Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (20)

Глава 20
За това, как Шико останал в черквицата на абатството, видя и чу нещо, което за него бе твърде опасно да види и чуе

Шико слезе бързо от амвона и се смеси с последните монаси — надяваше се да разбере какъв предмет служи за пропуск навън и да се опита да си го набави, ако има възможност за това. И наистина, като се сля с тълпата на последните излизащи и надигна глава над главите на другите, Шико видя, че те показват на излизане дение^[1], изрязано под формата на звезда.

В джобовете на нашия гасконец звънтяха немалко дениета но, за нещастие, нито едно с формата на звезда, а и да търси такова беше безполезно, защото подобна монета би била незабавно иззета от парично обръщение.

Шико оцени мигновено създалото се положение. Ако идеше до изхода, без да покаже звездообразното дение, щеше тутакси да бъде разобличен като предрешен монах, но с това естествено работата нямаше да свърши, в него щяха да разпознаят метр Шико, кралския шут, а тази длъжност, която му гарантираше немалки привилегии в Лувъра и в кралските замъци, тук, в абатството „Света Женевиев“, че още и при подобни обстоятелства, съвсем нямаше да предизвика уважение. Шико разбра, че е попаднал в капан. Той се скри зад една четириъгълна колона и се сви в ъгъла между нея и доближената до нея изповедалня.

— Освен че ще погубя себе си — разсъждаваше по нататък Шико, — ще погубя и този глупак, моя господар, когото имах глупостта да обикна, макар и да го ругая в очите така, че го правя на мат и маскара. Разбира се, най-добре би било да се върна в „Рогът на изобилието“ и да правя компания на брат Горанфло, но като не може, здраве му кажи.

И като откровеничеше така със самия себе си, тоест със събеседник, заинтересован повече от когото и да било от запазването на всичко казано в тайна, Шико се постара да се навре колкото се може по-навътре в тясното пространство между изповедалнята и колоната.

И в този момент чу гласа на момчето хорист откъм вратата на черквичката:

— Всички ли излязоха? Сега ще затворя вратата.

Никой не се обади. Шико надигна глава и видя, че храмът е съвсем пуст и само тримата монаси, още по-плътно загърнали се в своите раса, седят мълчаливо насред балкона на донесените за тях кресла.

— Така да бъде — каза си Шико, — само да не им хрумне да затворят прозорците, това е единственото, за което ги моля.

— Да проверим всички ли са излезли — предложа момчето хорист на вратаря.

— Кълна се в светата утроба — каза си Шико, — на това му се вика упорито хлапе!

Братът вратар запали свещ и съпроводен от малкия певец, тръгна да обхожда черквата.

Не трябваше да се губи нито секунда. Монахът със свещта трябваше да мине на четири крачки от Шико и неминуемо щеше да го забележи.

Отначало Шико ловко заобикаляше колоната, като през цялото време оставаше в сянка, след това отвори вратичката на изповедалнята, затворена, без да е заключена, и се вмъкна в този продълговат сандък, седна на скамейката и затвори вратичката след себе си.

Монахът и момчето минаха на четири крачки от него и през резбованата решетка върху расото на Шико паднаха петна светлина от свещта, с която осветяваха пътя си.

— По дяволите! — помисли си Шико. — Вратарят, момчето и тримата монаси няма да останат цяла вечност в храма я, щом си отидат, ще поставя стол на някоя скамейка, ще кача Пелион върху Оса^[2], както казва господин Ронсар, и ще се измъкна през прозореца.

— Как не, през прозореца — възрази Шико сам на себе си, — дори и да изляза през прозореца, ще попадна в двора, а той още не е улицата. Май че най-добре ще бъде да прекарам нощта в изповедалнята. Расото на брат Горанфло е достатъчно топло, а и тази нощ ще бъде къде по-милосърдна, отколкото ако я бях прекарал на друго място; мисля, че тя ще ми бъде зачетена при опрощаване на греховете.

— Загасете кандилата — разпореди се момчето хорист, — нека отвън да мислят, че никой не е останал в храма.

Вратарят с помощта на огромен гасилник незабавно загаси двете кандила в нефа, който потъна в непроницаем мрак.

След това загаси и кандилото на балкона.

Сега вече църквата се осветяваше само от бледия лъч на зимната луна, проникващ с мъка през цветните витражи.

Със загасването на светлината затихнаха и всички шумове.

Камбаната удари дванадесет пъти.

— Пресвета Дево! — каза си Шико, — посред нощ в черква; да беше тук вместо мен Анри, здравата би се уплашил; за щастие ние не сме от страхливите. Да вървим да спим, драги ми Шико, лека ти нощ и приятни сънища.

И като си предаде тези пожелания, Шико се нагласи по-удобно в изповедалнята, завъртя райберчето отвътре, за да се чувства съвсем като у дома си, и затвори очи.

