Метаданни
Данни
- Серия
- Маргьорит дьо Валоа (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Dame de Monsoreau, 1846 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 48гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „Ведрина“, 1991
ISBN 954-404-002-1
Превод от руски: ЕФ „Качин“
Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София
Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро
„Художественная литература“, М., 1978
История
- —Добавяне
Глава 9
За това, как гласът господен се излъга и разговаря с Шико, въобразил си, че говори с негово величество
Близо десетина минути кралят и Шико лежаха в пълно мълчание почти без да помръднат. Но изведнъж Анри потръпна като ужилен, рязко се надигна на лакти и седна в постелята.
Това раздвижване на краля и вдигнатият от него шум измъкнаха Шико от състоянието на сладката дрямка, предхождаща съня, и той също зае седнало положение.
Кралят и шутът се спогледаха с пламтящи очи.
— Какво има? — тихо попита Шико.
— Същият полъх — още по-тихо отвърна кралят. — Ето, пак.
В този миг една от свещите в ръката на златния сатир угасна, след нея втора, трета и, накрая, четвъртата и последна.
— Охо! — каза Шико. — Бива си го ветрецът.
Не успя да завърши последната дума, когато светилникът на свой ред угасна и сега стаята бе осветявана само от последните отблясъци на огъня, догарящ в камината.
— Горещо — промърмори Шико и се измъкна от креслото.
— Сега той ще заговори — простена кралят и скри глава под завивката. — Сега ще заговори.
— Ще го чуем — каза Шико.
И наистина в спалнята се разнесе дрезгав и от време на време изсвирващ глас, който излизаше сякаш някъде от прохода между стената и леглото на краля.
— Закоравял грешнико, тук ли си?
— Да, да, господи — отзова се Анри с тракащи зъби.
— Охо! — каза Шико. — Ама че простуден глас. Нима и на небесата може да хванеш хрема? Но все едно страшничко си е.
— Чуваш ли ме добре? — попита гласът.
— Да, господа — с мъка изтръгна от гърлото си Анри, — слушам, прегънат под тежестта на твоя гняв.
— Мислиш ли, че си изпълнил всичко, което исках от теб — продължи гласът, — като се зае да вършиш всякакви глупости през деня? Това е само за лице — дълбоко в теб сърцето ти остава непроменено.
— Отлично казано — одобри Шико. — Всичко е правилно.
Прилепените за молитва длани на краля трепереха и приплясваха една в друга. Шико се приближи плътно до неговото легло.
— Е, как — прошепна Анри, — сега вече вярваш ли, нещастнико?
— Почакайте — каза Шико.
— Какво си намислил да правиш?
— По-тихо! Измъкни се от постелята си, само че тихо, и ме пусни на твоето място.
— Защо да правя това?
— За да може господният гняв да връхлети първо върху мен.
— Мислиш ли, че тогава той ще ме пощади?
— Не гарантирам, но нека опитаме.
И с ласкава настойчивост Шико избута краля от постелята му и се намести в нея.
— Сега, Анри — каза той, — седни в моето кресло и не ми пречи.
Анри се подчини, той взе да разбира.
— Не чувам да ми отговаряш — отново се раздаде гласът, — това потвърждава твоята закоравялост в греховете.
— О, прости ми, прости ми, господи! — замоли се Шико с гъгнивия глас на краля.
След това се наклони към Анри и прошепна: — Забавно, дявол да го вземе! Разбираш ли, сине мой, Господ бог не разпозна Шико.
— И какво от това? — учуди се Анри. — Какво искаш да докажеш?
— Потърпи малко, тепърва има какво да чуеш.
— Нечестивецо! — загърмя гласът.
— Да, господи, да — побърза да се съгласи Шико, — да, аз съм закоравял грешник, непоправим развратник.
— Тогава признай престъпленията си и се покай.
— Признавам — каза Шико, — че се държах като истински предател с моя братовчед Конде, чиято жена прелъстих, и се разкайвам.
— Какви, какви ги дрънкаш там? — зашепна кралят. — Замълчи, моля ти се! Тази история отдавна вече никого не интересува.
— Ах, вярно — съгласи се Шико, — да минем по-нататък.
— Говори — заповяда гласът.
— Признавам — продължи мнимият Анри, — че най-безсрамно ограбих поляците: те ме избраха за крал, а аз офейках една нощ с всички скъпоценности на кралството и сега се разкайвам за това.
— Ах, ти, безделнико — изсъска Анри, — какво си решил да припомняш? Всичко това е забравено.
— На всяка цена трябва и по-нататък да го залъгваме — възрази Шико. — Доверете ми се. Признавам — отново взе да гъгне шутът, — че похитих френския престол от своя брат херцог д’Алансон, на когото той принадлежеше по право, след като аз, отказал се по законен ред от френската корона, се съгласих да седна на полския трон, и сега се разкайвам за това.
— Негодник — задъха се кралят.
— Не става дума само за тези неща — забеляза гласът.
