Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (96)

Глава 56
Приятелите на Бюси

Както приятелите на краля се помъчиха добре да се наспят тази нощ, така и приятелите на херцог д’Анжу прибягнаха към същото.

След обилната вечеря, на която се събраха по своя идея без покровителя си, понеже той не проявяваше към фаворитите си такава грижа, както кралят към своите, те си легнаха в удобните постели в къщата на Антраге. Анжуйците се събраха при него, защото домът му беше близо до бойното поле.

Един от конегледачите, слуга на Рибейрак, прекрасен ловец и майстор оръжейник, целия ден чисти, полира и заточва оръжията.

Беше му наредено също да събуди младежите на разсъмване — то си му беше и постоянно задължение в празнични дни, в дни на лов или дуели.

Преди вечерята Антраге се отби на улица Сен-Дени, да се види с една малка търговка на гравюри, която той боготвореше и която целият квартал наричаше „прекрасната продавачка“. Рибейрак написа писмо на майка си. Ливаро направи завещанието си.

В три часа сутринта, когато приятелите на краля все още се разсънваха, анжуйците бяха вече на крак, свежи, в добро настроение и прекрасно въоръжени.

Чорапите им и тесните, плътно прилепнали панталони бяха червени на цвят, за да не могат противниците да забележат кръвта по тях, а и те самите да не се плашат от кръвта. Облякоха сиви копринени камизоли, та в случай, че се бият с пълно снаряжение, нито една гънка да не пречи на движенията им. И накрая обувките им бяха без токове, а за да не изморяват преждевременно ръцете и плещите си, пажовете носеха шпагите подире им.

Времето беше идеално за любов, за двубои, за разходки. Слънцето бе позлатило билата на покривите, лъскави от изпаренията на нощната роса.

Тръпчив, но прекрасен аромат се носеше от градините и се стелеше по улиците, паважът беше сух, въздухът — свеж.

Преди да излязат, младежите изпратиха един от слугите до двореца на херцога, за да разбере за Бюси.

Отговорили му, че Бюси е излязъл в десет вечерта и още не се е върнал.

Пратеникът се поинтересувал дали е излязъл сам и дали е бил въоръжен.

И разбрал, че Бюси излязъл заедно с Реми и че и двамата били с шпаги.

В дома на графа никой не изпитваше тревога за него. Бюси често изчезваше по подобен начин, освен това всички знаеха колко силен, смел и ловък е той и неговите изчезвания, даже продължителните, никого не вълнуваха.

Тримата приятели накараха слугата да повтори всички подробности.

— Така, така — каза Антраге, — вие знаете, господа, че кралят е наредил да се подготви голям лов на елени в Компиен и че господин дьо Монсоро е бил принуден вчера да отпътува за там.

— Знаем — потвърдиха младежите.

— Тогава аз знам къде е Бюси: докато главният ловчия обгражда елените, той е на лов за кошутата на главния ловчия. Не се вълнувайте, господа. Бюси дори е по-близо до мястото на двубоя и ще бъде там преди нас.

— Да — каза Ливаро, — но ще дойде уморен, изтощен, недоспал.

Антраге сви рамене.

— Нима Бюси може да се умори? — възрази той.

— А сега да вървим, да вървим, господа, ще го вземем по пътя.

И те тръгнаха.

Междувременно Анри раздаваше шпаги на техните противници. Анжуйците изпревариха с десетина минути фаворитите на краля.

Антраге живееше близо до църквата „Свети Евстатий“, затова поеха по улица Ломбар, после по Верери и накрая по Сент-Антоан.

Всички тези улици бяха пусти. Само селяни, които идваха със зеленчуци и мляко от Монтрей, Венсеа, Сен-Мор-льо-Фосе, бяха придремали по своите каручки или яхнали мулетата, имаха честта да видят гордия отряд от трима смелчаци, съпровождани от пажовете и конярите.

