Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (3)

Глава 3
За това, колко трудно е да се установи насън ли е било, или наяве

Преди да изгуби съзнание. Бюси успя да пъхне носната си кърпа под ризата и да я превърже отгоре с каишката от шпагата, за да се получи нещо подобно на превръзка върху дълбоката и обилно кървяща рана. Но той вече беше изгубил много кръв и изпадането в безсъзнание, за което стана дума в предишната глава, бе неизбежно.

Ала дали защото във възбудения от болка и гняв мозък на ранения, въпреки дълбоката несвяст все още мъждукаше съзнание, или защото припадъчното състояние се замени за известно време със силно втрисане, което, на свой ред, отстъпи място на нов припадък, но ето какво видя той или какво му се стори, че вижда в този миг на границата между бодърстването и съня — мига на дрезгавината, проблеснала между мрака на двете нощи.

Той лежи в някаква стая, обзаведена с резбована мебел, с гоблени по стените, изобразяващи хора, и изрисуван таван. Хората на гоблените стоят в различни пози: едни държат цветя, други — копия; сякаш са излезли от стените и се тълпят, за да се изкачат по някаква невидима стълба на тавана. Между прозорците виси портрет на жена, напоен от светлина, но Бюси се учудва, че за рамка на портрета служи касата на вратата. Бюси лежи неподвижно, сякаш прикован към постелята си от свръхестествена сила, лишен от възможността да се помръдне дори. Той е лишен от сетивата си освен от зрението и гледа с нежност заобикалящите го човешки фигури. Него го възхищават и превзетите усмивки на дамите с цветя в ръцете, и неестествено бурния гняв на въоръжените с шпаги кавалери. Той вижда за пръв път тези фигури, но дали не ги е срещал вече някъде? Това той не може да разбере, тежестта в главата пречи на мислите му.

Внезапно му се струва, че портретът оживява, възхитителното създание излиза от рамките и се приближава до него; жената е с бяла рокля, наподобяваща ангелски одежди, светлорусите й коси падат върху раменете й, очите под гъстите кадифени ресници светят като черен яспис, кожата й е толкова нежна, че може да се види как прелива под нея кръвта и й придава розов цвят. Дамата от портрета сияе с вълшебна красота, протегнатите й ръце примамват Бюси. Той трескаво се опитва да скочи от постелята и да падне в краката на непознатата, но го задържат окови, подобни на тези, които държат тленното тяло в гроба, докато душата, пренебрегнала земното привличане, се възнася на небесата.

Това досадно чувство за скованост кара Бюси да обърне внимание на постелята, на която лежи. Той вижда великолепен креват от резбовано дърво, от тези, които са правени по времето на Франсоа I, балдахинът му е от бяла коприна с втъкано злато.

При вида на жената Бюси престава да се интересува от фигурите на стените и тавана. Непознатата от портрета засенчва за него всичко останало, той се мъчи да разгледа празното място, което би трябвало да остане в рамката. Някакво облаче обаче, непроницаемо за очите, плава пред рамката и я скрива от погледа му. Тогава Бюси прехвърля погледа си върху тайнствената дама и целият се съсредоточава върху това чудесно видение. Опитва се да се обърне към него с мадригал, каквито обикновено се съчиняват в чест на придворните красавици.

Но внезапно жената изчезва, нечия тъмна фигура я закрива от погледа на Бюси. Тази фигура се движи неуверено напред с прострени напред ръце, като при игра на жмичка.

Кръвта удря Бюси в главата, раненият изпада в такова неудържимо буйство, че само ако би могъл да се движи, непременно би се нахвърлил върху неканения гост; откровено казано, той дори се опитва да се нахвърли, но не е в състояние да помръдне ни ръка, ни крак.

Докато Бюси напразно се мъчи да стане от постелята, към която сякаш са го приковали, непознатият казва:

— Това ли е всичко? Доведохте ли ме най-после?

— Да, метр — отвръща му гласът, — такъв нежен, че всички фибри в сърцето на Бюси треперят, — можете да свалите превръзката си.

