Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (32)

Глава 32
За това, как Шико, който проби една дупка с тирбушон, проби друга с шпага

Виждайки човека, когото имаше всички основания да счита за свой смъртен враг, метр Никола Давид с ужас се отдръпна.

Възползувайки се от минутното объркване на адвоката, Горанфло отскочи настрана, нарушавайки по такъв начин правата линия, която съединяваше гърлото му с шпагата.

— Насам, любими приятелю — силно извика той. — Към мен! Помощ! Спасете ме! Колят! Колят ме!

— А, любезни ми Никола Давид — каза Шико. — Нима това сте вие?

— Да — промърмори Никола Давид — да, това съм аз.

— Щастлив съм да ви видя — продължи Шико. След това се обърна към монаха и каза:

— Драги Горанфло, докато предполагахме, че този господин умира, твоето присъствие тук като духовник бе необходимо, но сега, когато се изясни, че той се чувства по-добре от всякога, на него не му е нужен изповедник, затова сега ще има работа с благородник.

Давид се опита да се усмихне презрително.

— Да, с благородник — потвърди Шико, — който ще ви докаже, че е от добър произход. Любезни Горанфло — каза гасконецът, обръщайки се отново към монаха, — направете ми услуга като попазите на площадката на стълбата и не позволите никому да ни попречи на разговора; надявам се, че няма да продължи дълго.

Горанфло не желаеше нищо повече от това — да бъде вън от обсега на шпагата на Никола Давид.

Затова той внимателно описа полукръг, като се държеше възможно най-близко до стената, и щом стигна до вратата, леко прелетя през прага. Докато беше в стаята на адвоката, беше загубил поне сто фунта от теглото си.

Шико спокойно затвори вратата след него и сложи резето.

Давид отначало наблюдаваше тези подготвителни действия с известен страх, предизвикан от неочаквана обрат на събитията, но постепенно дойде на себе си. Спомни си, че не напразно е всепризнат майстор във фехтовката, а и оставаше насаме с Шико, така че, когато гасконецът затвори вратата след Горанфло и се обърна — адвокатът вече стоеше опрян на облегалката на кревата, с шпага в ръка и усмивка на уста.

— Облечете се, господине — каза Шико, — и може да не бързате. Не искам да имам никакво преимущество пред вас. Знам, че сте знаменит фехтовач и владеете шпагата като самия Леклерк, но това ми е безразлично.

Давид се разсмя.

— Шегата не е лоша — каза той.

— Да — отговори Шико, — във всеки случай на мен също ми харесва, защото аз съм я съчинил, а вие, като човек с тънък вкус, сега още повече ще я оцените. Знаете ли защо съм дошъл при вас, метр Никола?

— За недополучените удари с камшик, за които ви останах длъжен от името на херцог дьо Майен през онзи ден, в който така ловко офейкахте през прозореца.

— Не, господине, аз помня броя на тези удари и можете да бъдете спокоен, че ще ги върна на онзи, който ви заповяда да ме наградите с тях. Дойдох за едно генеалогично дърво, което ви донесе от Авиньон Пиер дьо Гонди, без сам да знае какво ви носи, и което ви връчи съвсем наскоро, без да знае какво ви връчва.

Давид пребледня.

— Какво генеалогично дърво?

— Това на херцозите дьо Гиз, които по права линия произхождат от Карл Велики.

— Охо, значи покрай всичко друго вие сте и шпионин, господине? А аз ви считах само за шут.

— С ваше позволение, милостиви господине, в дадения случай ще бъда и едното, и другото: като шпионин ще ви заведа до бесилката, където ще ви обесят, а като шут ще се посмея на тази церемония.

— Да ме обесят!

— „Високо и веднага“, господине. Надявам се, че не претендирате за обезглавяване — това е привилегия на благородниците.

— И как мислите да постигнете това?

— О, по твърде прост начин. Няма да скрия от вас, милостиви господине, че миналия месец присъствах на семеен таен съвет, който проведоха в манастира „Света Женевиев“ техни сиятелства херцозите дьо Гиз и госпожа дьо Монпансьо.

— Вие?

