Метаданни
Данни
- Серия
- Маргьорит дьо Валоа (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Dame de Monsoreau, 1846 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 48гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „Ведрина“, 1991
ISBN 954-404-002-1
Превод от руски: ЕФ „Качин“
Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София
Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро
„Художественная литература“, М., 1978
История
- —Добавяне
Глава 44
В която Шико заспива
Развоят на отношенията между анжуйците и миньоните бе наблюдаван отначало от краля в Лувъра, после от Шико.
Анри се вълнуваше в двореца, нетърпелив да види приятелите си, когато се завърнат от разходката с господата от Анжу.
Шико отдалеч следеше разходката и отбелязваше с опитно око нещата, които никой не би проумял по-добре от него. Щом си изясни намеренията на Бюси и Келюс, той свърна към къщичката на Монсоро.
Монсоро беше хитрец, но и дума не можеше да става той да надхитри Шико: гасконецът донесе на графа предълбоките съболезнования на краля — как би могъл графът да не го приеме по най-прекрасен начин?
Шико завари главния ловчия на легло.
Неотдавнашното посещение в двореца Анжу беше се отразило на още неукрепналия му организъм и Реми, подпрял с юмрук брадичката си, ядно чакаше първите признаци на треската, която заплашваше отново да нападне жертвата си.
Въпреки всичко граф Монсоро намери сили да поддържа разговора и така добре криеше омразата си към херцог д’Анжу, че никой освен Шико не би заподозрял нищо. Но колкото повече се таеше и криеше графът, толкова повече Шико се усъмняваше в неговата искреност.
„Не — рече си гасконецът, — той нямаше толкова да се кълне в обич към херцог д’Анжу, ако нямаше някаква задна мисъл.“
Шико, който разбираше и от болни, реши даже да провери дали треската на графа не е също комедия от подобен род като онази, която навремето беше разиграл пред него Никола Давид.
Но Реми не лъжеше и Шико, след като премери пулса на Монсоро, си помисли: „Този е истински болен и нищо не може да направи. Остава господин дьо Бюси, ще видим той какво ще успее.“
Побърза към двореца на Бюси и видя сградата цяла блеснала в светлини и обгърната в ухания, които биха изтръгнали от гърдите на Горанфло възторжени вопли.
— Да не би господин дьо Бюси случайно да се жени? — попита той слугата.
— Не. Господин дьо Бюси се помири с няколко души придворни сеньори и празнува помирението с трапеза, прекрасна трапеза, ако питате мен.
„От тази страна също никаква опасност засега за негово величество — помисли си Шико. — Освен ако Бюси ги отрови, но според мен не е способен да направи такова нещо.“
Върна се в Лувъра и в оръжейната зала видя Анри, който нервно кръстосваше и изригваше проклятия.
Кралят беше пращал вече трима вестоносци при Келюс, но всички те, без да разбират защо се безпокои негово величество, се бяха отбили по пътя в заведението на господин дьо Бираг-син, където всеки, облечен в кралска ливрея, винаги можеше да разчита на пълна чаша вино, парче шунка и захаросани плодове.
Така семейство Бираг успяваха да си запазят кралската милост.
При появата на Шико пред вратите на оръжейната зала Анри високо възкликна:
— О, скъпи друже! Не знаеш ли какво става с тях?
— С кого? С твоите миньони ли?
— Уви, да. С клетите ми приятели.
— Сигурно вече са бездиханни — отвърна Шико.
— Убити?! — викна Анри и в очите му заискри омраза.
— Не. Боя се, че са смъртно…
— Ранени? И смееш да се хилиш, безбожнико!
— Почакай, сине мой, смъртно, да, но не ранени, а пияни…
— Ах, шуте… как ме уплаши! Но защо клеветиш достойните мъже?
— Точно обратното, възхвалявам ги.
— Всичко обръщаш на шега… Чуй ме, бъди малко по-сериозен, моля те. Знаеш ли, че излязоха заедно с анжуйците?
— О, господа! Знам, разбира се.
— И какво стана в края на краищата?
— Стана, каквото вече казах: мъртвопияни са или почти.
— Но Бюси, Бюси?
— А Бюси ги напива, той е много опасна личност.
— Шико, за бога!
— Добре тогава: Бюси ги е поканил на гощавка — твоите другари. Така по-приемливо ли е?
— Бюси ги е поканил? О, невъзможно! Най-лютите врагове…
— Точно така: ако бяха приятели, защо трябваше да се напиват заедно? Кажи ми, издръжлив ли си на ходене?