Вече не се чуваха ни хвалби, ни викове, ни закани. Когато предстои двубой, в който или ще убиеш, или ще те убият, когато е ясно, че битката и от едната, и от другата страна ще бъде жестока, безпощадна, до смърт, тогава не се дърдори, а се размишлява. Най-лекомисленият от тримата беше най-умислен тази сутрин.

Когато стигнаха до улица Сент-Катрин, и тримата с усмивки, от които личеше, че са помислили едно и също, погледнаха към къщата на Монсоро.

— Оттук ще се вижда хубаво — каза Антраге — и съм сигурен, че горката Диана няма да се отлепи от прозореца.

— Чакай! — рече Рибейрак. — Струва ми се, че вече е гледала от там.

— По какво позна?

— Прозорецът е отворен.

— Вярно. Но за какво е тази стълба под прозореца? Нали има врата.

— Наистина. Странно — учуди се и Антраге.

Те свърнаха към къщата с чувството, че им предстои да направят някакво важно откритие.

— Не само ние се чудим — каза Ливаро, — гледайте: селяните, които минават, се надигат в каруците си и гледат.

Младежите стигнаха под балкона. Там вече стоеше един селянин градинар и като че ли разглеждаше нещо на земята.

— Ей! Сеньор дьо Монсоро — извика Антраге, — не смятате ли да идвате с нас? Ако да, побързайте, защото трябва да стигнем първи.

Почакаха, но напразно.

— Никой не отговаря — каза Рибейрак, — но защо е тук тази стълба, дявол да я вземе?

— Ей, човече — викна Ливаро на градинаря, — какво правиш там? Ти ли си домъкнал тази стълба?

— Опазил ме бог, ваша милост! — отговори онзи.

— Защо? — попита Антраге.

— Погледнете нагоре.

И тримата вдигнаха глави.

— Кръв! — възкликна Рибейрак.

— Там е работата я, кръв — повтори селянинът, — и то доста почерняла вече.

— Вратата е разбита — съобщи в този миг пажът на Антраге.

Антраге хвърли поглед на вратата, на прозореца, хвана се за стълбата и в миг се метна на балкона. Погледна в стаята.

— Какво има? — попитаха го останалите, като го видяха как пребледня и отстъпи.

Страшен вик се чу вместо отговор.

Ливаро също се изкачи.

— Трупове! Смърт, наоколо е само смърт! — възкликна младежът.

Двамата влязоха в стаята.

Рибейрак остана долу, защото се опасяваше от внезапно нападение.

В същото време градинарят с вайкане спираше всеки минувач.

Из цялата стая личаха следите от страшната нощна битка. Подът беше в кървави локви, по-точно се беше превърнал в море от кръв. Гоблените по стените бяха насечени от шпаги и надупчени от куршуми. Мебелите, разбити и оплискани с кръв, се въргаляха по пода заедно с обезобразените тела и разкъсаните дрехи.

— О! Реми, нещастният Реми — викна изведнъж Антраге.

— Мъртъв ли е? — попита Ливаро.

— Вече е студен.

— Сякаш цял полк от тежката кавалерия е върлувал в тази стая! — възкликна Ливаро.

Тогава видя кървавите петна през отворената врата за коридора — значи и от другата страна се е водила борба. Ливаро тръгна по тези страшни следи към стълбите.

Дворът беше празен и безлюден. В това време Антраге, вместо да тръгне след него, се насочи към съседната стая. Навсякъде имаше кръв. Кръвта водеше към прозореца.

Той се наведе през перваза и очите му ужасени съзряха малката градинка долу.

На желязната ограда все още висеше трупът на клетия Бюси, посинял, вкочанен.

Щом го видя, Антраге нададе вик, и то не вик, а животински рев.

Притича Ливаро.

— Погледни — каза Антраге. — Бюси! Мъртъв!

— Предателски убит, изхвърлен през прозореца! Насам, Рибейрак, насам!

Ливаро се хвърли към двора и като срещна долу при стълбата Рибейрак, помъкна го със себе си. Минаха през вратата от двора за градинката.