— Да, аз квартирувах в изповедалнята, която се намира срещу онази, в която бяхте вие — в тези сандъци е доста неудобно, нали? Моето положение беше още по-незавидно, защото аз не можех да се измъкна, докато не завършеше цялото действие, а то се проточи извънредно дълго. По този начин аз присъствах на изпълненията на господин дьо Монсоро, на Ла Юриер и на някакъв монах, чието име не мога да си спомня, но който ми се стори твърде красноречив. След това видях коронясването на херцог д’Анжу, което беше не дотам интересно. Затова пък последната малка пиеска се оказа извънредно забавна. Игра се комедията „Генеалогичното дърво на лотарингските принцове“, с добавки и поправки на метр Никола Давид. Това беше извънредно смешно нещо само дето липсваше разрешението на негово светейшество.

— А! Излиза, че вие знаете за генеалогичното дърво — каза Давид, като едва се сдържаше и хапеше от злоба устните си.

— Да — каза Шико, — и намирам всичко това твърде остроумно измислено, особено що се отнася до онази част за салическия закон. Само че за вас това е голямо нещастие — да притежаваш такъв изключителен ум и безспорен талант, та нали у нас такива изтъкнати хора е прието чисто и просто да се бесят. Вие се оказахте толкова хитроумен човек, че аз се изпълних с жив интерес към вас. „Как? — казах си аз. — Нима ще позволя да закачат на бесилката мъжествения господин Давид, изкусния учител по фехтовка, първокласния адвокат, един от най-добрите ми приятели при това, когато мога да го спася не само от примката, но и да устроя съдбата на този славен адвокат, този прекрасен учител, този превъзходен приятел — първият човек, който си позволи да измери дълбочината на сърцето ми, вземайки за мярка гърба ми. Не, това няма да го бъде.“ И след като чух, че се готвите да пътешествате, а мен в Париж нищо не ме задържаше — аз реших да пътешествам заедно с вас, тоест след вас. Вие излязохте през Бурделската врата, не е ли истина? Аз ви проследих и вие не ме забелязахте, тъй като бях скрит добре. От този ден аз ви следвах неотстъпно, губех ви, отново ви намирах — с една дума — вие ми струвахте немалко усилия, уверявам ви. Накрая ние пристигнахме в Лион. Казвам „ние“, защото един час по-късно аз се настаних в същата странноприемница, където бяхте отседнали вие, и не само че в същата странноприемница, но и в съседна на вашата стая. Разделяше ни само обикновена преградка. Трябва да знаете, че аз изминах пътя от Париж до Лион, без да ви изпусна от погледа си, не за да ви изпусна тук — в Лион. Не, аз превъртях малка дупчица в стената, през която да мога да ви изучавам колкото ми душа иска и да си призная, неведнъж на ден си доставях това удоволствие. Но ето, че се разболяхте. Стопанинът искаше да ви изхвърли, а вие бяхте определили именно в странноприемницата „Под знака на кръста“ среща на господин дьо Гонди. Страхувахте се, че на друго място той няма да ви намери или ще загуби много време да ви търси. Болестта ви беше мнима и успя да ме заблуди наполовина, но тъй като бях длъжен да предвидя всички възможности, дори онази, че действително сте болен и доколкото всички сме смъртни — истина, в която сега ще се опитам да ви убедя, — аз изпратих при вас моя юначен монах, моя приятел, моя другар, за да ви помоли да се изповядате и покаете. Но вие, неразкаяни грешнико, се опитахте да му пронижете гърлото с рапира, забравяйки евангелската мъдрост: „Който меч вдигне — от меч загива.“ И тук, любезни господин Давид, се появявам аз и ви казвам: „Ние с вас сме стари познайници и приятели. Дайте да уредим нашите малки разногласия чрез взаимно съгласие.“ Е, сега, когато знаете всичко — съгласен ли сте да се споразумеем?

— Зависи за какво.

