Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (93)

Глава 53
Как брат Горанфло се намери повече от всякога между небето и земята

Авантюрата със заговора се обърна съвсем на комедия. Нито швейцарците, сложени да пазят устието на тази река от интриги, нито френската гвардия, която дебнеше от засада, не успяха да заловят в хвърлените мрежи не само най-големите заговорници, но и никого от по-дребните риби.

Всички участници в заговора избягаха през подземния тунел под гробището.

Нито един не излезе от абатството. Затова щом вратата бе изкъртена, Крийон оглави трийсетимата и заедно с краля всички нахлуха вътре.

В големите тъмни помещения цареше мъртва тишина.

Крийон, стар боец, би предпочел да е шумно. Опасяваше се от някаква клопка.

Но напразно пратиха разузнавачи, напразно отвориха прозорци и врати, напразно претърсиха гробницата на параклиса. Навсякъде беше празно.

Кралят вървеше отпред с шпага в ръка и крещеше с цяло гърло:

— Шико! Шико! Никой не се обаждаше.

— Да не са го убили? — чудеше се кралят. — Свети боже! Те ще ми платят за моя шут като за истински аристократ.

— И много правилно — съгласи се Крийон, — защото той действително е благородник, и то от най-смелите.

Шико не отговаряше, защото биеше херцог дьо Майен и така се наслаждаваше на заниманието си, че оставаше глух и сляп за всичко друго.

Но след като Майен изчезна, след като Горанфло падна в несвяст, нищо повече не отвличаше Шико и той едва тогава чу как го викат и позна гласа на краля.

— Насам, сине мой, насам — силно изкрещя Шико и се опита да вдигне Горанфло, за да го закрепи в седнало положение.

Успя и подпря монаха на дървото.

Усилията, които употреби за милосърдната си постъпка, отчасти лишиха гласа на гасконеца от обичайната му звънливост, така че в достигналия до него възглас Анри долови жална нотка.

Кралят не беше прав — напротив, Шико бе опиянен от победата см. Но като видя плачевното състояние на монаха, гасконецът си помисли: дали да разобличи вероломното шкембе или по-добре да прояви милост към това буре.

И се загледа в Горанфло, както нявга Август ще да е съзерцавал Цина^[1].

Горанфло постепенно се съвземаше; колкото и да беше глупав, надали все пак до такава степен, че да се лъже за участта, която го очакваше. Освен това той много приличаше на онези животни, които непрекъснато са заплашени от човека и затова те инстинктивно усещат, че ръката му посяга само за да удари, а устата му се отваря само за да ги изяде.

Точно в такова душевно състояние Горанфло отвори очи.

— Господин Шико! — възкликна той.

— О! — обади се Шико. — Значи не си умрял?

— Добри ми сеньор Шико — продължи монахът и се опита да долепи молебствено длани пред огромния си корем, — нима ще ме хвърлите в ръцете на преследвачите — мен, вашия Горанфло?

— Говедо — отвърна Шико с неприкрита нежност.

Монахът зарева.

След като успя да събере ръцете си, сега той опита да чупи пръсти.

— Мен, който е изял с вас толкова вкусни обеди — викаше през риданията, — мен, който според собствените ви думи пие с такъв финес, че заслужава титлата крал на сюнгерите; мен, който толкова харесваше кокошчиците, печени според вашите указания в „Рогът на изобилието“, че винаги съм ги оглозгвал до последните костици!

Този последен аргумент най хвана място и наклони везните на Шико към милосърдие.

— Мили боже! Ето ги! — извика Горанфло и се опита да скочи на крака, но не постигна целта си. — Вече са тук, край! О, добри ми сеньор Шико, спасете ме!

И понеже не успя да стане, монахът направи нещо много по-лесно: пльосна се на земята.

— Ставай! — каза Шико.

— Прощавате ли ми?

— Ще видим.

— Колкото ме бихте, вече сме квит.

Шико се засмя. Разсъдъкът на клетия монах бе тъй помътен, че той бе възприел ударите, изсипани според дълга към херцог дьо Майен, като понесен от него самия пердах.