Бюси се мъчи да надигне глава, иска да погледне дали този дивен глас не принадлежи на дамата от портрета, но това не му се удава. В полезрението на Бюси е само един млад, солиден мъж, който, подчинявайки се на отправената му покана, снема превръзката от очите си и объркан, оглежда мястото, където е попаднал.

„Да върви по дяволите“ — мисли си Бюси. И иска да изрази мисълта си с думи или жест, но нито гласът, нито ръцете му се подчиняват.

— А, сега вече ми е ясно! — възкликва младият човек, приближил се до постелята. — Вие сте ранен, така ли, мой любезни господине? Е, ще се опитаме да ви закърпим.

Бюси би отговорил с готовност, но знае, че за него това е невъзможно. Ледена мъгла застила очите му и сякаш хиляди остри иглички пробождат връхчетата на пръстите му.

— Дали раната не е смъртоносна? — чува той все същия нежен глас, изпълнен с такова горчиво съчувствие, че очите му се насълзяват: сега вече той не се съмнява — гласът принадлежи на дамата от портрета.

— Още не знам, госпожо, минутка търпение и ще отговоря на въпроса ви — отвръща младият мъж, — а засега той отново изпада в безсъзнание.

И това беше всичко, което можа да стигне до съзнанието на Бюси. Стори му се още, че чува отдалечаващото се шумолене на рокля, след това бедрото му бе пронизано като с нагорещено желязо и последните искри на съзнание, все още тлеещи в мозъка му, изведнъж изчезнаха.

Впоследствие Бюси никак не можеше да определи колко време бе продължил припадъкът му.

Когато дойде на себе си, студен вятър брулеше лицето му, някакви пресипнали и кряскащи гласове дращеха слуха му. Той отвори очи — да се убеди не са ли това фигурите от гоблените, влезли в пререкание с фигурите от тавана и, като се надяваше да намери портрета на мястото му, завъртя глава наляво и надясно. Но нямаше нито гоблени, нито таван, а и нито следа от портрета. Отдясно на Бюси стоеше мъж със сива работна дреха и вързана около кръста бяла, зацапана с кръв престилка, а отляво — монах от манастира „Света Женевиев“, който се беше навел и крепеше главата му. Точно насреща му някаква старица мънкаше молитви.

Блуждаещият поглед на младия човек скоро се спря на издигащия се отпред зид, плъзна се нагоре по него, за да измери височината му, и раненият позна Тампл, ъгловата кула на Бастилията. Студеното, посърнало небе над Тампл бе озарявано плахо от първите златисти лъчи на изгряващото слънце.

Бюси лежеше чисто и просто на улицата или, по-скоро, на края на един ров, и този ров бе ровът на Тампл.

— Ах, благодаря ви, добри хора, че сте си направили труда да ме пренесете тук — каза Бюси. — Не ми стигаше въздухът, но можехте да отворите прозорците в стаята, там — на постелята със златно-белия балдахин щях да се чувствам по-добре, отколкото тук — на влажната земя. Но не е там работата…. В джоба ми, ако преди това сами не сте се погрижили да се разплатите за труда си, което би било напълно предвидливо от ваша страна… та в джоба ми ще намерите двадесетина златни екюта. Те са ваши, приятели мои, вземете ги.

— Но, ваше сиятелство — каза месарят, — ние съвсем не сме ви пренасяли тук, а ви заварихме на това място, когато рано сутринта минавахме оттук.

— Чудна работа — не повярва Бюси, — а младият лекар беше ли тук?

Присъстващите се спогледаха.

— Все още бълнува — забеляза монахът и поклати печално глава.

След това се обърна към Бюси:

— Сине мой, мисля, че би трябвало да се изповядаме.

Бюси уплашено погледна монаха.

— Тук нямаше никакъв лекар, бедни, добри ми, млади човече — занарежда бабичката. — Вие лежахте тук сам-самичък и студен като покойник. Погледнете, около вас е понатрупал снежец, а под вас земята е черна.

Бюси почувства болка в хълбока, спомни си, че бе получил удар с шпага, пъхна ръката си под наметалото и напипа каишката на шпагата, а под нея — носната кърпа върху раната, на същото място, където я бе подложил предния ден.

— Нищо не разбирам — каза той.

