Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (91)

Глава 51
Какво ставаше при бастилията в същото време, докато Шико си връщаше дълга в абатството „Света Женевиев“

Беше единадесет часът вечерта. Херцог д’Анжу в кабинета си, където се оттегли, след като се почувства неразположен на улица Сен-Жак, с нетърпение чакаше вестоносец от херцог дьо Гиз с новината за абдикацията на краля.

Крачеше напред-назад, от прозореца на кабинета до вратата и от вратата до прозореца на преддверието и току поглеждаше часовника в позлатена дървена кутия, който зловещо отмерваше секундите.

Внезапно чу конски тропот в двора. Херцогът реши, че сигурно е дългоочакваният вестоносец и забърза към прозореца.

Но конят — един слуга конегледач го държеше за юздата — тепърва очакваше своя стопанин.

Той излезе от двореца на принца — беше Бюси. В изпълнение задълженията си на гвардейски капитан той бе дошъл да съобщи нощната парола, преди да отиде на срещата.

Щом видя красивия и храбър мъж, когото за нищо не можеше да упрекне, херцогът усети за миг угризенията на съвестта, но точно тогава Бюси отиде до слугата, който държеше факла, светлината падна на лицето му и Франсоа прочете по него такава радост, надежда и щастие, че ревността му пламна с нова сила.

През това време дьо Бюси, без да подозира, че херцогът го наблюдава и проследява промените върху лицето му, Бюси, който бе изпълнил задълженията си, свързани с паролата, отметна пелерината от раменете си, скочи на седлото, пришпори коня и много шумно запрепуска под екливия свод на портите.

Малко преди това херцогът, обезпокоен, че още няма вестоносец, се колебаеше дали да повика Бюси — не се съмняваше, че преди да тръгне за Бастилията, Бюси ще се отбие в своя дворец. Но сега мислено видя картината, в която Бюси и Диана се смееха на отхвърлената му любов и го поставяха — него, принца — наравно с презирания съпруг, та злобните му чувства отново надделяха над добрите.

Когато потегляше за срещата, Бюси се усмихваше от щастие. Усмивката му беше убийствена за принца и той остави Бюси да тръгне. Ако младият мъж беше сбърчил чело и смрачил очи, може би Франсоа щеше да го спре.

А Бюси, щом отмина портите на двореца Анжу, веднага укроти коня, за да не вдига много шум. Когато стигна в двореца си — както вярно бе предвидил принцът, — остави коня на коняря, който почтително слушаше лекцията по ветеринарно изкуство в изпълнение на Реми.

— А — каза Бюси на младия лекар. — Ти ли си, Реми?

— Да, монсеньор, аз и никой друг.

— Още не си легнал?

— Ще си легна след десет минути. Тъкмо се прибирах, тоест идвах при вас. Честно казано, откакто се разделих с ранения, ми се струва, че денонощието има четиридесет и осем часа.

— Може би ти е скучно? — попита Бюси.

— Боя се, че да.

— Ами любовта?

— Е! Колко пъти ви казах: пазя се от любовта, за мен тя е само обект за полезни наблюдения.

— Значи свършено с Гертруда.

— Безвъзвратно.

— Изглежда ти е омръзнало?

— Да бъда бит. Тъкмо в побоите се изразяваше любовта на моята амазонка, иначе добро момиче.

— И сърцето ти днес не страда за нея?

— Защо днес, господине?

— Защото можех да те взема с мен.

— За Бастилията?

— Да.

— Натам ли отивате?

— Непременно.

— А Монсоро?

— Той е в Компиен, драги, подготвя там кралския лов.

— Сигурен ли сте?

— Днес сутринта всички чуха разпореждането.

— А!

Реми се замисли.

— И значи? — каза след малко.

— Значи прекарах деня във възхвали към Всевишния заради щастието, което ми праща тази нощ, и жадувам да я прекарам в наслада от тази благодат.

— Добре. Журден, шпагата ми! — викна Реми. Конярят влезе в къщата.

— Тоест променяш мнението си?

— Защо?

