Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (83)

Глава 43
Разходка до бастилията

През това време анжуйските аристократи един по един се върнаха в Париж.

Ако кажем, че си дойдоха изпълнени с доверие, не бихте ни повярвали. Те твърде добре познаваха краля, брат му и майка му, за да си помислят, че ще се размине само със сърдечни прегръдки.

Анжуйците още пазеха пресен спомена, как ги бяха преследвали приятелите на краля и след онази неприятна процедура не можеха да се надяват на триумфално посрещане.

Затова се връщаха несмело, тайно се промъкваха в града, въоръжени до зъби, готови да стрелят при първия подозрителен шум, и на път за двореца Анжу поне по петдесетина пъти вадеха шпаги срещу гражданите, чието единствено престъпление беше, че си позволяваха да позяпат разминаващите се с тях анжуйци. Особено беснееше Антраге, той винеше за всичките си несгоди кралските миньони и си беше дал дума при удобен случай да им каже две сладки приказки.

Антраге сподели плана си с Рибейрак, много разумен човек, и онзи му обясни, че преди да си позволи удоволствието, добре е наблизо да има граница, най-добре две.

— Този въпрос може да се уреди — отговори Антраге.

Херцогът ги прие много добре.

Те бяха негови хора, точно както господата дьо Можирон, дьо Келюс, дьо Шомберг и д’Епернон бяха хора на краля.

Посрещна ги с думите:

— Приятели мои, тук май имат намерение да ви очистят. По всичко личи. Бъдете внимателни.

— Внимаваме, монсеньор — отвърна Антраге. — Не подобава ли обаче да отидем в Лувъра и да засвидетелстваме пред негово величество цялата си почит? В края на краищата, ако се крием, това няма да говори добре за Анжу. Как мислите?

— Прави сте — потвърди херцогът. — Вървете, ако искате и аз ще ви правя компания.

Младите мъже размениха неразбиращи погледи. В този момент в салона влезе Бюси и запрегръща приятелите си.

— Ей! — викна той. — Колко време ви трябваше да стигнете дотук! Но какво чувам? Монсеньор иска да отиде в Лувъра, за да го заколят там, както Цезар в римския Сенат? Не забравяйте, че всеки от миньоните с радост би отмъкнал къс от ваше височество под пелерината си.

— Но искаме малко да прикоткаме тези господа, приятелю.

Бюси се разсмя:

— Е! Ще видим, ще видим!

Херцогът го изгледа внимателно.

— Да вървим в Лувъра — продължи Бюси, — но само ние; негово височество ще остане в градината си да сече главичките на маковете.

Франсоа се засмя с фалшива веселост. Честно казано, беше доволен, че се измъкна от неприятното задължение.

Анжуйците се издокараха в превъзходни одежди.

Те всички бяха видни велможи и с удоволствие пилееха за коприна, кадифе, сърма доходите от родовите си имения.

Тръгнаха, искрящи от злато, скъпоценни камъни, брокат, посрещани от приветствените възгласи на простолюдието, чийто точен нюх отгатваше зад пищните одеяния сърца, изгарящи от омраза към кралските миньони.

Но Анри III не пожела да приеме господата от Анжу и те напразно го чакаха в галерията.

И не друг, а господата дьо Келюс, дьо Можирон, дьо Шомберг и д’Епернон с любезни поздрави и думи на дълбоко съжаление дойдоха да съобщят на анжуйците решението на краля.

— Господа — каза Антраге, защото Бюси гледаше да стои по-назад, — Тъжна вест наистина, но от вашите уста звучи доста по-утешително.

— Господа — отвърна Шомберг, — вие сте самата любезност, самата учтивост. Дали не бихте пожелали да заместим несъстоялия се прием с малка разходка?

— О, господа, тъкмо щяхме да предложим същото — живо се обади Антраге, но Бюси скришом докосна ръката му и пошепна:

— Недей, нека те…

— Къде да отидем? — замисли се Келюс.

— Знам едно чудесно кътче край Бастилията — обади се Шомберг.

— Господа — рече Рибейрак, — ще ви последваме. Вървете напред.

И четиримата миньони, съпроводени от четиримата анжуйци, излязоха от Лувъра и закрачиха по крайбрежната улица към някогашните турнелски обори за добитъка, сега Конски пазар, подобен на равен площад с няколко хилави дървета и наредени тук-там прегради, където да се заграждат или завързват конете.