— Да, той е — възкликна Ливаро.

— Отсечена му е китката — каза Рибейрак.

— В гърдите му има два куршума.

— Целият е насечен с кинжали.

— Ах, злочести Бюси! — изстена Антраге. — Мъст! Мъст!

Ливаро се обърна и се спъна в друг труп.

— Монсоро! — извика той.

— Какво? И Монсоро ли?

— Да, той е на решето и главата му е разбита в камъните.

— А! Значи тази нощ са избили всички наши приятели.

— Но жена му? Жена му? — възкликна Антраге. — Диана, госпожо Диана! — повика я той.

Нито звук освен възгласите на тълпата, която беше наобиколила къщата.

Точно по това време кралят и Шико бяха наближили улица Сент-Катрин и свърнаха, за да се разминат с навалицата.

— Бюси! Мили Бюси! — непрестанно повтаряше в отчаянието си Рибейрак.

— Да — каза Антраге, — някой е пожелал да се отърве от най-опасния измежду нас.

— Каква мерзост! Каква подлост! — възкликнаха другите двама.

— Да вървим да се оплачем на херцога — предложи някой.

— Не — каза Антраге. — Защо да преотстъпваме отмъщението си на друг! Няма да е същото, друже! Но почакай!

И за миг се спусна долу при Ливаро и Рибейрак.

— Приятели — им каза, — погледнете благородното лице на този най-голям храбрец измежду смъртните, погледнете все още алените капки от неговата кръв. Този човек ни дава пример: той никому не възложи да отмъсти вместо него. Бюси! Бюси! И ние ще постъпим като теб и не се тревожи — ще отмъстим.

Като произнесе тези думи, Антраге свали шапката си, докосна с устни устните на Бюси, извади шпагата от ножницата и я потопи в кръвта на приятеля си.

— Бюси — продължи той, — кълна се над твоето безжизнено тяло, кръвта ти ще бъде измита с кръвта на твоите врагове!

— Бюси — подхванаха Рибейрак и Ливаро, — кълнем се да убием или да бъдем убити.

— Господа — заяви Антраге и прибра шпагата в ножницата, — никаква милост, никаква жал, нали така?

Двамата му другари протегнаха ръце над тялото на Бюси.

— Никаква милост, никаква жал — повториха те.

— Но сега ние сме само трима срещу четирима — каза Ливаро.

— Вярно е, но никого не сме убивали предателски — отговори Антраге, — а бог дарява сила на невинните. Сбогом, Бюси!

— Сбогом, Бюси — отговориха неговите спътници.

И те напуснаха този проклет дом с мъртвешки лица и с ужас в душите.

Заедно с образа на смъртта отнесоха от него и онова дълбоко отчаяние, което удесеторява силите. В този дом ги изпълни и благородното негодувание, което възвисява човека над смъртната му същност.

За четвърт час тълпата така беше нараснала, че младежите с труд си пробиха път.

Когато стигнаха до мястото на двубоя, видяха противниците си: едни седнали по камъните, други живописно разположени по дървените огради.

Смутени от закъснението, анжуйците ускориха ход.

С четиримата миньони бяха и четиримата им коне-гледачи.

Четирите шпаги лежаха на земята, сякаш почиваха в очакване, подобно на стопаните си.

— Милостиви господа — каза Келюс и се изправи с леко презрителен поклон, — имахме честта да ви чакаме.

— Извинете ни, господа — отговори Антраге, — но щяхме да дойдем и преди вас, ако не беше закъснението на един от моите другари.

— Господин дьо Бюси? — попита д’Епернон. — Наистина не го виждам. Май тази сутрин ще трябва да го доведем за ухото.

— Толкова сме чакали — намеси се Шомберг, — ще почакаме още.

— Господин дьо Бюси няма да дойде — уведоми ги Антраге.

Огромно изумление се изписа по лицата на всички, само лицето на д’Епернон изразяваше нещо друго.

— Няма ли да дойде? — извика той. — Аха! Значи най-храбрият измежду храбрите се е уплашил?