— Щом взимаш шпагата.

— Ще ви изпратя дотам по две причини.

— Кои са те?

— Първо, от страх да не ви се случи неприятна среща по пътя.

Бюси се усмихна.

— Боже мой! Смейте се. Много добре знам, че не се боите от неприятни срещи и че лекарят Реми не е бог знае каква подкрепа, но срещу двама нападенията са по-малко, отколкото срещу сам човек. Второ, трябва да ви дам куп полезни съвети.

— Да вървим, скъпи Реми, да вървим. Ще говорим за нея, а след щастието да виждаш жената, която обичаш, няма по-голямо щастие от това да говориш за нея.

— Но има и такива хора — подметна Реми, — които на първо място поставят радостта да говорят за нея.

— Обаче — отговори Бюси — ми се струва, че днес времето е доста променливо.

— Още един повод да дойда с вас: небето ту се заоблачава, ту се изчиства. Колкото до мен, обичам разнообразието. Благодаря, Журден — обърна се той към коняря, който му донесе рапирата.

После продължи към графа:

— Монсеньор, на ваше разположение съм. Да вървим.

Бюси хвана младия лекар под ръка и двамата тръгнаха към Бастилията.

Реми беше казал на графа, че трябва да му даде куп полезни съвети и наистина, щом тръгнаха на път, като лекар обсипа Бюси с невероятни латински цитати, за да го убеди, че прави грешка, като отива тази нощ при Диана, вместо спокойно да си спи в леглото, защото обикновено човек се бие зле, ако не си е доспал през нощта. След това от научните сентенции премина към митовете и легендите и много уместно вмъкна, че обикновено тъкмо Венера обезоръжавала Марс.

Бюси се усмихна. Одоен държеше на своето.

— Виж какво, Реми — започна графът, — когато ръката държи шпагата, така се сраства с нея, че всяка частица от плътта става силна и гъвкава като острата стомана, а оръжието, на свой ред, сякаш оживява и се стопля като жива плът. От този миг шпагата ми е ръка и ръката ми е шпага. Затова — разбираш ли? — не става дума вече нито за сила, нито за настроение. Острието никога не се уморява.

— Но се затъпява.

— Не се бой от нищо.

— Ах, скъпи мой господине — продължи Реми, — става дума само за едно: утре ви предстои двубой като двубоите на Херкулес с Антей, на Тезей с Минотавъра, нещо като битката на Трийсетимата или битката на Баярд. Нещо хомерично, гигантско, невероятно. Става дума след тази битка и Бюси да стане нарицателно за двубои. Та не искам, ще знаете, не искам само едно: да ви заколят.

— Бъди спокоен, прекрасни мой Реми, ще видиш чудеса. Днес сутринта раздадох шпаги на четирима бесни побойници и в продължение на осем минути нито един от тях не успя дори да ме докосне, а аз направих камизолите им на парцали. Скачах като тигър.

— Не се съмнявам, но дали нозете ви ще бъдат утре същите, каквито са били днес сутринта?

Бюси и хирургът преминаха на латински и разговорът им непрестанно се прекъсваше от изблици смях.

Така стигнаха до края на голямата улица Сент-Антоан.

— Сбогом — каза Бюси, — аз съм дотук.

— Да ви почакам? — предложи Реми.

— Защо?

— За да съм сигурен, че ще се приберете след два часа и добре ще се наспите преди дуела — поне пет-шест часа сън.

— Да ти се закълна ли?

— Да, предостатъчно. Думата на Бюси, дявол да ме вземе. Мога ли да се съмнявам в нея!

— Добре, имаш я. След два часа ще се прибера, Реми.

— Хубаво. Сбогом, господине.

— Сбогом, Реми.

Младежите се разделиха, но Реми остана още малко на улицата.

Той видя как Бюси стигна до къщата и понеже отсъствието на Монсоро му гарантираше пълна безопасност, влезе през вратата, отворена му от Гертруда, а не през прозореца.

Едва след това Реми с философско спокойствие тръгна по безлюдните улици обратно към двореца на Бюси.