Изминаха около десетина минути, откакто бе затворил клепачи, и в съзнанието му, замъглено от първия повей на съня, вече се рояха смътни образи, плаващи в тайнствената пелена, която поражда здрачината на мисълта, когато изведнъж звън от медно звънче разкъса тишината, проехтя под сводовете на храма и заглъхна някъде в дъното.

— Какво ще е това? — запита се Шико, като отвори очи и се вслуша. — Какво ли значи?

И мигом кандилото на балкона засия със синкава светлина, чиито първи отблясъци осветиха същите трима монаси, седнали един до друг все на същото място и все така неподвижни.

На Шико не бяха чужди суеверията на времето. С каквато и храброст да се отличаваше нашият гасконец, той бе син на своята епоха, изпълнена с фантастични предания и страшни легенди.

Шико тихичко се прекръсти и едва чуто прошепна: „Vade retro, Satanas“^[3]. Ала тайнствената светлина не угасна и след кръстния знак, което непременно би станало с всеки адски огън, а тримата монаси, въпреки vade retro, не мръднаха от мястото си и гасконецът постепенно започна да съобразява, че на балкона е било запалено обикновено кандило, а пред себе си вижда, ако не истински монаси, то поне истински хора от плът и кръв.

И все пак Шико продължи да трепери; леките тръпки, побиващи човека при събуждането му от сън бяха съчетани в него с конвулсията на страха.

В същия миг една от плочите на пода бавно се надигна и замръзна във вертикално положение. От черния отвор се показа отначало сива монашеска качулка, а след това и целият монах; едва стъпил на мраморния под, плочата зад него бавно се спусна и затвори дупката.

Пред това зрелище Шико забрави за изпитанието, на което току-що бе подложил нечистата сила, и загуби вярата си в могъществото на заклинанието, смятано за неоспоримо. Косите му настръхнаха и за миг му се стори, че всички игумени, абати и декани на манастира „Света Женевиев“, като се почне от Оптаф, починал през 533 година и се стигне до Пиер Буден, непосредствения предшественик на последния игумен, са се надигнали от своите гробници в подземието на черквата, където някога са почивали мощите на света Женевиев, и заразени от дадения пример, също ще повдигнат плочите на пода с черепите си.

Но това призрачно видение не продължи дълго.

— Брате Монсоро — обърна се един от тримата монаси на балкона към новопоявилия се по този странен начин, — тук ли е вече този, когото чакаме?

— Да, монсеньори — отвърна граф дьо Монсоро, — той чака.

— Тогава отворете вратата и го доведете при нас.

— Добре! — каза си Шико, — Изглежда комедията ще бъде в две действия, засега виждам само първото. Две действия — ни рак, ни риба! Колко глупаво са я скроили тази пиеса!

Шико с шегички се мъчеше да укрепи духа си, понеже все още не можеше да се пребори с тръпките по тялото си, предизвикани от страха; струваше му се, че хиляди остри иглички изскачат от дървената пейка, на която седи, и се забиват в хълбоците и седалището му.

През това време брат Монсоро слезе от балкона и разтвори желязната врата между двете стълби, водещи в подземната гробница.

В същия миг монахът, който седеше по средата, отметна качулката си и откри на показ големия си белег — благородния знак, при вида на който парижани с бурен възторг приветстваха човека, когото вече смятаха за герой на католическата вяра и от когото чакаха, че ще стане неин мъченик.

— Великият Анри дьо Гиз със собствената си персона, а негово преглупейшо величество мисли, че той сега се занимава с обсадата на Ла-Шарите! Ах, сега вече разбирам — възкликна Шико. — Този от дясната му страна, който благославяше присъстващите, е Лотарингският кардинал, а този от лявата, който говори с малоразмерното хористче, е монсеньор дьо Майен, моят стар приятел; но къде ще е тогава метр Никола Давид?

И наистина, сякаш за да потвърдят веднага правилните предположения на Шико, монасите, седнали отляво и отдясно на херцог дьо Гиз, също отметнаха качулките си и гасконецът можа да види умната глава, високото чело и острия поглед на знаменития кардинал и къде по-грубата и обикновена физиономия на херцог дьо Майен.

— Аха, познах те, дружна, но съвсем не света троицо — усмихна се Шико. — Сега да видим какво ще правиш и какво ще кажеш — целият съм зрение и слух.

Точно в тази минута господин дьо Монсоро отиде до желязната врата, водеща към подземната гробница, за да я отвори.

— Мислите ли, че ще дойде? — попита Белязания своя брат, кардинала.

— Не само мисля — отвърна последният, — а съм сигурен и дори нося под расото си всичко необходимо за замяната на съда с мирото.

Шико, който се намираше недалеч от троицата, както бе нарекъл братята Гиз, и можеше всичко да вижда и всичко да чува, забеляза как в слабата светлина на кандилото, висящо над балкона, блесна позлатено резбовано ковчеже.

— Виж какво било! — каза си Шико. — Изглежда тук се канят да посвещават някого в сан. Просто съм имал късмет. Отдавна горя от желание да позяпам такава церемония.