Възползували се от полученото разрешение, всички, които стояха около Бюси, си поделиха, без да се бавят, съдържанието на кесията, като обсипваха притежателя й с гръмогласни излияния на съчувствие.

— Достатъчно — каза Бюси, след като делбата на екютата завърши, — всичко това е прекрасно, приятели мои. А сега ме отнесете вкъщи.

— Ах, бъдете спокоен, бъдете спокоен, бедни, добри млади човече — забърбори бабичката, — господ е дал на месаря доста сила, а пък и кон има с него и може да ви качи.

— Наистина ли? — зарадва се Бюси.

— Светата истина — отзова се месарят, — и самият аз, и моето конче сме готови да ви услужим.

— И все пак, сине мой — каза монахът, когато месарят отиде за коня си, — бих ви посъветвал да си уредите сметките с Господа.

— Как се казвате, свети отче? — попита го Бюси.

— Наричат ме брат Горанфло.

— Чуйте ме, брат Горанфло — каза Бюси, като се мъчеше да седне, — надявам се, че тази минута още не е настъпила за мен. При това, отче, аз бързам. Съвсем замръзнах тук и бих желал да си бъда в двореца и да се стопля.

— А кой е вашият дворец?

— Дворецът Бюси.

— Как? Дворецът Бюси?

— Какво толкова удивително виждате в това?

— Значи вие сте от хората на дьо Бюси?

— Аз съм самият дьо Бюси.

— Бюси! — зарева тълпата. — Сеньор дьо Бюси! Храбрият дьо Бюси! Бичът на кралските фаворити! Да живее дьо Бюси!

И младият човек беше отнесен с почит в двореца му върху раменете на събралото се простолюдие, а монахът, докато броеше своя дял от златните екю ходешком, клатеше глава и бърбореше:

— Ако това е същият онзи главорез Бюси, не ми е чудно, че се отказа от изповед.

Щом се върна в двореца си, Бюси заповяда да извикат хирурга, който обикновено го лекуваше. Ескулапът намери раната му за несериозна.

— Кажете ми — обърна се Бюси към него, — дали някой се е занимавал вече с раната ми?

— Откровено казано, не мога да твърдя това, макар че раната изглежда съвсем прясна.

— А могла ли е да предизвика бълнуване?

— Естествено.

— Дявол да го вземе — тросна се Бюси. — И все пак — тези фигури с цветята и копията, изрисуваният плафон, резбованият креват с копринения балдахин и втъканите златни нишки в него, портретът на очарователната черноока блондинка, лекарят, който играеше на жмичка и на когото едва не викнах: „Горещо!“ както в играта, нима всичко това съм го бълнувал, а в действителност е имало само бой с кралските фаворити? Тогава — къде съм се бил? Ах да, спомних си. Около Бастилията, близо до улица Сен-Пол. Бях се облегнал на стената, но се оказа, че не е стена, а врата и, за мое щастие, тя се отвори. Можах с мъка да я затворя. А после се озовах в антрето и там съм загубил съзнание, след което вече нищо не помня. Може би всичко това ми се е присънило, ето къде е въпросът! Да, между другото, къде е конят ми? Нали там, на мястото на боя, би трябвало да остане убитият ми кон?… Докторе, моля ви, викнете някого.

Лекарят повика слугата.

Бюси го разпита и узна, че конят, осакатен, загубил много кръв, се бил домъкнал на разсъмване у дома и с цвилене разбудил прислугата. В двореца мигом вдигнали тревога, хората на Бюси, боготворящи своя господар, без да се бавят нито минутка, пристъпили към дирене и по-голямата част от тях още не се била върнала.

— Значи само портретът е плод на бълнуванията ми — разсъждаваше Бюси, — и сигурно той действително ми се е присънил. Нима е мислимо един портрет да излиза от рамката си и да разговаря с лекаря, на когото очите са завързани? Ами че просто съм се побъркал! И все пак, което отлично помня, дамата на портрета бе възхитителна. Тя имаше…

И Бюси започна да възстановява във въображението си женския образ с всичките му подробности: страстна тръпка — любовният трепет, който съгрява и тревожи душата, — с кадифена мекота плъзна по гърдите му.

