Метаданни
Данни
- Серия
- Маргьорит дьо Валоа (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Dame de Monsoreau, 1846 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 48гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „Ведрина“, 1991
ISBN 954-404-002-1
Превод от руски: ЕФ „Качин“
Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София
Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро
„Художественная литература“, М., 1978
История
- —Добавяне
Глава 50
Лихви и състояния
Когато кралят заговори и съзаклятниците го познаха, изумлението им премина в страх. Подписът „Шико I“ под текста превърна страха в ярост.
Шико махна расото, скръсти ръце на гърдите си и когато Горанфло побягна от него, той неподвижен и усмихнат посрещна първия натиск.
Положението му не беше за завиждане.
Разярените дворяни го обкръжаваха, твърдо решени да отмъстят на гасконеца за жестоката измама, чиито жертви бяха станали.
Но видът на невъоръжения човек, прикрил само със скръстени ръце гърдите си, видът на засмяното лице, което сякаш предизвикваше тази страховита сила да се стовари върху тази пълна слабост, ги възпря може би по-убедително от увещанията на кардинала, който настояваше, че от смъртта на Шико не биха имали никаква полза, напротив — тя ще им навлече страшната мъст на краля, който заедно с шута си бе участвал в тази злокобна буфонада.
Така че кинжалите и рапирите паднаха пред Шико, който може би в изблик на себеотрицание — а Шико беше способен на такова нещо, — или може би защото бе разгадал мислите на враговете си, продължи да им се смее в лицето.
През това време заплахите на краля ставаха все по-страшни, а ударите на брадвата все по-чести.
Явно беше, че вратата няма да издържи дълго на натиска, на който никой дори не се опита да даде отпор.
Затова след кратко съвещание херцог дьо Гиз нареди отстъпление.
Шико се подсмихна, когато чу заповедта.
По време на нощните си бдения с Горанфло той беше проучил подземния тунел, бе разбрал къде излиза и бе показал мястото на краля. Кралят постави там Токено, лейтенанта от швейцарската гвардия.
Съвсем ясно беше, че лигистите един по един ще се намерят право на вълка в устата.
Кардиналът заедно с двайсетина аристократи побягна пръв.
После Шико видя как в подземния тунел се спусна херцог дьо Гиз с още толкова монаси, после — Майен: заради дебелината си той не можеше да тича и нему се бе паднала честта да прикрие отстъплението.
Когато този последният, тоест херцог дьо Майен, пред очите на Шико пренесе тежкото си туловище покрай килията на Горанфло, гасконецът вече не се подсмихваше — той припадаше от смях.
Десетина минути Шико напразно напряга слуха си да чуе как лигистите се връщат през подземния тунел.
Но за негово най-голямо учудване шумът от крачките им вместо да се приближава се отдалечаваше все повече и повече.
Внезапно го споходи мисъл, от която смехът му секна и той заскърца със зъби.
Времето минава, лигистите не се връщат. Дали не са забелязали, че изходът от подземния тунел се охранява и не са избягали по друг път?
Шико понечи да изскочи от килията, но точно тогава пътят му бе преграден от някаква безформена маса. Тя пълзеше в краката му и си скубеше косата.
— О, клети аз! — въпиеше Горанфло. — О! Добри ми сеньор Шико, простете ми! Простете ми!
Защо Горанфло се беше върнал, единствен от всички се бе върнал, нали избяга пръв и трябваше да е вече далеко оттук?
Ето въпросът, който съвсем естествено изплува в ума на Шико.
— О, добри ми господин Шико, скъпи мой сеньор! — продължи да стене Горанфло. — Простете на недостойния си приятел, той съжалява за случилото се и публично се покайва в нозете ви.
— Но защо не избяга с останалите, глупако? — понита Шико.
— Защото не можах да мина оттам, откъдето минаха другите, добри ми господине; божият гняв ме е наказал с тези телеса. О, клети мой търбух! О, презряно мое шкембе! — развика се монахът и заудря с юмруци частта на тялото, към която въпиеше. — Ех, защо не съм слаб като вас, господин Шико! Колко е прекрасно да си слаб. Какви щастливци са слабите хора!
Шико абсолютно нищо не разбираше от оплакванията на монаха.
— Значи другите през някъде минават, така ли? — гръмна гласът му. — Значи другите бягат?
— Кълна се в бога! — отвърна монахът. — Какво друго им остава — да чакат бесилото? О, проклет тумбак!
— По-тихо! — викна Шико. — Обяснете ми.
Горанфло се изправи:
— Питайте, господин Шико, имате пълно право.
— Как бягат останалите?
— С всичка сила.
— Ясно, но откъде?
— През отдушника.
— О, мили боже! Какъв отдушник?
— Отдушника на гробището.
— Това ли е пътят, който наричаш подземен тунел? Отговаряй бързо!
— Не, скъпи господин Шико. Изходът от подземния тунел се охранява отвън. Когато великият кардинал дьо Гиз отворил вратата, чул думите на някакъв швейцарец: „Mich durstet“, което трябва да значи „Пие ми се“.
— Кълна се в червата си — възкликна Шико, — знам какво значи. И какво, бегълците избраха друга посока?
— Да, скъпи господине, спасяват се през гробницата.
— Откъдето пътят излиза?
— От едната страна към подземието в параклиса, от другата — под портите Сен-Жак.
— Лъжеш.
— Кой, аз ли, господине?
— Ако се спасяваха през гробницата, която е в подземието на параклиса, пак щяха да минат покрай твоята килия и щях да ги видя.