През това време двадесетина монаси, чиито глави бяха покрити с огромни качулки, заизлизаха от гробницата и заеха места в храма.

Само един от тях, предвождан от граф Монсоро, се качи на балкона и се настани на скамейката отдясно на братята Гиз, по-точно, застана на нейната подставка.

Отново се появи момчето хорист, почтително изслуша някакви разпореждания на кардинала и изчезна.

Херцог дьо Гиз обгърна с поглед събранието, което бе пет пъти по-малобройно от предишното и, по всяка вероятност, включваше само избраници, и се увери, че всички чакат думите му с най-голямо нетърпение.

— Приятели — каза той, — времето ни е скъпоценно и искам да хвана бика за рогата. Можахте да чуете, защото предполагам, че всички сте участвали в първото събрание, можахте да чуете, казвам, как в речите на някои от членовете на католическата Лига прозвучаха оплаквания от една част на нашата общност, която обвинява в равнодушие и дори в недоброжелателност един от нашите старейшини, принца, който е най-близо до трона. Настъпи времето да се отнесем към него с цялото уважение, което му се полага, и да оценим справедливо неговите заслуги. Вие, които с цялото си сърце се стремите да изпълните първата задача на светата Лига, вие сами ще чуете всичко и сами ще отсъдите — заслужават ли вашите водачи упреците в равнодушие и бездейност, прозвучали в речта на един от братята лигисти, на когото ние не сметнахме за нужно да разкрием нашата тайна; имам предвид брат Горанфло.

При това име, което херцог дьо Гиз произнесе с пренебрежителен тон, свидетелстващ, че войнстващият монах никак не му бе допаднал, Шико не можа да се удържи в изповедалнята от смях, който, макар и беззвучен, явно бе насочен срещу силните на деня.

— Братя мои — продължи херцогът, — принцът, чието съдействие ни бе обещано, принцът, от когото едва дръзвахме да очакваме дори не присъствие на нашите събрания, но поне одобрение на нашите цели, този принц е тук.

Всички отправиха любопитни погледи към монаха, застанал на подставката на скамейката отдясно на тримата лотарингски принцове.

— Монсеньор — обърна се херцог дьо Гиз към предмета на всеобщото внимание, — струва ми се, че Всевишният е проявил своята воля, защото, ако сте се съгласили да се присъедините към нас, значи всичко, което правим, го правим за добро. Сега ще ви помоля, монсеньор: свалете си качулката, нека верните членове на Съюза видят с очите си как държите на обещанието си, което им е дадено от ваше име, едно толкова благоприятно обещание, че те дори не смееха да му повярват.

Тайнствената личност, която Анри дьо Гиз представи по този начин на събранието, поднесе ръка до качулката и я отметна върху раменете си и Шико, предполагащ, че под това расо се крие някакъв още неизвестен му лотарингски принц, с изненада позна главата на херцог д’Анжу; херцогът беше толкова бледен, че при погребалната светлина на кандилото приличаше на мраморна статуя.

— Охо! — каза си Шико. — Нашият брат д’Анжу. Ще рече, той все още се мъчи да се добере до трона, като залага чужди глави.

— Да живее монсеньор херцог д’Анжу! — викнаха всички присъстващи.

Франсоа пребледня още повече.

— Не се страхувайте, монсеньор — каза му Анри дьо Гиз. — Този храм е сигурен и вратите му са здраво залостени.

„Щастлива предвидливост“ — отбеляза в себе си Шико.

— Братя мои — каза граф дьо Монсоро, — негово височество желае да се обърне към събранието с няколко думи.

— Да, да, да говори — чуха се гласове, — ние го слушаме.

Тримата лотарингски принцове се обърнаха към херцог д’Анжу и му се поклониха. Херцогът се залови с две ръце за облегалката на скамейката, сякаш всеки момент ще падне.

— Господа — започна той с глас, толкова слаб и треперещ, че първите му думи почти не се разбираха, — господа, аз вярвам, че Всевишният, който често ни се струва глух и равнодушен към земните дела, напротив, неотстъпно ни следи с всевиждащото си око и създава впечатление за безстрастие и безразличие само за да нанесе мълниеносен удар веднъж завинаги върху безпорядъка, породен от безумното честолюбие на човешките синове.

Началото на речта на принца беше, подобно на характера му, доста мъгляво и всички чакаха кога негово височество ще разясни мислите си и ще даде възможност или да им ръкопляскат, или да ги осъдят.

Херцогът продължи с по-уверен глас.

— И аз, аз също, без да имам възможността да обгърна целия свят със слабия си взор, спрях погледа си върху Франция. Какво можах да видя навсякъде в нашето кралство? Основите на святата Христова вяра са се пропукали, истинските божии служители са пръснати и преследвани. Тогава реших да изследвам дълбочината на пропастта, разтворена преди двадесет години от еретиците, които подкопават основите на вярата под предлог, че знаели по-сигурен път към спасението, и душата ми, подобно душата на пророка, потъна в скръб.

