Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (85)

Глава 45
В която Шико се събужда

Щом видяха, че Шико спи тъй добросъвестно, другите престанаха да му обръщат внимание.

Освен това отдавна им беше станало навик да се отнасят към него като към мебел в кралската спалня.

— Ваше величество — подхвана Келюс и леко се поклони — е запознат с половината от случилото се и то, имам смелостта да заявя, по-безинтересната половина. Абсолютна истина е, и никой няма да отрече, абсолютна истина е, че всички бяхме у господин дьо Бюси и бих искал да отбележа с думи на похвала за готвача му, че гощавката беше чудесна.

— Особено имаше едно вино — допълни Шомберг — австрийско или унгарско, стори ми се просто възхитително.

— О! Глупав немец! — прекъсна го кралят. — Той си падал по виното, така си и мислех…

— Аз пък бях сигурен — чу се гласът на Шико, — поне двайсет пъти съм го виждал пиян.

Шомберг се обърна към шута.

— Не обръщай внимание, синко — успокои го гасконецът, — винаги говоря насън, питай краля.

Шомберг отново се обърна към Анри:

— Честно казано, господарю, не крия нито симпатиите, нито антипатиите си. Хубавото вино си е хубаво вино.

— Да не наричаме хубави нещата, които ни карат да забравяме господаря си — сдържано възрази кралят.

Шомберг тъкмо се канеше да отговори, та да не заглъхне тъй скоро прекрасната тема, но Келюс му направи знак.

— Прав си — усети се Шомберг, — продължавай.

— И така, господарю, на трапезата и особено преди това имахме много важен и интересен разговор, който засягаше впрочем и интересите на ваше величество.

— Прекалено дълъг увод — каза Анри, — това не е на хубаво.

— Кълна се в светото лоно! Ама не млъква този Валоа! — възкликна Шико.

— О! Метр гасконецо — обърна се високомерно кралят, — ако не спите — вън!

— Кълна се в бога — рече Шико, — и да не спя, то е само защото ти ми пречиш: езикът ти трещи като кречетало на Свети петък.

Келюс, като видя, че в царската спалня е невъзможно да се говори сериозно дори за най-сериозното, толкова лекомислени бяха свикнали да бъдат всички тук, въздъхна, сви рамене и ядно млъкна.

— Господарю — пристъпвайки от крак на крак, взе думата д’Епернон, — става дума за нещо много важно.

— Много важно? — сякаш не повярва Анри.

— Разбира се, ако естествено животът на осем доблестни благородници е тема, достойна за вниманието на ваше величество — вмъкна Келюс.

— Какво искаш да кажеш? — възкликна кралят.

— Че чакам кралят да благоволи да ме изслуша.

— Слушам те, момчето ми, слушам те — рече Анри и сложи ръка на рамото му.

— Казах ви вече, господарю, че водихме сериозен разговор и ето изводите от него: кралската власт е разклатена и застрашена.

— Май няма никой, който да не плете интриги против нея! — не се стърпя кралят.

— Тя прилича — продължи Келюс — на онези странни богове, дето като боговете на Тиберий и Калигула остаряват, но не умират и продължават все напред към безсмъртие по пътя на смъртните си немощи. Тези богове могат да избегнат ужасната старост, да си върнат младостта, да се възродят само ако някой самоотвержен фанатик им се принесе в жертва. Тогава, подмладени от новата гореща и здрава кръв, започват нов живот и отново стават силни и всевластни. Вашата кралска власт, господарю, ми напомня за тези богове — тя може да се запази жизнена само с цената на жертвоприношение.

— Златни думи — намеси се Шико. — Келюс, сине мой, върви да проповядваш по улиците на Париж и слагам бас врабец срещу телец, че ще затъмниш славата на Линсестър, Кайе, Котон^[1] и дори на онази бъчва красноречие, наречена Горанфло.

Анри мълчеше. Пролича как отношението му изцяло се промени — той отначало хвърляше високомерни погледи на миньоните, после постепенно осъзна правотата им и отново стана умислен, мрачен, неспокоен.

— Продължавайте, Келюс — каза кралят, — нали виждате, слушам ви.

— Господарю — заговори отново Келюс, — вие сте велик крал, но кръгозорът ви става все по-ограничен. Аристокрацията издига пред вас прегради, зад които погледът ви вече нищо не съзира освен може би други, още по-високи прегради — тях издига срещу вас народът. Господарю, вие сте храбър човек, кажете: какво се прави на война, когато един батальон се надига като мощна стена на трийсетина стъпки от друг батальон? Страхливците се озъртат назад и като виждат свободното пространство — бягат, смелчаците се привеждат и се втурват напред.