— Смеете ли се, добри ми господине?

— Разбира се, че се смея, животно такова!

— Значи ще остана жив?

— Възможно е.

— Нямаше да се смеете, ако вашия Горанфло го чакаше смърт!

— Това не зависи от мен — отговори Шико, — това зависи от краля. Само кралят има власт над живота и смъртта.

Горанфло положи доста усилия и се изправи на колене.

В този миг мракът бе разпръснат от ярки светлини и приятелите се видяха заобиколени от безброй извезани камизоли и от шпаги, блеснали от огъня на факлите.

— Ах, Шико! Мили Шико! — викна кралят. — Как се радвам да те видя отново!

— Чувате ли, добри ми господин Шико — пошепна монахът, — негово величество великият крал е щастлив да ви види отново.

— Е, и?

— От радост ще направи за вас всичко, за което го помолите. Измолете помилване за мен.

— От кого, от онзи Ирод?

— Оо! Тихо, скъпи господин Шико!

— Господарю — обърна се Шико към краля, — колко души хванахте?

— „Confiteor“ — зашепна Горанфло.

— Нито един — отвърна Крийон. — Изменници! Сигурно са намерили друг път, който не ни е известен.

— Възможно е — потвърди Шико.

— Но ти видя ли ги? — попита кралят.

— Как да не ги видя!

— Всичките?

— От първия до последния.

— „Confiteor“ — повтаряше Горанфло, защото не беше в състояние да си спомни продължението.

— Разпозна ги, нали?

— Не, кралю.

— Как така? Не ги ли позна?

— Само единия, и то…

— И то?

— Не в лицето, кралю.

— Кой беше?

— Херцог дьо Майен.

— Майен? Онзи, заради когото ти…

— Вече не, сега сме квит.

— Ха! Разкажи ми, Шико.

— После, синко, после. Сега да се върнем към настоящето.

— „Confiteor“ — още повтаряше Горанфло.

— Охо, хванали сте пленник? — обади се изведнъж Крийон и сложи длан на рамото на монаха, а Горанфло въпреки съпротивата на цялата си телесна маса се огъна под тежестта й.

Монахът онемя.

Шико забави отговора и предостави на всички смъртни мъки, пораждани от големия ужас, да нахлуят за миг в сърцето на нещастния монах.

Онзи само дето втори път не загуби съзнание като видя толкова мъже, кипнали от гняв.

Най-накрая, след краткото мълчание, когато Горанфло сякаш чуваше вече тръбите на Страшния съд, Шико каза:

— Господарю, добре огледайте този монах.

Някой от присъстващите поднесе факла до лицето на Горанфло. Монахът затвори очи, за да си спести поне един от ужасите при преминаването от този на онзи свят…

— Проповедникът Горанфло! — учуди се Анри.

— „Confiteor, confiteor, confiteor“ — бързо-бързо заповтаря монахът.

— Същият — потвърди Шико.

— Онзи, който…

— Точно така — прекъсна го Шико.

— Охо! — с явно задоволство рече кралят.

Потта от лицето на Горанфло можеше да се събира с тасчета.

И как другояче, след като веднага се дочу звън на шпаги, сякаш самият метал беше живо същество и изгаряше от нетърпение.

Няколко души застрашително тръгнаха към монаха.

Той по-скоро почувства настъплението им, отколкото го видя, и слабо изстена.

— Чакайте — спря ги Шико, — трябва да посветя краля във всичко.

Малко се отдалечи с Анри и му пошепна:

— Сине мой, благодари се на Всевишния, че преди трийсет и пет години е позволил да се пръкне този свят човек, защото той спаси всички ни.

— Спасил ни е?

— Да. Тъкмо той ми разказа всичко за заговора. От алфа до омега.

— Кога?

— Преди осем дни. Така че, ако враговете на ваше величество го открият, можем да го смятаме за мъртъв.

Горанфло чу само последните думи: „Можем да го смятаме за мъртъв.“

И падна по очи, протегнал напред ръце.