В тълпата на слушателите премина одобрителен шепот. Херцогът изказваше съчувствие към страданията на църквата, това можеше да се тълкува като обявяване война на ония, които караха тази църква да страда.

— И докато скърбях дълбоко в душата си — продължи херцогът, — до мен достигна слухът, че неколцина доблестни и набожни благородници, пазители на обичаите на нашите предни, се мъчат да укрепят разклатилия ни се жертвеник. Огледах се около себе си и имах усещането, че вече присъствам на Страшния съд и че Всевишният е разграничил вече добрите от лошите. На едната страна бяха отцепниците, и аз с ужас се отдръпнах от тях; на другата стояха праведниците, и аз побързах да се хвърля в обятията им. И ето че сега съм тук, братя мои!

— Амин! — прошепна в заключение Шико.

Но тази му предпазливост беше напразна, той смело би могъл да каже това с пълен глас, думите му все едно биха потънали във вихъра от ръкопляскания и виковете „браво“, полетели до самите сводове на храма.

Тримата лотарингски принцове призоваха за тишина и дадоха на събранието време да се успокои; след това кардиналът, който бе по-близо до херцога, го доближи и попита:

— Доброволно ли дойдохте при нас, принце?

— Напълно доброволно, господине!

— Кой ви посвети в святата тайна?

— Моят приятел, ревностният слуга на вярата, граф дьо Монсоро.

— Сега — заговори на свой ред херцог дьо Гиз, — сега, когато ваше височество се присъединява към нас, благоволете, монсеньор, да ни разкажете какво възнамерявате да направите за благото на светата Лига.

— Възнамерявам да служа предано на католическата вяра, апостолската и римската, и да изпълнявам всичко, което тя поиска от мен — отвърна новопокръстеният.

— Пресвета Дево — каза си Шико. — Ама че глупаци, честна дума: те се крият, за да говорят подобни неща. Защо чисто и просто не изложат своите намерения пред Анри III, моя многоуважаван крал? Всичко това би му допаднало много. Шествия, бичуване на плътта, изкореняването на ереста както в Рим, снопи съчки и аутодафе^[4] както във Фландрия и в Испания. Може би това е единственото средство да заставят моя добър крал да си осигури дечица. Кълна се в тялото Господне! Този премил херцог д’Анжу ме развълнува дотам, че ми се ще да изляза от изповедалнята и на свой ред да се представя на всички присъстващи. Продължавай, достойно братле на негово величество, продължавай, благородни пройдоха!

И херцог д’Анжу, доловил сякаш това поощрение, действително продължи.

— Обаче — каза той, — защитата на святата вяра не е единствената цел, която доблестните благородници трябва да си поставят. Колкото до мен, аз предвиждам и друга.

— Я гледай! — удиви се Шико. — Аз също съм благородник и, ще рече, това също ме засяга не по-малко от другите. Говори, Анжу, говори!

— Монсеньор, всички следим с най-дълбоко внимание думите ви — заяви кардинал дьо Гиз.

— И когато ви слушаме, в сърцата ни бие надеждата — добави херцог дьо Майен.

— Готов съм да обясня всичко — каза херцог д’Анжу, като с тревога се вглеждаше в тъмните ъгли на храма, сякаш желаеше да се увери, че думите му ги чуват само хора, заслужаващи доверие.

Граф Монсоро разбра опасенията на принца и го успокои с усмивка и многозначителен поглед.

— И така, когато един благородник отдаде всичко дължимо на бога — продължи херцог д’Анжу с неволно понижен глас, — той се обръща с мислите си към…

— По дяволите — въздъхна Шико, — към своя крал, толкова е ясно.

— …към своето отечество и се пита действително ли неговата родина се ползува с цялото уважение и с цялото благосъстояние, с които трябва да се ползува по право? Защото доблестният благородник получава своите привилегии отначало от бога, а после от страната, в която е роден.

Събранието избухна в бурни ръкопляскания.

— Така да бъде — реши Шико, — само че къде дяна краля? Нима за него вече и дума не се обелва? Горкият монарх! А аз вярвах, че винаги се казва, както е написано върху пирамидата в Жювизи: Бог, краля и дамите!

— И се запитах — продължаваше херцог д’Анжу, по острите скули на когото се появи трескава руменина, — запитах се дали моята родина се наслаждава на мир и щастие, които заслужава по право тази прекрасна и благодатна страна, наричана Франция, и с горчивина в душата видях, че у нас няма нито мир, нито щастие.