— Добре, така да бъде. Напред! — викна кралят. — Кълна се в смъртта на Спасителя! Нима аз не съм първият благородник в своето кралство? Известни ли са ви, питам, по-славни битки от битките на моята младост? И знае ли векът, който вече наближава края си, по-силни слова от Жарнак и Монконтур? И тъй напред, господа, и аз ще бъда най-отпред, така съм свикнал. Май ни чакат люти битки.

— Да, господарю, безспорно — възкликнаха младите мъже, въодушевени от пламенните му думи. — Напред!

Шико седна сред завивките.

— Хей там, по-тихо — сгълча той, — дайте възможност на оратора да продължи. Хайде, Келюс, давай, сине мой. Ти вече каза много хубави и верни неща, по още не всички, които би могъл, продължавай, друже, продължавай.

— Да, Шико, прав си, както обикновено. Ще продължа и ще кажа на негово величество, че за кралската власт е настъпил мигът, когато тя трябва да приеме саможертвата, за която говорихме току-що. Срещу всички прегради, които с невидими стени заобикалят ваше величество, ще се изправят четирима души, сигурни, че ще ги подкрепите, а потомците ще ги прославят.

— Какво говориш, Келюс? — попита кралят и в очите му светна радост, забулена от тревогата. — Кои четирима души?

— Аз и тези господа — заяви Келюс с онова чувство на гордост, което извисява човека, решил да рискува живота си в името на идея или страст. — Аз и тези господа, ние ще се жертваме.

— Защо?

— За вашето спасение.

— От кого?

— От враговете ви.

— Това са просто младежки дрязги — рече Анри.

— О! Доста широко разпространена заблуда, ваше величество. Благосклонността ви към нас е тъй великодушна, щото ви позволява да я криете под този стар плащ. Но ние я знаем. Говорете като крал, не като буржоа от улица Сен-Дени. Не се преструвайте като да вярвате, че Можирон изпитва лична омраза към Антраге, че на Шомберг му пречи Ливаро, че д’Епернон завижда на Бюси и Келюс се цупи на Рибейрак. Не, всички са млади, прекрасни и добри. Приятели или врагове, биха могли да се обичат като братя. Не, не съперничеството на хора с хора слага шпагата в ръцете ни, а враждата на Франция с Анжу, враждата между народното и божественото право. Ние сме поборници за кралската власт на арената, където излизат защитниците на Лигата, и ви казваме: „Благословете ни, сеньор, дарете с усмивка готовите да загинат за вас. Може би вашата благословия ще ги поведе към победа, може би вашата усмивка ще облекчи смъртта им.“

Полузадушен от сълзи, Анри прегърна поред Келюс и неговите приятели.

Притисна всички до сърцето си. Тази сцена не беше гледка, която да остави човек спокоен, не беше картина, която да не го впечатли: тук мъжеството си бе дало среща с дълбоката нежност и всичко това беше осветено от саможертвата…

Из дълбините на алкова гледаше, подпрял буза, Шико — Шико сериозен и печален, и лицето му, винаги студено и безразлично или изкривено от саркастичен смях, сега беше не по-малко благородно и красноречиво от лицата на останалите.

— Ах! Храбреци мои — промълви най-сетне кралят, — това е прекрасна, самопожертвователна постъпка, това е благородно дело и днес съм горд не задето съм крал на Франция, а задето съм ваш приятел. Но пък и най-добре от всички знам интересите си, затова не мога да приема саможертвата ви, която е тъй многообещаваща в случай на победа, но ако загубите, ще ме хвърли в ръцете на моите врагове. За да воюваме с Анжу, и Франция ни стига, уверявам ви. Познавам брат си, дьо Гиз и Лигата, случвало ми се е да усмирявам дори по-буйни и диви коне.

— Господарю — не се сдържа Можирон, — войниците обаче не разсъждават така. Те не приемат възможността за несполука в случаите, свързани с честта и съвестта, когато човек действа, воден от вътрешна убеденост, без да се замисля как ще изглеждат действията му пред съда на разума.

— Прощавай, Можирон — отвърна кралят, — войникът може да действа и слепешката, но пълководецът е длъжен да мисли.

— Тогава мислете, господарю, а на нас оставете да действаме, защото ние сме войници — отвърна Шомберг. — Освен туй аз лично не знам що е несполука, на мен винаги ми върви.

— Друже, мили друже — тъжно го прекъсна кралят, — не мога да кажа същото за себе си. Но ти си само на двайсет.

— Господарю — намеси се Келюс, — добрите думи на ваше величество ще удвоят нашия плам. В кой от дните да кръстосаме шпаги с господата дьо Бюси, д’Антраге и дьо Рибейрак?

— Никога. Категорично ви забранявам. Никога, чухте ли?

