Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (86)

Глава 46
Празникът на Тялото Христово

През тези осем дни събитията назряваха, както в безветрен и зноен летен ден в небесните дълбини зрее бурята.

Монсоро, отново на крак след двата дни треска, реши лично да причаква осквернителя на семейната му чест. Не откри никого и още повече се убеди в лицемерието на херцог д’Анжу и в долните му намерения спрямо Диана.

Бюси не прекъсна дневните посещения в дома на главния ловчия.

Но известен от Одоен за постоянните засади на оздравяващия граф, се въздържаше от нощни визити през прозореца.

Шико делеше времето си на две.

През едната половина оставаше неотлъчно с любимия си господар Анри Валоа и бдеше над него, както майка бди над рожбата си.

Другото време отделяше за близкия си приятел Горанфло, когото преди осем дни с големи усилия склони да се върне в килията и лично го достави в манастира, където абатът месир Жозеф Фулон най-топло посрещна кралския шут.

По време на това първо посещение на Шико в манастира много се говори за благочестието на краля и игуменът изглеждаше твърде много признателен на негово величество за честта, която щеше да направи на абатството с посещението си.

Честта дори надминаваше първоначалните очаквания: Анри по молба на почтения абат се съгласи да прекара в усамотение в манастира цялото денонощие.

Абатът още не можеше да повярва на щастието си, но Шико потвърди упованията на Жозеф Фулон. И понеже се знаеше, че кралят е благосклонен към шута, Шико бе поканен най-настоятелно пак да потостува на монасите, та гасконецът обеща да го стори.

Колкото до Горанфло, той поне с десет лакътя надхвърли ръста си в очите на монасите: нали тъкмо той така ловко бе успял да стане доверено лице на Шико. Даже хитър дипломат като Макиавели нямаше да се справи по-успешно.

Поканен да гостува, Шико гостуваше и винаги носеше — по джобовете, под пелерината, в широките си ботуши — бутилки с най-редки и изискани вина, затова брат Горанфло го приемаше дори още по-радушно от месир Жозеф Фулон.

Шико оставаше с часове заключен в килията на монаха и споделяше с него, казано най-общо, научните му бдения и молитвените екстази.

Два дена преди празника дори прекара в манастира цялата нощ — на следния ден в абатството се пусна слух, че Горанфло го бил склонил да сложи расото.

Колкото до краля, по същото време той даваше уроци по фехтовка на приятелите си, заедно с тях измисляше нови удари и особено усилено упражняваше д’Епернон, комуто съдбата бе избрала такъв опасен противник и който с явно вълнение очакваше решителния ден.

Всеки, който в определен нощен час би минал по улиците, щеше да срещне в квартал Света Женевиев странните монаси, вече описани в първите глави и по-скоро прилични на войници, отколкото на калугери.

Накрая бихме могли да допълним, за да завършим така нахвърлената картина, бихме могли да допълним, повтаряме, че дворецът на дьо Гиз стана едновременно и най-тайнственият, и най-неспокойният вертеп, който човек може да си представи. Отвън изглеждаше съвсем безлюден, но вътре беше пренаселен. Всяка вечер в големия салон, след като всички пердета по прозорците биваха плътно придърпвани, започваха тайни сбирки. Предшестваха ги трапези, на които се канеха само мъже, но въпреки това те се оглавяваха от госпожа дьо Монпансьо.

Принудени сме да съобщим на нашите читатели всички тези подробности, измъкнати от мемоарите на миналото, защото читателите няма да ги намерят в полицейските архиви.

Наистина полицията на онова безгрижно царуване изобщо не подозираше какво ще става, макар че заговорът, както личи, имаше доста голям обхват, а достойните граждани, които обхождаха нощем града с каска на главата и алебарда в ръка, нямаха повече подозрения от полицията, защото не бяха в състояние да предугаждат други опасности освен онези, които произтичат от огъня, крадците, бесните кучета и буйните пияници.

От време на време стражата се задържаше все пак пред странноприемницата „Пътеводна звезда“ на улица Арбр-Сек, но метр Ла Юриер се славеше като набожен католик и никой не би се усъмнил, че шумът, който идваше откъм заведението, не е посветен единствено на божията слава.