И наистина, братя мои, държавата ни я разкъсват на части равните по могъщество и противоборстващи си воля и желание; и това благодарение на слабостта на върховната воля, която, забравила, че заради благото на своите поданици трябва да властва над всички, си спомня за това нещо само от време на време, когато й дойде на ум, и всеки път действа толкова неразумно, че нейните енергични деяния само увеличават злото; това бедствие, вън от всяко съмнение, трябва да припишем или на фаталната съдба на Франция, или на слепотата на нейния владетел. Но дори и да не знаехме истинската причина за злото или само да я предполагахме, злото от това не намалява и, както мисля, то е породено или от престъпленията срещу религията, извършени от Франция, или от безбожните постъпки на някои фалшиви приятели на краля, а не на самия монарх. И в единия, и в другия случай, господа, аз, като верен слуга на олтара и трона, съм задължен да се присъединя към ония, които с всички средства се стремят да изкоренят ереста и да премахнат коварните съветници, Ето, господа, какво възнамерявам да направя за Лигата с присъединяването си към вас.

— Охо! — прошепна изтръпналият от изненада Шико. — Връхчетата на ушите се подават направо пред очите и, както и по-рано предполагах, това не са уши на магаре, а на лисица.

На нашите читатели, отдалечени с три столетия от политическите интриги на онова време, речта на херцог д’Анжу може да се стори разтегната, ала тя толкова много заинтересува слушателите, че повечето от тях пристъпиха по-наблизо до оратора, за да не изпуснат нито един звук, защото гласът на принца отслабваше толкова повече, колкото по-ясни ставаха думите му.

Зрелището бе доста занимателно. Двадесет и пет — тридесет души от слушателите се бяха струпали около амвона с отметнати на гърба качулки; в светлината на единственото кандило, осветяващо мястото на действието, се виждаха техните горди, възбудени лица и святкащите им от решителност или любопитство очи.

Плътни сенки скриваха всички останали части на храма и сякаш те нямаха никакво отношение към драмата, която се разиграваше в осветеното пространство.

В центъра на това пространство се виждаше бледното лице на херцог д’Анжу: малките му очички, дълбоко разположени под издаденото чело, устата, която при отварянето си наподобяваше мрачното зъбене на череп.

— Монсеньор — започна херцог дьо Гиз, — искам да благодаря на ваше височество за прекрасните думи, които току-що произнесохте, и се смятам за задължен да ви уверя, че тук сте обкръжен само от хора, предани не само на принципите, изложени от вас, но и на самата особа на ваше кралско височество, и ако вие все още имате някакви съмнения в това отношение, в по-нататъшния ход на нашето събрание ще ви бъдат дадени доказателства, значително по-убедителни от тези, които вие бихте могли да очаквате.

Херцог д’Анжу се поклони и като се изправи, огледа тревожно присъстващите.

— Охо! — прошепна Шико. — Или аз греша, или всичко, което видяхме досега, е само началото и тук трябва да стане нещо много по-важно от всички глупости, които бяха казани и се правеха досега.

— Монсеньор — каза кардиналът, от чието внимание не убягна погледът на принца, — ако ваше височество се опасява от нещо, аз се надявам, че поне имената на тези, които го заобикалят тук, ще го успокоят. Ето господин губернатора на провинция Онис; ето господин д’Антраге-младши, господин дьо Рибейрак и господин дьо Ливаро, все благородници, с които негово височество е, може би, познат и които са ви толкова предани, колкото и решителни. А ето още господин епископ Кастильонски, господин барон дьо Лузинян, господата Крюс и Льоклерк. Всички те са поразени от мъдростта на ваше кралско височество и са щастливи от оказаната им чест да тръгнат под неговото знаме на борба за освобождаването на светата вяра и трона. Ние с благодарност ще се подчиним на заповедите, които ваше височество ще благоволи да ни даде.

Херцог д’Анжу не бе в състояние повече да се сдържа и отметна гордо глава. Братята дьо Гиз, същите тези Гиз, толкова надменни, че никой никога не можеше да ги принуди да се подчинят, сами заговориха за послушание.

Херцог дьо Майен подкрепи своя брат, кардинала:

— Вие, монсеньор, и по правото на раждането, и по силата на присъщата ви мъдрост сте естественият водач на нашия свещен Съюз и вие трябва да ни разясните какви действия трябва да предприемем срещу фалшивите приятели на краля, за които току-що говорихте.

— Няма нищо по-просто — отвърна принцът, обзет от трескава възбуда, която заменя мъжеството на слабите хора, — когато плевелите в полето израснат и пречат за по-добрата реколта, тези вредни треви се изтръгват от корен. Кралят е обкръжен не от приятели, а от фаворити, те го погубват и със своето поведение непрекъснато възмущават и Франция, и целия християнски свят.

— Което е вярно, вярно е — с глух глас потвърди херцог дьо Гиз.

— Освен това тези фаворити — подхвана кардиналът, — пречат на истинските приятели на краля да се приближат до трона, макар да имаме това право и по нашия сан, и по рождение.

— Нека оставим бога — грубо се намеси херцог дьо Майен — на грижите на обикновените членове на Лигата, на лигистите от първа Лига. Като служат на бога, те ще служат на тези, които им говорят за бога. А ние да се заловим за своето дело. На нас ни пречат някои хора, те се перчат пред нас, оскърбяват ни, постоянно отказват да уважават принца, когото ние смятаме над останалите и който е наш водач.