— Признавам, че влязох в заговор с добрата ми майчица Екатерина Медичи с цел да прогоним от Франция моя зет — Наварския крал, като предварително избихме всичките му приятели, да прогоним също и моята сестра — кралица Маргьорит, като предварително избих всичките й възлюблени, и сега се разкайвам искрено за това.
— Ах ти, разбойнико — гневно процеди през зъби кралят.
— Ваше величество, да не оскърбяваме Всевишния, като се опитваме да скрием от него онова, което и без нас му е отлично известно.
— Тук не става дума за политиката — каза гласът.
— Ах, ето че дойдохме до същността — сълзливо се отзова Шико. — Значи опряхме до моите нрави, така ли?
— Продължавай — прогърмя гласът.
— Самата истина, господи — каеше се Шико от името на краля, — аз съм твърде изнежен, ленив, слабохарактерен, глупав и лицемерен.
— Това е вярно — глухо потвърди гласът.
— Зле се отнасям с жените, преди всичко с моята жена, една толкова достойна особа.
— Подобава да възлюбиш жена си като самия себе си и да я предпочетеш пред всичко на света — настояваше гласът.
— Ах — отчаяно простена Шико, — тогава съм затънал в грехове.
— И ти подтикваш към грях другите, като им даваш пример.
— Всичко е вярно, напълно вярно.
— Ти едва не погуби бедния Сен-Люк.
— Я гледай! — възрази Шико. — А сигурен ли си, господи, че не съм го погубил окончателно?
— Не, той още не е погубен, но може да бъде погубен, а заедно с него и ти, ако още утре сутринта, и в никакъв случай не по-късно, не го оставиш да се върне вкъщи при семейството си.
— Аха — прошепна Шико на краля, — тук ми намирисва, че гласът дружи с дома на дьо Косе.
— И ако ти не направиш Сен-Люк херцог, а неговата жена херцогиня като възмездие за дните, през които е била принудена да живее като сламена вдовица.
— А ако не те послушам? — каза Шико, като придаде на гласа си явна нотка на несъгласие.
— Ако не ме послушаш — със страшна сила загърмя гласът, — ще кипиш цяла вечност в голям казан, където се варят вече и те очакват Сарданапал, Навуходоносор и маршал дьо Рец.
Анри III простена. Тази заплаха отново го хвърли в див страх.
— Чумата да ме тръшне! — изруга Шико. — Забележи, Анри, как небесата се интересуват от господин дьо Сен-Люк. По дяволите, може да помисли човек, че Господ му седи в джоба.
Но Анри или не чуваше шегите на Шико, или, ако ги чуваше, те не бяха в състояние да го успокоят.
— Аз съм загубен — потресен заяви той, — загубен съм, този глас свише ще ме убие.
— Този глас свише — подигравателно повтори думите му Шико. — Ах, този път се лъжеш. Гласът идва отстрани.
— Как — глас отстрани? — учуди се Анри.
— Ами да, нима не чуваш, сине мой? Гласът излиза от тази стена. Анри, Господ бог живее в Лувъра. Вероятно той, подобно на император Карл V, е решил да тръгне за Франция по пътя към ада.
— Безбожник! Богохулник!
— Но това е голяма чест за теб, Анри! Моите поздравления по този случай. Но трябва да ти призная, ти се отнасяш доста хладно към тази чест. Ами че помисли! Сам Господ бог, лично, се намира в Лувъра и е отделен от теб само с някаква стеничка, а ти не искаш да го навестиш. Какво става с теб, Валоа? Не мога да те позная, ти си станал просто невежлив.
В тази минута някаква съчка, свряна в ъгъла на камината, лумна с трясък и освети лицето на Шико
Изразът на това лице бе толкова весел, дори насмешлив, че кралят се учуди.
— Как — каза той, — и имаш още наглостта да се смееш? Ти дръзваш…
— Да, дръзвам — отвърна Шико — и сега ти сам ще дръзнеш, или нека иначе ме тръшне чумата. Помисли добре, сине мой, и постъпи така, както ти казвам.
— Ти искаш да ида да видя…
— Да не би Господ бог не се е приютил в съседната стая.
— Ами ако гласът заговори отново?
— Но нали аз съм тук и ще мога да му отговоря? Дори още по-добре, ако продължа да говоря от твое име и гласът, който ме взема за теб, повярва, че ти се намираш в спалнята, защото този божи глас е рицарски доверчив и съвсем не познава този свят. Помисли само, аз вече четвърт час рева тук като магаре, а той все още не може да се досети. Това е унизително за едно разумно същество.
Анри се намръщи. Думите на шута поколебаха несъкрушимата му вяра.
— Май че си прав, Шико — каза той, — и на мен много ми се иска…
— Е, хайде, тръгвай — взе да го побутва към вратата Шико.
Анри внимателно открехна вратата в антрето, съединяващо спалнята му със съседната стая, която, както вече имахме случая да споменем, някога бе стая на дойката на Шарл IX, а сега служеше за спалня на Сен-Люк. Кралят не бе успял да направи и четири крачки, когато гласът с удвоена жар възобнови своите упреци. Шико им отвръщаше с най-жалостив тон.