— За това, че всичко ще бъде направено така, като че ли вие действително сте били болен и брат Горанфло ви е изповядал, а вие сте му връчили книжата, които ви е поискал. Тогава аз бих ви простил и от все сърце бих прочел за вас „In manus“^[1]. Аз няма да изисквам от живия повече, отколкото от мъртвия и ми остава да се обърна към вас с думите: господин Давид, вие преуспяхте във всичко — и във фехтовката, и в ездата, и в заяждането, и в ламтенето за пълни кесии за дълбоки джобове, вие събрахте в себе си всички таланти. Би било жалко такъв човек да изчезне от лицето на земята, където му е отредена блестяща кариера. И тъй, господин Давид, не се забърквайте повече в заговори, доверете ми се, скъсайте с тези Гиз, дайте ми вашите книжа и имате думата ми на благородник, че ще ви помиря с краля.

— А ако не ги дам? — поинтересува се Никола Давид.

— Е, ако не ги дадете, тогава друга работа. Давам думата си на дворянин — ще ви убия! Това също ли ви се струва забавно, любезни господин Давид?

— Все повече и повече — отговори адвокатът, поглаждайки любовно шпагата си.

— Но ако ми ги дадете — продължи Шико, — всичко ще бъде забравено. Може би не ми вярвате, господин Давид, тъй като по природа сте недоверчив човек и мислите, че злобата се е впила в сърцето ми като ръждата в желязото. Не, аз ви ненавиждам, това е вярно, но херцог дьо Майен ненавиждам повече от вас. Помогнете ми да погубя херцога и аз ще ви спася. Впрочем, ако желаете, аз мога да добавя още няколко думи, на които няма да повярвате, та нали не обичате никого освен себе си. Работата е там, че аз обичам краля, какъвто глупак, развратник или изрод да е той. Той ме приюти, защити от вашия месар Майен, който можа начело на петнадесет разбойници да нападне през нощта на Лувърския площад един човек и да го убие — става дума за бедния Сен-Мегрен. Вие не бяхте ли сред неговите палачи? Не? Така си и мислех, че не сте били, а сега съм уверен в това. Аз искам едно — нека моят крал Анри да си царува спокойно. Но с генеалогичното дърво на Никола Давид и с разни Майеновци това е невъзможно. Дайте ми тази генеалогия и кълна се в честта си — ще премълча вашето име и ще устроя съдбата ви.

Шико нарочно разтегна своето изложение на мислите, тъй като искаше между другото да понаблюдава Давид, когото познаваше като умен и твърд човек. Но нищо не трепна в ястребовите очи на адвоката, нито една добра мисъл не озари мрачните му черти, нито едно ответно движение на душата не разслаби пръстите, стискащи дръжката на шпагата.

— Добре — каза Шико, — виждам, че думите ми бяха напразни и че вие не ми вярвате. Остава ми само един изход, с който да мога както да ви накажа за предишните ви провинения пред мен, така също и да очистя земята от човек, който е загубил вяра в честността и човещината. Ще ви пратя на бесилката. Сбогом, господин Давид.

И Шико отстъпи крачка към вратата, без да сваля очи от адвоката.

Адвокатът подскочи напред.

— И вие мислите, че ще ви позволя да си отидете? — възкликна той. — Не, малко мое шпионче, не, приятелче Шико! Онзи, който знае такива тайни като тайната на генеалогичното дърво — ще умре! Онзи, който дръзва да заплашва Никола Давид — ще умре! Онзи, който посмя да влезе тук, както влезе ти — ще умре!

— Вие просто ме радвате — отговори Шико все със същото хладнокръвие. — Аз не се решавах да ви предизвикам само защото съм уверен в изхода на нашия двубой: ще ви заколя по всяка вероятност. Преди два месеца, фехтувайки се с мен, Крийон ми показа един много опасен удар — един-единствен, но честна дума, друг повече не ми трябва. Стига вече! Дайте ми вашите книжа, иначе ще ви убия! Аз даже ще ви кажа как ще стане това: ще пронижа гърлото ви на онова място, където искахте да пуснете кръв на брат Горанфло.

Гасконецът още не беше спрял да говори, когато Давид с див взрив от смях се нахвърли върху него. Шико срещна врага с шпага в ръка.