По пътя нашите осмина благородници се хванаха за ръце и с безброй любезности си заразказваха разни весели и лекомислени историйки — за най-голямо учудване на гражданите, които вече съжаляваха за неотдавнашните си благопожелания към анжуйците и сега говореха, че същите били пристигнали, за да се спогодят с прасетата на Ирода.

Щом стигнаха, думата взе Келюс:

— Погледнете какво прекрасно усамотено кътче и как твърдо стои кракът върху тази земя, заздравена от селитра.

— Бога ми, така е — потвърди Антраге и няколко пъти тропна с крак.

— Затова — продължи Келюс — решихме, тези господа и аз, че с удоволствие ще приемете да дойдете с нас тук в един от близките дни, за да правите компания на приятеля си Бюси, който ни ощастливи с честта да предложи дуел на четиримата едновременно.

— Вярно е — потвърди Бюси пред слисаните си приятели.

— Нищо не ни е казал! — учуди се Антраге.

— О, господин Бюси е много вещ в тънкостите — успокои го Можирон. — Е, съгласни ли сте, господа анжуйци?

— Разбира се, че сме съгласни — отговориха тримата анжуйци в един глас, — поласкани сме от тази чест.

— Чудесно — каза Шомберг и потри ръце. — А сега, ако нямате нищо против, да си изберем противниците.

— Напълно съм съгласен — заговори Рибейрак със светнали очи. — В такъв случай…

— Не — прекъсна го Бюси, — така е несправедливо. Всички сме обзети от едно и също чувство, значи ни вдъхновява Всевишният. Нали знаете, уверявам ви, господа, човек предполага, а бог разполага. Нека на него оставим да ни раздели по двойки. А и това ще е почти без значение, ако решим, че който победи, отива на помощ на останалите.

— Непременно, непременно — потвърдиха миньоните.

— Още по-добре, тогава да постъпим като братята на Хораций — да хвърлим жребий.

— Наистина ли са хвърляли жребий? — замисли се Келюс.

— Съвсем сигурен съм — отвърна Бюси.

— Тогава да последваме примера им…

— Момент — спря го Бюси. — Преди да определим противниците си, нека се разберем за правилата на битката. Не бива да уговаряме условията едва след избора на противника.

— Много просто — обади се Шомберг. — Ще се бием до смърт, както казва господин Сен-Люк.

— Не ще и дума, но с какво оръжие?

— С шпага и кинжал — отвърна Бюси. — Всички владеем тези оръжия.

— С коне или без?

— Защо са ви коне, само ще пречат.

— Добре, без.

— Кога?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Не — каза д’Епернон. — Имам да уреждам още хиляди работи, да си напиша завещанието. Прощавайте, но предпочитам да изчакаме… Три или шест дена повече само ще изострят апетита ни.

— Достойни думи на храбрец — с нескрита ирония подметна Бюси.

— Значи се разбрахме?

— Да. Все така прекрасно се разбираме помежду си.

— Тогава да хвърляме жребий — предложи Бюси.

— Момент — намеси се Антраге. — Предлагам следното: да разделим безпристрастно и бойното поле. Жребият ще определи противниците. Да разделим и земята на четири парцела — по един за всяка двойка.

— Добра идея.

— За първата двойка предлагам онова каре между двете липи… прекрасно място.

— Приема се.

— А слънцето?

— Тежко на номер две, той ще е с лице на изток?

— Не, господа, не е справедливо — каза Бюси. — Става дума за честен бой, а не за убийство. Нека направим полукръг и да се разположим в него. Така слънцето ще ни свети отстрани.

Бюси показа тази позиция и тя беше приета, после хвърлиха жребия.

Първият се падна на Шомберг, вторият на Рибейрак. Те направиха първата двойка.

Келюс и Антраге станаха втората.

Ливаро и Можирон — третата.

Когато чу името на Келюс, Бюси, който разчиташе да се падне противник с него, се навъси.

А д’Епернон, щом се случи с Бюси, пребледня и взе да си подръпва мустаците, та поне малко от малко да си порумени лицето.

— Сега, господа — каза Бюси, — до деня на сражението ние взаимно си принадлежим. Приятели сме на живот и смърт. Ще благоволите ли да заповядате на обяд в моя дворец?

Всички кимнаха в знак на съгласие и се насочиха към дома на Бюси, където пищно празненство ги сплоти до сутринта.