— Там е работата, скъпи господин Шико, че нямаха време за такава дълга операция, затова минаха през отдушника.
— Какъв отдушник?
— Отворът, който излиза в градината и през който влиза светлина в прохода.
— А ти?
— Аз съм много дебел…
— И?
— Не можах да мина и ме изтеглиха обратно за краката, защото преграждах пътя на останалите.
— Но — възкликна Шико и лицето му внезапно се озари от непонятна радост — щом ти не си могъл да минеш…
— Не можах, колкото и да се мъчих. Вижте раменете ми, вижте гърдите ми.
— Значи, който е още по-дебел от теб…
— Какво?
— О, мили боже — помоли се Шико, — ако ми помогнеш за това нещо, ще ти запаля грамадна свещ. Значи и той няма да може да мине…
— Господин Шико?
— Ставай, расо!
Монахът се вдигна с възможно най-голяма бързина.
— Добре. Сега ме заведи при отдушника.
— Където пожелаете, господине.
— Върви, нещастнико, върви напред!
Горанфло се втурна почти в тръс, като от време на време вдигаше молитвено ръце и запазваше първоначалната скорост на алюра посредством ударите на въжето, с които го пришпорваше Шико.
Притичаха през коридора и излязоха в градината.
— Насам — рече Горанфло, — насам.
— Бягай и мълчи, глупако!
Горанфло направи последно усилие и стигна до един храсталак, откъдето долитаха жални стонове.
— Там — посочи той, — там.
И капнал от умора се пльосна на тревата.
Шико направи три крачки напред и видя нещо да шава току над земята.
Редом с това „нещо“, което наподобяваше задните части на съществото, наричано от Диоген оскубан петел, се валяха шпага и расо.
Очевидно персоната, изпаднала в тъй неудобното положение, последователно се бе освобождавала от всичко, което увеличаваше дебелината и, и в момента, обезоръжена и обезрасена, беше стигнала до най-първичното си състояние.
Въпреки всичко обаче опитите й напълно да потъне бяха също тъй безрезултатни, както и предходните опити на Горанфло.
— Света Богородице! Кръсте божий! Исусе! — току проплакваше полузадушеният беглец. — По-добре да бях щурмувал цяла гвардия. Ох! Не ме дърпайте толкова силно, приятели, по-полека, малко по малко ще се преплъзна. Чувствам, че напредвам, не много бързо, но напредвам.
— Кълна се в червата си! Това е херцог дьо Майен! — пошепна Шико в екстаз. — Боже, мили боже, ти спечели своята свещ!
— Нали затова ме наричат Херкулес — продължи приглушеният глас. — Ще поместя този камък. Оп!
Херцогът направи такова мощно усилие, че наистина камъкът се разклати.
— Чакай ти — пошепна Шико, — чакай.
И затропа с нозе, сякаш някой тичаше.
— Те са по петите ни — казаха няколко гласа в подземието.
— А! — викна Шико и се престори, че току-що е дотичал, цял запъхтян. — А! Тук ли си, долен монах!
— Тихо, монсеньор — изгъгнаха гласовете долу. — Той ви мисли за Горанфло.
— А! Значи си ти, тлъсто добиче, pondus immobile[1], така ти се пада! А! Ти си, indigesta moles[2], така ти се пада!
И на всеки вик Шико, който най-сетне имаше възможността да си отмъсти, с всичка сила удряше цъфналите пред него месести задни части със същото въже, с което преди малко бичува Горанфло.
— Тихо — пак пошепнаха гласовете, — той ви взима за монаха.
И херцог дьо Майен наистина си позволяваше само приглушени стонове, като продължаваше опитите да вдигне камъка.
— Ах ти, заговорник! — продължи Шико. — Недостоен монах, така ти се пада! На ти за пиянството! На ти за мързела! На ти за гнева, така ти се пада! На ти за сластолюбието! Ето и за чревоугодничеството! Жалко, че са само седем смъртните гряха! Така, така, така! Това е за останалите ти грехове!
— Господин Шико — молеше се Горанфло, цял плувнал в пот, — господин Шико, достатъчно.
— Ах ти, изменник! — продължи Шико, без да спре боя. — На ти за предателството!
— Пощадете го — пошепна Горанфло, който сякаш усещаше върху себе си всички удари, стоварени върху херцог Майен, — пощадете го, миличък господин Шико!
Но Шико не спираше, а дори зачестяваше ударите, като все повече се опияняваше от отмъщението.
Въпреки търпението си Майен не успяваше да сподави стоновете.
— А! — продължи Шико. — Защо Господ не бе така милостив да ми предостави вместо твоя недостоен задник, вместо тези груби месища — всемогъщите и светлейши задни части на херцог дьо Майен, комуто имам да връщам хиляди удари с пръчка. От цели седем години лихвите им растат. Така ти се пада! Така ти се пада!
Горанфло с тежка въздишка се захлупи по очи на земята.
— Шико! — изкрещя херцог дьо Майен.
— Да, същият, аз съм Шико, недостоен слуга на негово величество, Шико, слабата ръка, който би искал в случая да има сто ръце като Бриарей.
И Шико, който все повече се опияняваше, започна така яростно да налага, че неговият подопечен, обезумял от болка, събра всичките си сили, привдигна камъка и целият изжулен, с окървавен задник се свлече в ръцете на своите приятели.
Последният удар на Шико изкънтя на кухо.
Тогава той се озърна: истинският Горанфло лежеше в безсъзнание — ако не от болка, то значи от страх.