Двамата противници бяха приблизително еднакви на ръст. Мършавото тяло на Шико беше закрито от дрехите, докато в същото време дългият кокалест и гъвкав корпус на адвоката не беше прикрит почти с нищо. Давид приличаше на дълга змия, тъй като ръката му изглеждаше като продължение на главата му, а шпагата се мяркаше като тройно жило. Но както и предупреждаваше Шико — той срещна достоен противник. Почти всеки ден Шико се упражняваше във фехтуване с краля и поради това бе станал един от най-силните фехтовачи на кралството. В това Никола Давид има възможност сам да се убеди, защото, където и да се опиташе да нанесе удар, навсякъде шпагата му се натъкваше на стоманеното острие на шпагата на гасконеца.

Адвокатът отстъпи една крачка.

— Охо, вие започнахте да разбирате, не е ли така? — каза Шико. — Е, Добре, предлагам ви още веднъж: книжата!

Вместо да отговори, Давид отново се хвърли към гасконеца. Този път боят беше по-продължителен и ожесточен от първата схватка, макар че Шико се ограничи с това да парира ударите, а сам не нанесе нито един.

Тази втора схватка завърши по същия начин, както и първата: адвокатът отново отстъпи една крачка.

— Аха — каза Шико. — Сега е моят ред. Той направи крачка напред.

Никола Давид се опита да спре гасконеца, отклонявайки шпагата му Шико направи а прим, кръстоса шпагата си с шпагата на противника, извъртя я и му нанесе удара там, където бе обещал — шпагата до половината влезе в гърлото на адвоката.

— Това се казва удар — каза Шико.

Давид не отговори; той рухна в краката на Шико, задавяйки се в кръв.

Шико отстъпи крачка назад. Змията, макар и смъртно ранена, можеше да се изметне и да ухапе.

Но Давид с неволно движение се протегна към леглото, като че ли се стараеше да защити своята тайна.

— Ехе — каза Шико, — аз те мислех за хитрец, а ти се оказа глупав като кавалерист. Аз не знаех къде криеш книжата си, но ето че ти сам ми ги посочваш.

И като остави Давид да се гърчи в агония, Шико се приближи до леглото, повдигна дюшека и в горния край, където е мястото на главата, откри малък свитък пергамент, който адвокатът, не подозирайки приближаващата се беда, не се беше погрижил да скрие по-надеждно.

Докато Шико развързваше свитъка, за да се убеди, че пред него е действително онзи документ, който търси, умиращият рязко се повдигна, но веднага падна на пода и издъхна.

Гордо и радостно, със светнал поглед Шико прегледа документа, който беше донесен от Авиньон от Пиер дьо Гонди.

Папският легат, верен на политиката, която провеждаше неговият върховен суверен от първия ден на встъпването си на папския престол, беше написал отдолу: „Fiat ut voluit Deus: Deus jura hominum fecit“^[2]

— Ето папа, който не брои за нищо най-християнския крал — каза Шико.

И като сгъна пергамента грижливо — пъхна го в джоба на камизола си до гърдите.

После повдигна тялото на адвоката, по което почти нямаше кръв — раната беше предизвикала вътрешен кръвоизлив, — и го сложи на леглото с лице към стената, след което отвори вратата и повика Горанфло.

Горанфло влезе.

— Колко сте бледен! — каза той.

— Да — каза Шико. — Последните минути на този нещастник доста ме развълнуваха.

— Той умря ли? — попита Горанфло.

— Има всички основания да смятаме така — отговори Шико.

— Та нали току-що беше съвсем здрав.

— Даже твърде здрав. Той искаше да преглътне някои неща, които далеч не стават за ядене, и умря като Анакреон, задави се.

— Охо — възкликна Горанфло. — Този безобразник искаше да ме удуши, мен — божия човек — точно това му докара бедата.

— Простете му, друже, нали сте християнин.

— Прощавам му — каза Горанфло, — макар че много ме наплаши.

— Това още не е всичко — отбеляза Шико, — налага ви се да запалите свещи и да измрънкате над тялото някоя и друга молитва.

— За какво?

— Как за какво? За да не ви заловят като убиец и ви проводят в градския затвор.

— Мене? Като убиец на този човек? Как не! Нали той именно искаше да ме удуши.

