръце и никой в кралството, дори самият крал, не може да достигне дотам, където се протягат те. Едната ръка е протегната към Испания, другата към Англия — към дон Хуан Австрийски и кралица Елизабет. Шпагата на Бурбона беше по-къса от ръката на нашия братовчед и все пак Бурбона причини немалко неприятности на нашия дядо Франсоа I.
— Обаче — каза Франсоа, — ако ваше величество намира Гиз за толкова опасен, това е още една причина да се повери ръководството на Лигата на мен. По такъв начин той ще бъде притиснат между двама ни и при първия опит за измяна, ще му нагласим съдебен процес.
Шико отвори второто си око.
— Съдебен процес! Съдебен процес, Франсоа! Това е могъл да си позволи богатият и могъщ Луи XI, който е нагласявал съдебни процеси и е издигал ешафоди, а аз нямам пари даже да купя черно кадифе, ако се наложи случаят да го поиска.
Анри независимо от самообладанието, което притежаваше, дълбоко в душата си бе силно развълнуван и отправи към брат си остър проницателен поглед, чийто блясък херцогът не можа да понесе.
Шико затвори двете си очи.
В стаята настъпи кратко мълчание.
Пръв наруши мълчанието кралят.
— Би трябвало всичко да се подреди така, скъпи Франсоа, че да няма междуособни войни и разпри между моите поданици. Аз съм син на Анри Воина и Екатерина Хитрата, от милата си майчица съм наследил частица коварство. Ще извикам при себе си херцог дьо Гиз и ще му обещая всевъзможни блага, така че ще уредим вашата работа по взаимно съгласие.
— Господарю — възкликна херцог д’Анжу, — поставяте ме начело на Лигата, нали?
— Така мисля.
— Вие сте съгласен аз да получа този пост?
— Напълно.
— Накрая, вие сам желаете това?
— Това е най-горещото ми желание. Не бива обаче да се предизвиква твърде много неудоволствието на херцог дьо Гиз, моя братовчед.
— Щом е така, можете да бъдете спокоен — каза херцог д’Анжу. — Ако за моето назначение няма други препятствия, заемам се лично да уредя всичко с херцога.
— И кога?
— Още днес.
— Нима ще заминете при него? Ще му направите посещение? Помислете, братко, не е ли твърде голяма чест?
— Не, господарю, аз няма да заминавам.
— Тогава как?
— Той ме очаква.
— Къде?
— При мен в Лувъра.
— При вас? Но аз чух викове, които приветстваха излизането му от Лувъра.
— След като излезе през главния вход, той ще се върне през тайната врата? Право на първа визита на херцог дьо Гиз има кралят, на втората имам аз.
— Ах, братко мой — каза Анри, — признателен съм ви за това, че така ревностно зачитате нашите привилегии, които аз твърде често поради слабостта на характера си пренебрегвам. Вървете и се договаряйте с него, Франсоа.
Херцогът пое ръката на брат си и се наведе с намерение да я целуне.
— Какво правите, Франсоа? Елате в прегръдките ми да ви притисна до сърцето си — възкликна кралят. — Там е истинското ви място.
Братята няколко пъти здраво се прегърнаха. Щом се освободи от прегръдката на брат си, херцог д’Анжу излезе от кабинета, с бързи стъпки мина през галерията и влезе в покоите си.
Навярно сърцето му трябваше да се обкове със стоманени и дъбови обръчи, както сърцето на първия мореплавател, за да не се пръсне от радост.
След излизането на брат си кралят заскърца със зъби от злоба, втурна се по тайния коридор, който водеше към спалнята на Маргьорит дьо Навар, заета сега от херцог д’Анжу, и влезе в една малка стаичка, от която можеше да чува разговора между двамата херцози — дьо Гиз и д’Анжу — също така ясно, както Дионисий от своето скривалище е можел да слуша разговорите на пленниците.
— Кълна се в светата утроба! — каза Шико, като отвори и двете си очи и седна на пода. — Доколко трогателна може да бъде картината на семейно съгласие. По едно време ми се стори, че съм на Олимп и присъствам на срещата на Кастор и Полукс след шестмесечна раздяла.