— Не е възможно — възрази Келюс.

— Прав сте, господин дьо Келюс — потвърди Ливаро.

— Но защо няма да дойде? — попита Можирон.

— Защото е мъртъв — отговори Антраге.

— Мъртъв?! — възкликнаха миньоните.

Д’Епернон мълчеше, леко пребледнял.

— Убит е предателски! — продължи Антраге. — Нима не знаехте, господа?

— Не — каза Келюс, — откъде да сме знаели?

— А и вярно ли е? — попита д’Епернон.

Антраге измъкна шпагата си:

— Толкова вярно, колкото е вярно, че това по шпагата ми е неговата кръв.

— Убит! — извикаха тримата приятели на краля. — Господин дьо Бюси е убит!

Д’Епернон продължи да клати глава със съмнение.

— Тази кръв крещи за възмездие — каза Рибейрак, — нима не чувате, господа?

— А, това ли било! — обади се Шомберг. — Струва ми се, че във вашите скръбни слова се крие някакъв намек?

— Кълна се в бога, да — каза Антраге.

— Какво означава всичко това? — възкликна Келюс.

— Търси онзи, който би имал полза от престъплението, казват служителите на закона — промърмори Ливаро.

— Слушайте, господа, няма ли да ни обясните високо и ясно — екна гласът на Можирон.

— Затова сме дошли — отвърна Рибейрак — и имаме повече от необходимите причини поне по сто пъти да убием.

— Тогава бързо шпагите — каза д’Епернон, като измъкна шпагата си от ножницата — и да свършваме по-скоро.

— О! Колко бързате, господин гасконецо! — отбеляза Ливаро. — Не се перчехте така, когато бяхме четирима на четирима.

— По наша вина ли сте само трима? — отговори а’Епернон.

— Да, по ваша — възкликна Антраге. — Той загина, защото някому е било изгодно да е мъртъв и да не е на бойното поле. Отсечена му е китката, та да не може повече тази ръка да държи шпагата. Той загина, защото някому е било нужно на всяка цена да затвори очите му, чиято мълния би ослепила и четирима ви наведнъж. Разбрахте ли? Достатъчно ясен ли съм?

Шомберг, Можирон и д’Епернон изкрещяха яростно.

— Достатъчно, господа, достатъчно — каза Келюс. — Дръпнете се, господин д’Епернон. Ще се бием трима на трима. Тогава тези господа ще видят способни ли сме, въпреки че правото е на наша страна, да се възползваме от нещастието, което оплакваме също като тях. Заповядайте, милостиви господа, заповядайте — добави той, като отметна назад шапката си и повдигна лявата ръка, а с дялната размаха шпагата, — заповядайте, и като видите как се сражаваме под открито небе, пред погледа на бога, ще си дадете сметка, дали ние сме убийците. По местата, милостиви господа, по местата.

— О, мразех ви — възкликна Шомберг, — но сега вече не мога да ви понасям!

— А аз — допълни Антраге — преди час просто бих ви убил, но сега ще ви накълцам на парчета. В позиция, господа, в позиция!

— С камизоли или без? — попита Шомберг.

— Без камизоли, без ризи — отвърна Антраге. — Голи гърди, открито сърце.

Младежите свалиха камизолите си и съблякоха ризите.

— Дявол да го вземе — викна Келюс, докато се събличаше, — загубил съм си кинжала. Хлабава му беше ножницата и сигурно е паднал по пътя.

— Или пък сте го оставили у господин дьо Монсоро, на площада на Бастилията — каза Антраге, — в такава ножница, от която не сте посмели да го измъкнете.

Келюс изръмжа яростно и застана в позиция.

— Но той няма кинжал, господин д’Антраге, няма кинжал — закрещя Шико, който тъкмо идваше на бойното поле.

— Толкова по-зле за него — каза Антраге, — какво ме интересува!

И като извади с лявата ръка собствения си кинжал, също застана в позиция.