Челото на херцог д’Анжу се покри с червенина.

— Ще унищожим — продължи херцог дьо Майен, — ще ги унищожим до един, от първия до последния, ще изтребим напълно тази проклета сган, която кралят обогати за сметка на нашите състояния, и нека всеки от нас се задължи да премахне поне един от тях. Тук сме тридесет души, хайде да направим сметка.

— Това е мъдро предложение — каза херцог д’Анжу — и вие изпълнихте вече своята задача, господин херцог.

— Това бе извън сметката — възрази херцог дьо Майен.

— Оставете все пак нещо и за нас, монсеньор — каза д’Антраге, — аз си запазвам Келюс!

— А аз Можирон! — подкрепи го Ливаро.

— А аз Шомберг! — заяви Рибейрак.

— Добре, добре — отвърна принцът. — Но ние имаме още и Бюси, моя храбър Бюси. Той също ще внесе своята лепта.

— И аз! И аз! — разнесоха се викове от всички страни.

— Аха — каза си Шико, който, като видя какъв обрат вземат събитията, вече престана да се смее, — главният ловчия има претенции за своя пай от плячката.

Но Шико се лъжеше.

— Господа — каза Монсоро с протегната ръка, — помълчете за миг. Ние, събраните тук, сме смели хора, а се плашим да поговорим откровено помежду си. Ние, събраните тук, сме умни хора, а се въртим около някакви глупави подробности. Нека, господа, да проявим малко повече мъжество, малко повече смелост, малко повече откровеност. Работата не е в миньоните на крал Анри и не в това, че достъпът ни до кралската особа е затруднен.

— Карай нататък! — прошепна Шико с широко разтворени очи и с длан до ухото, за да не пропусне нито дума. — Карай нататък! Не спирай. Аз чакам.

— Това, което тревожи всички ни, господа — продължи графът, — е безизходното положение, в което се оказахме. Това е крал, който ни натрапиха, и който не е в интересите на френската аристокрация. Това са безкрайни молебени, деспотизъм, безсилие, оргии, нечувани разходи за празненства, на които ни се присмива цяла Европа, скъперническо пестене във всичко, което се отнася до войната и занаятите. Подобно поведение не бива да се обяснява нито със слабост на характера, нито с невежество, това е слабоумие, господа.

Речта на главния ловчия звучеше зловещо в тишината. Тя направи особено дълбоко впечатление, тъй като всички присъстващи мислеха същото, но Монсоро го произнесе на всеослушание и думите на главния ловчия накараха всеки неволно да потръпва, сякаш признал пълното си съгласие с оратора.

Граф дьо Монсоро почувства, че мълчанието на слушателите е знак на съгласие, и продължи:

— Можем ли и занапред да оставаме под властта на краля глупак и бездеен лентяй по време, когато Испания разпалва клади, когато Германия буди старите ересиарси, приютили се в сянката на манастирите, когато Англия сече глави и идеи в съответствие със своята политика? Всички прославени държави преследват нещо. А ние, ние спим. Господа, простете, че ще се изкажа в присъствието на великия принц, който, може би, ще ме укори за дързостта, тъй като това му повеляват родствените чувства, но помислете, господа, вече четири години нас ни управлява не крал, а монах.

При тези думи експлозията, умело подготвена и в продължение на час умело задържана от предпазливите ръководители, избухна с такава сила, че никой не би познал в тази беснееща тълпа спокойните, трезво пресметливи хора, които видяхме в предишната сцена.

— Долу Валоа — кряскаха те, — долу отец Анри! Нека ни поведе принцът благородник, кралят рицар, нека бъде дори тиранин, само да не е с расо.

— Господа, господа — лицемерно се намеси херцог д’Анжу, — заклевам ви, простете, простете на моя брат, той се заблуждава или по-точно, него го заблуждават. Позволете ми да се надявам, господа, че нашите мъдри укори и дейната намеса на могъщата ни Лига ще го вкарат в правия път.

— Съскай, змийо — прошепна Шико, — съскай.

— Монсеньор — отвърна херцог дьо Гиз, — ваше височество чухте, може би, малко преждевременно, но все пак чухте нашите искрени помисли. Не, не става вече дума за Лигата, насочена срещу Беарнеца, това плашило за глупаците; не става дума и за Лигата, поставила си за цел да поддържа църквата, — нашата църква сама ще се погрижи за себе си, — става дума за това. Господа, да измъкнем благородната аристокрация на Франция от калното тресавище, в което тя тъне. Твърде дълго ни сдържаше уважението, внушавано ни от ваше височество; твърде дълго любовта, която, както знаем, изпитвате към вашето семейство, ни заставяше да си затваряме очите. Този път всичко изби на повърхността и сега вие, ваше височество, ще присъствате на истинското заседание на Лигата. Всичко, което ставаше тук до този момент, е само встъпление.