— И всичко това ми се е присънило! — горчиво възкликна Бюси, докато хирургът го превързваше. — Господи, Исусе Христе! Това е просто немислимо. Такива сънища не съществуват. Но я да повторим още веднъж всичко отначало.

Бюси се зае за кой ли път да възстановява в паметта си случилото се.

— Бях на бала. Сен-Люк ме предупреди, каза ми, че край Бастилията ще ме причакат. С мен бяха Антраге, Рибейрак и Ливаро. Аз ги накарах да ме оставят. Поех по крайбрежната покрай Гран-Шатле и по-нататък. Край Турнелския дворец забелязах хората, които ме причакваха. Те ме нападнаха и осакатиха коня под мене. Сбихме се здраво. Аз се озовах в антрето. Там ми стана лошо, а сетне… Ах, точно това „а сетне“ ме убива! След това „а сетне“ — треската, бълнуването и видението. Накрая — въздъхна Бюси — дойдох на себе си на ръба на рова край Тампл, където женевиевският монах искаше на всяка цена да ме изповяда. Кълна се, че всичко ще узная — зарече се Бюси след минутното мълчание, през което отново можа да проследи всичко подред. — Докторе, наистина ли заради тази драскотина ще трябва да кисна между четирите стени неотлъчно петнайсет дни както миналия път?

— Зависи от обстоятелствата. А и в състояние ли сте да се движите?

— Аз ли да не съм в състояние? Точно обратното. Краката ми така и не се сдържат да стъпят на пода.

— Е хайде, направете няколко крачки.

Бюси скочи с лекота от леглото и доста бодро описа един кръг по стаята, за да представи нагледно, че е отишъл много далеч по пътя на изцелението си.

— Бива ви. Стига да не яхнете още първия ден коня и не изминете десет левги.

— Вие наистина сте най-превъзходният лекар — възкликна Бюси. — Миналата нощ обаче видях един друг медик. Да, да, отлично можах да го видя, обликът му се е врязал в паметта ми и ако се случи да го срещна, ще го позная от пръв поглед. Бъдете сигурен.

— Драги ми сеньоре! Съветвам ви да не губите времето си в издирвания. След раняване с шпага винаги се изпада в треска, трябва да знаете това, ами че вие имате по тялото си вече дванайсет белега с последния.

— Ах, господи! — неочаквано се провикна Бюси, който през цялото това време не преставаше да търси обяснения за тайните през предишната нощ и изведнъж бе поразен от една мисъл. — Може би сънят ми е започнал пред вратата, а не зад нея? Може да не е имало никакви антрета, стълбища, никакви кревати с бели и златни балдахини, никакви изрисувани тавани? Може тези негодяи да са решили, че съм мъртъв и да са ме домъкнали тихомълком до рова край Тампл, за да объркат евентуалните свидетели? Тогава аз, разбира се, съм видял всичко останало в бълнуванията си. Свети боже! Ако това е така, ако те наистина са ми пробутали това видение, което толкова много ме вълнува, мъчи и убива, кълна се, че ще ги изкормя всички, от първия до последния.

— Мой скъпи сеньор — прекъсна го лекарят, — ако желаете бързо оздравяване, не трябва така да се горещите.

— Разбира се, с изключение на нашия славен Сен-Люк — продължаваше Бюси, без да обръща внимание на лекаря. — Той се прояви като истински приятел. Ето защо първия, когото ще посетя днес, е той.

— Само не по-рано от пет часа следобед — забеляза лекарят.

— Съгласен съм — отвърна Бюси. — Бъдете обаче сигурен, че ще оздравея много по-бързо, ако взема да излизам и навестявам приятелите си, докато ако остана тук в тишина и усамотение, болестта ми може да се влоши.

— Възможно е и да сте прав — съгласи се хирургът, — вие във всички отношения не приличате на другите болни. Какво пък, постъпете според собственото си виждане, монсеньор. Ще ви дам само един съвет: постарайте се, моля ви се, да не ви промушат още веднъж, преди тази ваша рана да е зараснала съвсем.

Бюси обеща да направи всичко, което е по силите му, облече се, заповяда да му приготвят носилката и се отправи към двореца Монморанси.