В такава обстановка град Париж доживя най-сетне, ден подир ден, до утрото на онова велико, отменено от конституционното правителство тържество, което се нарича празникът на Тялото Христово.

В този забележителен ден времето от сутринта беше чудесно, въздухът ухаеше от цветята, покрили и улиците.

Този ден Шико, който от две седмици си лягаше в спалнята на краля, събуди Анри рано-рано. Още никой не бе влизал в кралската спалня.

— Ох, Шико, Шико, откъде ми се взе на главата! — възкликна Анри. — Не бях виждал човек, който така не на място да прави всичко. Ти ме откъсна от най-приятния сън през живота ми.

— И какъв беше той?

— Сънувах, че скъпият ми Келюс е намушкал Антраге и се къпе в кръвта на своя противник. Но ето и утрото. Да вървим да се помолим на бога сънят ми да се изпълни. Викни слугите, Шико, хайде!

— Но какво искаш?

— Власеницата и бича.

— Не предпочиташ ли хубава закуска?

— Езичник! Кой слуша литургията в деня на Тялото Христово на пълен стомах?

— Прав си.

— Викни ги, Шико, хайде!

— Търпение — рече Шико, — часът е само осем, до вечерта ще успееш да се самобичуваш. Нека първо поговорим. Искаш ли да поговориш с приятеля си? Няма да съжаляваш, Валоа — аз, Шико, ти го казвам.

— Добре — съгласи се Анри, — да поговорим, но бързо.

— Как ще разделим деня, сине мой?

— На три части.

— За света троица, превъзходно. Какви ще бъдат частите?

— Първо, литургията в Сен-Жермен-л’Оксероа.

— Добре.

— След завръщането в Лувъра — лека закуска.

— Прекрасно!

— След това е шествието на каещите се по улиците и посещение на най-известните манастири в Париж, като се започне от манастира на якобинците и се завърши със „Света Женевиев“, където обещах на приора да прекарам до вдругиден в килията на един монах, почти светец, който цяла нощ ще се моли за успешната ни битка.

— Познавам го.

— Кого, светеца ли?

— Много добре го познавам.

— Още по-добре. Ще дойдеш с мен, Шико. Ще се молим заедно.

— То се знае. Иска ли питане!

— Тогава се обличай и да вървим.

— Чакай!

— Какво?

— Искам да разбера още някои подробности.

— А не може ли да ме питаш, докато ме обличат?

— Предпочитам, докато сме сами.

— Тогава питай, но бързо — времето тече.

— Какво ще правят придворните?

— Ще ме съпровождат.

— А брат ти?

— Ще бъде с мен.

— А твоята гвардия?

— Френската начело с Крийон ще ме чака в Лувъра, а швейцарците — пред вратите на абатството.

— Чудесно — каза Шико. — Сега вече всичко знам.

— Да викам ли слугите?

— Викни ги.

Анри позвъни с камбанката.

— Церемонията ще бъде прекрасна — продължи Шико.

— Надявам се Господ да се смили над нас.

— Ще видим утре. Но кажи ми, Анри, докато още не е дошъл никой, друго няма ли да споделиш с мен?

— Не. Да не съм пропуснал някоя подробност от церемонията?

— Не става дума за нея.

— А за кое?

— За никое.

— Но ти ме питаш.

— Вече твърдо ли е решено, че ще бъдеш в абатството „Света Женевиев“?

— Разбира се.

— И ще прекараш там нощта?

— Обещал съм.

— Е, щом нямаш повече какво да ми кажеш, синко, тогава аз ще ти кажа: тази церемония не ми харесва.

— Тоест?

— Не ми харесва. И след като закусим…

— След като закусим?…

— Ще те запозная с друга диспозиция, измислена от мен.

— Добре, съгласен съм.

— Дори и да не беше, няма никакво значение.

— Какво искаш да кажеш?

— Шт. Вече идват слугите.

Наистина лакеите отвориха завесите и се появиха бръснарят, парфюмеристът и камердинерът на негово величество. Те заобиколиха краля и всички едновременно започнаха над августейшата особа обреда, описан в началото на тази книга.