— Какво искате да кажете с това, господин херцог? — попита принцът, едновременно раздиран от страх и суетност.

— Монсеньор — продължи херцог дьо Гиз, — събрали сме се тук, както справедливо забеляза господин главният ловчия не за да обсъждаме сто пъти обсъжданите въпроси на теорията, а за да действаме с полза. Днес ние избираме своя предводител, способен да прослави и обогати аристокрацията на Франция. Древните франки са имали обичая, когато са си избирали водач, да поднасят на избраника си достоен за него дар и ние поднасяме в дар на предводителя, когото избрахме…

Всички сърца затуптяха, но най-силно затуптя сърцето на херцог д’Анжу.

И все пак той остана ням и неподвижен и единствено бледността издаваше вълнението му.

— Господа — продължи херцог дьо Гиз, като взе от креслото до него някакъв предмет и го вдигна с усилие над главата си, — господа, ето какво поднасяме от ваше име в дар в краката на принца.

— Корона! — извика херцог д’Анжу. — Корона! На мен ли, господа?!

— Да живее Франсоа III! — в един глас гръмна и накара да се разтресат черковните сводове тясно сплотилата се тълпа от благородници, които извадиха шпагите си.

— На мен, на мен — тръпнеше херцогът от радост и от страх, — на мен! Но това е невъзможно! Моят брат е още жив, той е помазан от бога.

— Ние го детронираме — каза Анри дьо Гиз, — в очакване, докато Господ не утвърди чрез смъртта му направения от нас днес избор или, по-точно казано, докато някой негов поданик, който не може да търпи повече безславното му царуване, не изпревари чрез отрова или кинжал божията справедливост!…

— Господа — задъхано и още по-тихо каза херцогът. — Господа…

— Монсеньор — произнесе кардиналът, — на толкова благородната деликатност, която сега проявявате пред нас, ще ви отговорим по следния начин. Анри III бе божи помазаник, но ние го детронирахме и той вече не е божи избраник. Отсега нататък вие ще бъдете този избраник, монсеньор. Намираме се в един храм, не по-малко почитан от Реймската катедрала; защото тук се пазят мощите на света Женевиев, покровителката на Париж; защото тук е погребано тялото на крал Хлодвиг, първия крал християнин; така че тук, монсеньор, в този свят храм, пред статуята на истинския основател на френската монархия, аз, един от князете на църквата, който без фалшиво тщеславие може да се надява след време да стане неин глава, ви казвам, монсеньор: „Ето светеното миро, изпратено от папа Грегорио XIII, то ще замени мирото, пазено в Реймската катедрала. Монсеньор, назовете вашия бъдещ реймски архиепископ, назовете вашия бъдещ конетабъл^[5], и след минута вие ще станете крал, помазан за трона, а вашият брат Анри, ако не ви отстъпи короната, ще бъде смятан за узурпатор.“ Момче, запали свещите пред олтара.

Момчето хорист, което очевидно очакваше това нареждане, тутакси излезе от ризницата със запалена факла в ръка и скоро около олтара и на балкона светнаха свещи в петдесет канделабъра.

И тогава пред очите на всички заблестя със скъпоценните си камъни митра^[6] заедно с голям меч, украсен с хералдически лилии: митрата на архиепископа и мечът на конетабъла.

И в същия миг от тъмния ъгъл, където не проникваше светлина, зазвуча орган и се разнесе „Veni creator“^[7].

Това подобие на спектакъл, подготвено от тримата лотарингски принцове без знанието на херцог д’Анжу, вдъхнови присъстващите. Смелите се въодушевиха, а слабите се почувстваха силни.

Херцог д’Анжу повдигна глава и с крачка, по-твърда, отколкото можеше да се очаква от него, доста решително взе в лявата си ръка митрата, а в дясната — меча и като се приближи до херцога и кардинала, предварително очакващи тази чест, положи митрата върху главата на кардинала и препаса херцога с меча.

Събралите се посрещнаха с единодушни ръкопляскания уверените действия на принца, каквито те, познавайки нерешителността му, не бяха очаквали от него.

— Господа — обърна се херцог д’Анжу към присъстващите, — съобщете вашите имена на херцог дьо Майен, главния мажордом на Франция и в същия ден, в който аз стана крал, вие всички ще станете рицари на ордена.

Ръкоплясканията се усилиха и всички присъстващи един след друг, се заизреждаха пред херцог дьо Майен, за да му назоват своите имена.

— Господи, Исусе Христе! — промълви Шико. — Ето прекрасен случай да се сдобиеш със синя лентичка. Друга такава възможност никога няма да имам. И като си помисля само, че съм принуден да се откажа от нея!

— А сега към олтара, ваше величество — каза кардинал дьо Гиз.

— Господин дьо Монсоро, мой капитан полковник, господа дьо Рибейрак и д’Антраге, мои капитани, господин дьо Ливаро, лейтенант на моята гвардия, заемете местата си на балкона, подобаващи на званията, които ви присвоих.