— Защо?
— Можеш ли да стигнеш до реката?
— Мога да стигна до края на света, само и само да видя такова зрелище.
— Не, достатъчно е да идеш до двореца на Бюси и ще станеш свидетел на чудото.
— Ще дойдеш ли с мен?
— Мерси за поканата, оттам идвам.
— Шико…
— О, не и не! Нали разбираш, щом вече съм видял нещо, няма защо да го проверявам втори път. Без туй от толкова препускане краката ми станаха половин педя по-къси — направо ми се набиха в търбуха. Ако се потътря още веднъж, може да си остана по пищялки. Върви, синко, върви.
Кралят хвърли гневен поглед на шута.
— Благодаря, много мило от твоя страна — реагира Шико — да се гневиш заради такива хора. Те се смеят, пируват и пренебрегват твоите закони. Отговори им, както подобава на философ: смеят се — и ние ще се смеем, гощават се — и ние ще наредим да ни поднесат нещо вкусно и топло, гаврят се с нашите закони — ние пък ще дремнем следобеда.
Кралят неволно се усмихна.
— Ти си истински мъдрец — продължи Шико. — Франция е имала космати крале, смели крале, един велик и други лениви — сигурен съм, че ти ще бъдеш наречен Анри Търпеливи… Ах, сине мой, търпението е толкова прекрасна добродетел… когато няма други.
— Предаден съм! — възкликна кралят. — Предаден. Тези хора нямат представа какво държане подобава на истински аристократи.
— Това ли било? Притесняваш се за другарите си — каза Шико и побутна краля към трапезарията, където вече бе сервирано, — оплакваш ги като мъртъвци, а когато ти се казва, че не са умрели, пак плачеш и се жалваш… Не може да ти се угоди…
— Дразните ме, господин Шико.
— Виж какво, ти би ли предпочел всеки от тях да е яко наръган по седем-осем пъти в корема? Бъди последователен.
— Предпочитам да имам приятели, на които мога да се осланям — мрачно отвърна Анри.
— О! Кълна се в светата утроба! — отвърна Шико. — Осланяй се на мен, тук съм, синко, но ме нахрани. Искам фазан… и трюфели — допълни той, като подаваше чинията си.
Анри и единственият му приятел си легнаха рано. Кралят въздишаше, защото сърцето му беше опустошено, а Шико пъхтеше на пълен стомах.
На другия ден по време на първия утринен тоалет на краля се появиха господата дьо Келюс, дьо Шомберг, дьо Можирон и д’Епернон. Лакеят както винаги ги въведе в спалнята.
Шико още спеше, кралят цяла нощ не беше мигнал. Той гневно скочи от леглото и като махаше благоуханните превръзки от лицето и ръцете си, закрещя:
— Вън оттук! Вън!
Слисаният лакей обясни на младите мъже, че кралят не желае да ги види. Те се спогледаха, слисани не по-малко от него.
— Но, господарю — измънка Келюс, — искахме да кажем на ваше величество…
— Че вече сте изтрезнели — изкрещя Анри, — така ли?
Шико отвори едно око.
— Прощавайте, господарю — с достойнство възрази Келюс, — ваше величество греши…
— Защо ли? Може би аз съм пил анжуйско вино!
— А, ясно, ясно — усмихна се Келюс. — Добре. В такъв случай…
— Какво „в такъв случай“?
— Благоволете да останете насаме с нас, ваше величество, и ще се изясним.
— Мразя пияниците и изменниците!
— Господарю! — в хор се обадиха останалите трима.
— Търпение, господа — спря ги Келюс. — Негово величество лошо е спал, сънувал е кошмарни сънища. Една дума — и настроението на нашия повелител ще се оправи.
Този опасен опит на поданика да оправдае своя крал впечатли Анри. Той разбра: щом някой има смелостта да подхваща такива разговори, той не може да е извършил нищо престъпно.
— Кажете — смили се кралят, — но накратко…
— Може и накратко, господарю, обаче е трудно.
— Нали… за да отвърнеш на някои обвинения, доста трябва да усукваш.
— Не, господарю, ще говорим направо — и Келюс отново хвърли погледи към Шико и лакея, сякаш да повтори на Анри молбата си за личен разговор.
Кралят направи знак — лакеят излезе. Шико си отвори и другото око и се обади:
— Не ми обръщайте внимание, спя като заклан.
Затвори очи и захърка, колкото му позволяваха белите дробове.