Когато тоалетът на негово величество беше на две трети завършен, съобщиха за идването на негово височество монсеньор херцог д’Анжу.

Анри се извърна към брат си, специално изписал на лицето си най-хубавата усмивка…

Херцогът бе съпроводен от господата дьо Монсоро, д’Епернон и Орили.

Д’Епернон и Орили останаха по-отзад.

Когато видя графа, все още блед и с още по-страховит от обичайния израз на лицето, Анри не можа да скрие учудването си.

Херцогът и главният ловчия забелязаха изненадата на краля.

— Господарю — каза херцогът, — граф дьо Монсоро дойде да изрази почитта си на ваше величество.

— Благодаря, господине — отговори Анри, — трогнат съм от вашата визита още повече, че бяхте тежко ранен, нали?

— Да, господарю.

— По време на лов, доколкото разбрах.

— На лов, господарю.

— Но сега сте по-добре, нали?

— Оздравях.

— Господарю — намеси се граф д’Анжу, — ако искате, след като се изповядаме и се причестим, граф дьо Монсоро да отиде да ни подготви един хубав лов в горите на Компиен.

— Но нали знаете — възрази Анри, — че утре…

Канеше се да каже: „… четирима мои приятели ще се бият с четирима ваши“, но усети, че трябва да пази тайна и млъкна.

— Нищо не знам, господарю — отговори херцог д’Анжу, — и ако ваше величество желае нещо да ми съобщи…

— Исках да кажа — довърши Анри, — че тази нощ ще прекарам в молитви в абатството „Света Женевиев“ и затова може би няма да съм готов за утре. Но господин графът нека отиде — ако ловът не стане утре, може да се уреди за вдругиден.

— Чухте ли? — обърна се херцогът към граф дьо Монсоро, който отговори с лек поклон:

— Да, монсеньор.

В същия миг влязоха Шомберг и Келюс. Кралят ги прие с отворени обятия.

— Още един ден — каза Келюс, след като поздрави краля.

— Но за щастие само един — вметна Шомберг.

В същото време Монсоро пък говореше с херцога:

— Като че ли целите да съм в изгнание, монсеньор?

— Нима дълг на главния ловчия не е да подготвя кралския лов? — засмя се херцогът.

— Разбирам — отвърна Монсоро — и съм наясно. Довечера изтича осмият ден на отсрочката, за която ме помолихте, и ваше височество предпочитате да ме изпратите в Компиен, за да не изпълните обещанието си. Внимавайте, ваше височество: още преди днешната вечер мога с една своя дума…

Франсоа хвана графа за ръката.

— Мълчете — помоли той, — напротив, изпълнявам точно онова обещание, за което споменавате.

— Говорете по-ясно.

— Всички ще научат за вашето заминаване, свързано с подготовката за лов. След като имате официално нареждане.

— Е, и?

— Но вие няма да заминете, а ще се скриете близо до къщата си. И тогава, известен, че ви няма, ще се появи човекът, за когото желаете да научите. Останалото си е ваша работа. Доколкото си спомням, нищо повече не съм обещал…

— А! Щом така стоят нещата… — подзе Монсоро.

— Имате моята дума — потвърди херцогът.

— Имам повече от думата ви, монсеньор — имам вашия подпис.

— Да, кълна се в божия кръст, това ми е много добре известно.

И херцогът изостави Монсоро, за да отиде при брат си. Орили докосна ръката на д’Епернон:

— Всичко е наред.

— Какво? Кое е наред?

— Господин дьо Бюси няма да се бие утре.

— Господин дьо Бюси няма да се бие утре ли?

— Разчитайте на мен. Но кой ще му попречи?

— Важното е, че няма да участвува, нали?

— Ако стане така, мили мой магьоснико, ще получите хиляда екю.

— Господа — чу се гласът на Анри, който вече бе завършил тоалета си, — към Сен-Жермен-л’Оксероа.

— А после към абатството „Света Женевиев“, нали? — попита херцогът.

— Точно така — отговори кралят.

— Бъдете сигурен — вметна Шико, който препасваше рапирата си.

Анри излезе в галерията, където го чакаха придворните.