— Е, разбира се, боже мой! И тъй като не успява да ви довърши, от злоба цялата му кръв кипва, някакъв кръвоносен съд се скъсва в гърлото му и — сбогом, скъпи брате, спи спокойно! Сам разбирате, Горанфло, че в крайна сметка вие сте били причината за смъртта му. Което е вярно, това е неволна причина, но какво значение има? Докато ви признаят за невинен, може да имате немалко неприятности.

— Мисля, че сте прав, господин Шико — съгласи се монахът.

— Още повече, че съдията в прекрасния град Лион се слави като твърде жесток човек.

— Исусе! — промърмори монахът.

— Правете каквото ви казвам, друже.

— А какво трябва да правя?

— Разполагайте се тук и четете всички молитви, които помните, и даже и онези, които сте позабравили, а когато се стъмни и всички се приберат в стаите си, излезте от странноприемницата. Вървете спокойно, без да бързате, но и без да се бавите. Вие знаете ковачницата на ъгъла на улицата, нали?

— Разбира се, нали този ковач така ме подреди снощи — каза Горанфло и посочи черния кръг около окото си.

— Трогателен спомен. Добре, аз ще се погрижа да можете да намерите там своя кон, разбирате ли? Ще се качите на коня, без да давате никому никакви обяснения. А след това, ако се вслушате в гласа на сърцето си — то ще ви изведе на пътя за Париж. Във Вилньов-льо-Руа ще продадете коня и ще си вземете магарето.

— Ах, моя добър Панург!… Вие сте прав, ще бъда щастлив да се срещна с него, толкова го обикнах. Но от сега нататък — добави монахът със сълзлив тон — от какво ще живея?

— Когато аз давам — давам — каза Шико, — и не оставям приятелите си да просят милостиня, както това е прието в манастира „Света Женевиев“. Ето — дръжте.

С тези думи той загреба от джоба си шепа екю и ги изсипа в широката длан на монаха.

— Великодушни приятелю — каза Горанфло, трогнат до сълзи. — Позволете ми да остана с вас в Лион. Много ми харесва в Лион: това е втората столица на нашето кралство, при това такъв гостоприемен град.

— Но разбери най-после, непоправими глупако: аз не оставам тук! Аз заминавам и ще препусна толкова бързо, че няма да можеш да ме настигнеш.

— Нека бъде вашата воля, господин Шико — покорно каза монахът.

— Чул те Господ — отговори Шико. — Ето такъв те обичам, друже.

И той настани монаха в креслото до леглото, а сам слезе долу и дръпна стопанина настрана.

— Метр Бернуйе — каза той, — вие нищо не подозирате, а във вашия дом стана голямо събитие.

— Така ли? — стопанинът погледна Шико уплашено. — Какво се е случило?

— Този бесен роялист, този богохулник, това долно недоносче от хугенотските молителници…

— Какво му е?

— Какво ли? Тази сутрин го посети пратеник от Рим.

— Знам, нали аз ви казах.

— И така, нашият свети отец папата, комуто е възложено да раздава временно правосъдие в целия свят, нашият свети отец папата лично е изпратил свой доверен човек при заговорника, само че заговорникът по всяка вероятност не се досещаше за целта.

— А с каква цел го е изпратил?

— Качете се в стаята на вашия наемател, господин Бернуйе, отметнете завивката, вижте гърлото му и ще разберете.

— Така ли? Вие ме плашите.

— Повече не мога да ви кажа. Божи съд се извърши във вашия дом, метр Бернуйе. Това е велика чест, оказана ви от папата.

След това Шико пъхна в ръката на стопанина десет екю и се отправи към конюшнята, където поръча да изведат двата коня.

През това време стопанинът с бързината на птича полетя по стълбата нагоре и се втурна в стаята на Никола Давид.

Там той видя Горанфло да буботи молитви.

После, както го посъветва Шико, той се приближи до леглото и повдигна одеялото.

Намери раната точно на посоченото място. Тя още аленееше, но тялото беше вече изстинало.

— Така умират враговете на светата вяра — каза метр Бернуйе и многозначително намигна на Горанфло.

— Амин — отговори монахът.

Тези събития станаха горе долу в онзи час, когато Бюси доведе при Диана дьо Меридор стария барон, който мислеше дъщеря си за мъртва.