— Да — гърмеше гласът, — ти си непостоянен като жена, изнежен като сибарит, развратен като езичник.
— Уви! — хлипаше Шико. — Уви! Уви! Нима съм виновен, велики боже, че си ме създал с такава нежна кожа, с такива бели ръце, с такъв чувствителен нос, с такъв непостоянен дух. Но от днес нататък е това е свършено, господи, от днес нататък ще нося само ризи от грубо сукно, ще се заровя в яма с оборски тор като Йов и ще ям кравешки говна като Йезекиил.
През това време, докато пресичаше антрето, Анри забеляза изненадан, че колкото гласът на Шико ставаше все по-глух, толкова гласът на неговия събеседник звучеше все по-силно и че този глас, както изглеждаше, наистина идва от стаята на Сен-Люк.
Анри вече се канеше да почука на вратата, когато видя внезапно лъч от светлина, проникващ през широката ключалка.
Той се наведе и надникна през нея.
Бледото му лице внезапно почервеня от гняв, той се изправи и започна да трие очите си, сякаш не можеше да повярва и искаше да разгледа по-добре това, което беше видял.
— Кълна се в Христовото разпятие! — изрече той. — Възможно ли е да посмеят така да се подиграят с мен?
А ето какво можа да види кралят през ключалката на вратата.
В ъгъла на стаята Сен-Люк по халат и тесни панталони отправяше през тръбичката на сарбакана заплахите, които Анри бе приемал за божие откровение, а редом с него, опряна на рамото му, стоеше млада жена с бели прозрачни одежди и от време на време измъкваше сарбакана от ръцете на Сен-Люк и викаше през него всичко, което й дойдеше на ум — всякакви глупости, които можеше отначало да се прочетат в лукавите й очи и върху усмихващите й се устни. Всеки път, когато сарбаканът се сваляше, избухваше неудържим кикот, защото се чуваше как Шико се оплакваше и скърбеше, подражавайки толкова съвършено гъгнивия глас на своя повелител, че на краля в антрето му се стори, че сам той се жали и скърби искрено заради своите прегрешения.
— Жана дьо Косе в стаята на Сен-Люк! Дупка в стената! Само как са ме баламосали! — глухо изръмжа Анри. — О! Негодяи! Скъпо ще ми платите!
И след една особено оскърбителна фраза, която госпожа дьо Сен-Люк произнесе през сарбакана, Анри отстъпи крачка и със сила, неочаквана у едно толкова женствено създание, с един удар на крака изкърти вратата: пантите й отхвръкнаха, ключалката й се счупи.
Полуоблечената Жана се хвърли със страшен вик под балдахина и се загърна с копринените му завеси.
Пребледнял от ужас, със сарбакана в ръце, Сен-Люк падна на колене пред побелелия от ярост крал.
— Ах! — пищеше Шико от дълбочината на кралската спалня. — О, милост, милост! Дево Марийо, спаси ме, спасете ме, всички светци… аз губя сили, аз…
Но в съседната стая всички действащи лица на току-що описаната от нас бурлеска, превърнала се за миг в трагедия, бяха застинали, неспособни да произнесат нито звук.
Анри наруши мълчанието с една-единствена дума, а вцепенението с един-единствен жест.
— Махайте се — и им посочи вратата.
Поддал се на порива на гнева, недостоен за един крал, Анри изтръгна сарбакана от ръцете на Сен-Люк и замахна с него към своя бивш любимец. Но Сен-Люк рязко скочи на крака като подхвърлен от стоманена пружина.
— Ваше величество — предупреди той, — вие имате право да ме ударите само по главата, аз съм благородник.
Анри захвърли с все сила сарбакана на пода. Някакъв човек се наведе и прибра тази играчка. Това беше Шико. Дочул сгромолясването на изкъртената врата и съобразил, че присъствието на посредник няма да е излишно, той бе побързал да притича в стаята на Сен-Люк.
Шико остави на Анри и Сен-Люк да изясняват отношенията си, а сам той се спусна към балдахина, зад който явно някой се криеше, и измъкна оттам бедната жена, цялата разтреперана от страх.
— Я виж ти! — каза Шико. — Адам и Ева след грехопадението! И ти ги изгонваш, така ли, Анри? — обърна се той към краля.
— Да — отсече Анри.
— Почакай тогава, аз ще вляза в ролята на ангела с огнения меч.
И като застана между Сен-Люк и краля, Шико протегна над главите на двамата провинили се сарбакана вместо огнения меч и каза:
— Вие загубихте моя рай заради своето непослушание. От днес нататък няма място за вас в него.
И като се приведе към Сен-Люк, който бе прегърнал жена си, за да я защити в случай на необходимост от кралския гняв, прошепна:
— Ако имате на разположение добър кон, вземете и последните му сили, но до сутринта бъдете на двайсет левги оттук.