— Достоен човек — каза кралят и доброжелателно погледна грамадата от месища, в която всеки друг би съзрял само материална маса, способна да погълне и утаен пламъка на разума, — достоен човек, ще го вземем под наше покровителство.

Горанфло улови милосърдния поглед на краля и лицето му стана като маска на античен паразит: едната половина се смееше до ухото, другата беше обляна в сълзя.

— И добре ще сториш, кралю — подзе Шико, — защото слуги като него са рядкост.

— Как мислиш, какво да го правим? — попита Анри.

— Мисля, че докато е в Париж, животът му е застрашен.

— Да му сложим охрана?

Горанфло го чу.

„Не е лошо — помисли си той. — Май ще се отърва само със затвор. Все пак е по-добре, отколкото машината за изтезания, особено ако храната е хубава.“

— Безполезно — отговори Шико. — Дай аз да го взема.

— Къде?

— При мен.

— Да, отведи го и се върни в Лувъра. Трябва да се срещна там с моите приятели и да ги подготвя за утрешния ден.

— Ставайте, преподобни отче — обърна се Шико към монаха.

— Той се гаври — изломоти Горанфло, — зло сърце.

— Ставай, добиче — тихо повтори гасконецът и го подритна с коляно отзад.

— Ах, заслужил съм си го! — възкликна Горанфло.

— Какво си говори той? — попита кралят.

— Спомня си всички свои тревоги — отговори Шико, — изброява всичките си мъки и тъй като му бях обещал покровителството на ваше величество, той сега горд от заслугите си казва: „Заслужил съм си го!“

— Горкият! — съжали го кралят. — Погрижи се за него както трябва, приятелю.

— Бъдете спокоен, кралю. Когато е с мен, нищо не му липсва.

— О, господин Шико — извика Горанфло, — скъпи мой господин Шико, къде ще ме пратят?

— Сега ще разбереш. Първо, благодари на негово величество, неблагодарно чудовище, благодари му.

— За кое?

— Благодари му, ти казвам?

— Ваше величество — запелтечи Горанфло, — ваше всемилостивейшо величество…

— Да — каза Анри, — знам за всичко, което сте направили по време на пътешествието си в Лион, на вечерта на Лигата и особено днес. Не се безпокойте, ще ви се отплатя достойно.

Горанфло въздъхна.

— Къде е Панург? — попита Шико.

— В конюшнята, клетото животно.

— Върви, яхни го и се върни при мен.

— Да, господин Шико.

Монахът се понесе с цялата скорост, която му беше достъпна, учуден, че гвардейците не го преследват.

— А сега, сине мой — каза Шико, — остави си двайсет души за ескорт, а десетима изпрати с господин дьо Крийон.

— Къде да ги пратя?

— В замъка Анжу за брат ти.

— Защо?

— Да не избяга втори път.

— Нима брат ми…

— Навредих ли ти със съветите си, които ти послуша днес?

— Не, кълна се в Разпятието на Исус!

— Тогава направи, каквото ти казах.

Анри даде нареждане на полковника на френската гвардия да му доведе в Лувъра херцог д’Анжу.

Крийон, който не изпитваше особени симпатии към принца, веднага тръгна за него.

— А ти? — попита Анри.

— Ще почакам моя светец — отговори шутът.

— И после ще дойдеш в Лувъра, нали?

— След около час.

— Тогава аз тръгвам.

— Върви, сине мой.

Анри се оттегли заедно с останалите войници.

А Шико се запъти към конюшните и когато влезе в двора, видя Горанфло, яхнал Панург.

Несретникът дори не беше се опитал да избяга от съдбата, която го чакаше.

— Хайде, хайде — каза Шико и хвана поводите на Панург, — да побързаме, чакат ни.

Горанфло хич не помисли за съпротива, той само лееше сълзи, и то в такова изобилие, че просто пролича как е отслабнал.

— Казах ли аз — шепнеше той, — казах ли…

Шико водеше Панург и само посвиваше рамена.