Когато минаваше през площад Бодуайе, забеляза насреща си петима мъже, загърнати в плащове и явно доста добре въоръжени.

Петима в този час — доста странно. Реми се скри зад ъгъла.

На десет крачки от него мъжете спряха, размениха си сърдечно „лека нощ“ и се разотидоха. Четирима се разделиха в различни посоки, петият остана, потънал а мислите си.

В този миг луната изгря иззад облаците и освети лицето на тази нощна птица.

— Господин дьо Сен-Люк? — възкликна Реми. Сен-Люк чу името си, вдигни глава и видя човека, който вървеше към него.

— Реми — зарадва се и той.

— Същият и съм щастлив, че мога да мина без: „На вашите услуги“, защото, ми се струва, изглеждате прекрасно. Дали ще е неделикатно от моя страна да попитам какво прави ваша милост в този час тъй далече от Лувъра?

— Честно казано, драги, по заповед на краля проучвам настроенията в града. Кралят ми каза: „Сен-Люк, разходи се из парижките улици и ако случайно чуеш някой да говори, че съм се отказал от престола, смело отговаряй, че не е вярно.“

— И говори ли някой така?

— Никой, нито дума. Ето затова, понеже наближава полунощ, всичко е спокойно и не срещнах никого освен господин дьо Монсоро, освободих приятелите си и тъкмо се канех да се прибирам, когато се срещнахме с теб.

— Какво казахте? Господин дьо Монсоро ли?

— Да.

— Срещнали сте господин дьо Монсоро?

— С въоръжен отряд — бяха десет-дванайсет души.

— Господни дьо Монсоро! Не може да бъде!

— Защо да не може?

— Защото той сега трябва да е в Компиен.

— Трябва, но не е там.

— А заповедта на краля?

— О, че кой се подчинява на краля?

— Срещнали сте господин дьо Монсоро с десет-дванайсет души?

— Точно така.

— Той позна ли ви?

— Да, предполагам.

— Бяхте само петимата ли?

— Четиримата ми приятели и аз. Никой друг.

— Той не ви ли нападна?

— Напротив, избегна срещата с мен, точно това ме учуди. Защото аз, щом го познах, се приготвих за страшна битка.

— И накъде тръгна?

— Към улица Тиксераидери.

— О, божичко! — неволно възкликна Реми.

— Какво има? — обезпокои се Сен-Люк от тона на младия доктор.

— Господин Сен-Люк, неизбежно ще се случи голямо нещастие.

— Какво голямо нещастие? С кого?

— С господин дьо Бюси.

— Бюси? О, Исусе! Кажете ми, Реми, нали знаете, че съм му приятел.

— Какъв ужас! Господин дьо Бюси мислеше, че графът е в Компиен.

— Е?

— Позволи си да се възползува от отсъствието му.

— Значи сега е…

— При госпожа Диана.

— А — помрачня Сен-Люк, — лоша работа.

— Да. Разбирате ли — каза Реми, — господин дьо Монсоро сигурно се е усъмнил или са му внушили някакви предположения, затова е дал вид, че заминава, само и само да ги изненада.

— Чакайте! — плесна се по челото Сен-Люк.

— Някого подозирате?

— Тук има пръст херцог д’Анжу.

— Но лично херцог д’Анжу уреди днес сутринта това пътуване на Монсоро.

— Още повече. Добре ли сте с белите дробове, прекрасни мой Реми?

— Като ковашки мехове са, кълна се в тялото божие!

— Тогава бързо, бързо, да не губим нито секунда. Знаете ли къщата?

— Да.

— Тичайте напред.

И младите мъже се понесоха по улицата със скорост, която би била достойна за елени, преследвани от ловци.

— Отдавна ли го срещнахте? — попита Реми бежешком.

— Кого? Монсоро ли?

— Да.

— Преди около четвърт час — отговори Сен-Люк и прескочи грамада от камъни, висока около пет фута.

— Само да не закъснеем — обади се Реми, извади шпагата и вече бе готов за всичко.