Всеки от назованите благородници зае мястото, което би му се полагало според етикета при една истинска церемония по помазване за крал.

— Господа — обърна се херцогът към останалите, — нека всеки от вас ме помоли каквото пожелае и аз ще се постарая да няма нито един недоволен сред вас.

През това време кардиналът отиде за дарохранителницата и навлече епископски одежди. Скоро той се появи със съда с мирото и го постави на олтара.

После направи знак на момчето хорист и то донесе Евангелието и един кръст. Кардиналът ги пое от ръцете му, постави кръста върху книгата и ги поднесе на херцог д’Анжу, който сложи ръка върху тях.

— Пред лицето на Всевишния — заяви херцогът — обещавам на моя народ да пазя и почитам нашата свята вяра, както това подобава на най-християнския крал и най-големия син на църквата. И нека ми помагат Всевишният и неговите свети Евангелия.

— Амин! — в един глас се откликнаха присъстващите.

— Амин! — повтори ехото, идващо сякаш от най-отдалечените кътчета на храма.

Херцог дьо Гиз, както вече стана дума, изпълняващ ролята на конетабъл, изкачи трите стъпала до жертвеника пред олтара и постави меча си пред дарохранителницата; кардиналът благослови оръжието.

След това кардиналът извади меча от ножницата, хвана го за острието и го подаде на краля, който го взе за дръжката.

— Ваше величество — започна кардиналът, — вземете този меч, връчван ви с благословията на Господа бога, за да можете с негова помощ и със силата на светия дух да се противопоставяте на всички ваши врагове, да пазите и защитавате светата църква и поверената ви държава. Вземете този меч, за да раздавате с неговата стомана правосъдие, да браните вдовиците и сираците, да пресичате безпорядъка, за да могат всичките ви добродетели да ви покрият със слава и заслужено да царувате заедно с оногова, чийто образ вие олицетворявате на земята, с оногова, който царствува и днес, и присно, и во веки веков заедно с Отца и Светия дух.

Херцог д’Анжу наведе острието на меча към земята и като посвети меча на бога, го връчи на херцог дьо Гиз.

Момчето донесе възглавничка и я сложи пред херцог д’Анжу, който коленичи върху нея.

Тогава кардиналът отвори малък позлатен съд, с края на една златна игла гребна оттам няколко капки миро и ги размаза върху патена^[8]. Сетне, хванал патена в лявата си ръка, той прочете над херцога две молитви, след което, като натопи палеца си в мирото, изписа върху темето на херцога кръст и каза:

— Ungo te in regem de oleo sanctiiicato, in nomine Patris et Filii et Spiritus sancti^[9].

Почти едновременно момчето избърса със златна бродерия миросаното място.

Тогава кардиналът взе с две ръце короната и я задържа над главата на принца, без да му я слага. Херцог дьо Гиз и херцог дьо Майен се приближиха до принца и прихванаха короната от двете й страни.

А кардиналът, който държеше короната с лявата си ръка, благослови с дясната принца с думите:

— Господ те увенчава с венеца на славата и справедливостта.

След това, като положи короната върху главата на принца, произнесе:

— Приеми този венец в името на Отца, и Сина, и Светаго духа.

Херцог д’Анжу, бледен и треперещ, почувства тежестта на короната върху главата си и неволно я хвана с ръка.

Звънчето в ръката на момчето заби отново и всички сведоха глави.

Но свидетелите на тази церемония незабавно се изправиха и като размахаха шпагите си, завикаха:

— Да живее крал Франсоа III!

— Ваше величество — каза кардиналът на херцог д’Анжу, — от днес нататък вие царувате във Франция, защото сте помазан от самия папа Грегорио XIII, когото аз представям.

— Пресвета Дево! — отбеляза Шико. — Колко жалко, че не съм скрофулозен, за да получа веднага изцеление.

— Господа — произнесе херцог д’Анжу гордо и величествено, като се изправи на крака, — никога няма да забравя имената на тридесетимата благородници, които първи ме сметнаха достоен да бъда техен крал; а сега прощавайте, господа, да ви пази святата и могъща десница божия.

Кардиналът и херцог дьо Гиз коленичиха пред херцог д’Анжу; ала Шико забеляза от своя ъгъл, че докато херцог дьо Майен съпровожда новоизпечения крал до изхода, останалите двама лотарингски принцове си размениха иронични усмивки.

— Виж ти! — учуди се гасконецът. — Какво значи всичко това и що за игра, в която всички играчи шмекеруват?

А херцог д’Анжу стигна през това време до стълбите, водещи надолу в гробницата, и скоро изчезна в мрака на подземието; един подир друг го последваха и всички останали с изключение на тримата братя, които се скриха в ризницата, докато вратарят гасеше свещите върху олтара.

Момчето затвори вратата към гробницата и сега храмът се осветяваше само от едно кандило, което бе като символ на някаква тайна, загадъчна за непосветените.