— Простете, господарю, моля ви да ни простите — продължи Келюс, — но вчера преди обяда имахме среща, дали сме дума и не можем да се откажем.

— Извинете, господине — погледна го Анри, — кралят освобождава от клетви и думи, стига да каже „искам“ или „не искам“, защото кралят е всемогъщ. Съобщете на тези господа, че съм заплашил да стоваря цялата сила на гнева си връз вас, ако се биете с тях, и за да не се съмнявате в решението ми, кълна се да изпратя в изгнание всички, в случай че…

— Спрете, ваше величество — прекъсна го Келюс. — Защото вие можете да ни освободите от дадената дума, но вас от думата ви може да освободи само бог. Затова не се кълнете. Щом с тази постъпка сме си навлекли гнева ви и вашият гняв ще се изрази в прокуждането ни, ние с радост ще станем изгнаници, тъй като, веднъж загърбили земите на ваше величество, ще можем да устоим на думата си и да се срещнем с противниците си на чужда земя.

— Ако тези господа се доближат до вас поне на изстрел от аркебуза — извика Анри, — ще наредя да бъдат хвърлени в Бастилията.

— Господарю — отвърна Келюс, — в деня, когато ваше величество го направи, ще отидем боси и с въжета на шиите при коменданта на Бастилията метр Лоран Тестю, за да ни затвори в тъмницата заедно с онези мъже.

— Ще наредя да им отсекат главите, кълна се в смъртта на Исуса! В края на краищата аз съм кралят!

— Ако това се случи на враговете ни, господарю, ще си прережем гърлата в подножието на ешафода им.

Анри дълго мълча, после вдигна черните си очи и каза:

— На добър час!… Ето славните, храбри благородници… Е, ако бог не благослови делата на такива люде!…

— Не споменавай всуе бога, не богохулствай… — тържествено подхвана Шико, стана от леглото и се доближи до краля. — О, господи! Какви благородни сърца. Направи, каквото искат те от теб, чуваш ли, господарю мой! Хайде, определи на тези младежи ден за битката — изпълни си задължението, вместо да поучаваш Всевишния какъв бил неговият дълг.

— Боже мой! Боже мой! — пошепна Анри.

— Господарю, ние ви молим — рекоха четиримата мъже, склонили глави, и коленичиха.

— Добре, да бъде както искате. Наистина бог е справедлив и трябва да ви дари с победа. Впрочем и ние самите ще можем да я подготвим разумно и по християнски. Скъпи приятели, спомнете си: Жарнак винаги се изповядва и се причестява преди дуел. Ла Шатениере прекрасно владее шпагата, но преди битка дири наслада в пиршества, тържества, търси жени, какъв ужасен грях! Накратко: изкушава бога, който може би се наслаждава на неговата младост, красота и сила и иска да му спаси живота. Но Жарнак го убива. Чуйте, ние ще се изповядаме и ще се причестим. Ако имаше време, щях да изпратя шпагите ви в Рим да ги благослови светейшият… Но разполагаме с мощите на Света Женевиев, те са повече от най-светите реликви. Нека заедно постим, да надмогнем плътта, да отпразнуваме великия ден на Тялото Христово, а на другата сутрин…

— О, ваше величество! Благодарим, благодарим — зарадваха се младите мъже — значи след осем дни.

И те се хвърлиха в обятията на краля, който още веднъж ги притисна до сърцето си и облян в сълзи, се запъти към молитвената зала.

— Условията на нашия двубой вече са готови — каза Келюс, — остава да впишем само деня и часа. Пиши, Можирон, на тази маса… и с перото на краля, пиши: „В деня след празника на Тялото Христово.“

— Готово — рече Можирон. — Кой ще бъде нашият херолд? Кой ще отнесе писмото?

— Аз, ако пожелаете — предложи Шико. — Само чуйте един съвет и от мен, милички. Негово величество говори за пост, за победа над плътта, за мощите на Света Женевиев… Всичко това е прекрасно за изпълнение на обета подир победата, но мисля, че за победата ще са ви необходими добра храна, хубаво вино и осемчасов сън в пълна самота — в дневно или нощно време. Нищо не дава на ръката такава гъвкавина и сила, както тричасовата трапеза, стига да не се напиеш като свиня, бога ми. Но що се отнася до любовта, тук напълно поддържам краля. Любовта много разнежва и най-добре е да се въздържите.

— Браво, Шико! — задружно го поздравиха младежите.

— Сбогом, лъвчета мои — отвърна гасконецът, — отивам в двореца на Бюси.

— Впрочем, не оставяйте краля сам на чудесния празник. Нека никой не бяга от града — останете в Лувъра като негови рицари. Бива ли? Тогава отивам да изпълня заръката ви.

Шико с писмото в ръка разпери пергела на дългите си нозе и изчезна.