Метаданни
Данни
- Серия
- Маргьорит дьо Валоа (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Dame de Monsoreau, 1846 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 48гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „Ведрина“, 1991
ISBN 954-404-002-1
Превод от руски: ЕФ „Качин“
Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София
Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро
„Художественная литература“, М., 1978
История
- —Добавяне
Глава 42
Как херцог д’Анжу сложи подписа си и какво каза след това
Известно време херцог д’Анжу и Монсоро не продумаха. После херцогът прекъсна мълчанието.
— Е, господин графе — попита той, — какво ви възложиха дьо Гиз да ми съобщите?
— Много неща, монсеньор.
— Значи сте получили писмо от тях?
— О, не! След странното изчезване на Никола Давид дьо Гиз вече не пращат писма.
— В такъв случай вие самият сте били в армията?
— Не, монсеньор, те пристигнаха в Париж.
— Дьо Гиз — в Париж? — изуми се херцогът.
— Да.
— И не сме се видели?
— Те са твърде предпазливи, за да подложат на опасност себе си, а и ваше височество.
— И дори не са ми известили?
— Защо да не са, монсеньор! Нали точно това правя.
— Какво предприемат тук?
— Дошли са, монсеньор, за срещата, която сте им определили.
— Аз ли? Да съм им определил среща?
— Разбира се. Точно в деня, когато ваше височество бяхте арестуван, получихте писмо от дьо Гиз и с моето посредничество им отговорихте буквално следното: трябва да бъдат в Париж от трийсет и първи май до втори юни. Днес е трийсет и първи май. И ако вие сте ги забравили, те, както виждате, не са ви забравили, монсеньор.
Франсоа пребледня.
Толкова събития се бяха случили оттогава, че съвсем му излезе из ума срещата въпреки нейната важност.
— Вярно е — рече той, — но отношенията ни с дьо Гиз не са същите, както бяха.
— Тогава, монсеньор — каза графът, — най-добре да ги предупредите, защото според мен те са на съвсем друго мнение по този въпрос.
— Тоест?
— Може би вие смятате, че нямате нищо общо с тях, но те продължават да се чувстват свързани с вас.
— Това е клопка, любезни графе, примамка, на която втори път човек като мен не се хваща.
— Къде монсеньор се е хванал първия път?
— Как къде? В Лувъра, кълна се в раните на Исуса!
— И това е станало по вина на дьо Гиз, така ли?
— Не съм го казал — изломоти херцогът, — не съм го казал, мисълта ми е, че те просто не направиха нищо, за да ми помогнат да избягам.
— Нямаше да е лесно, защото те самите бяха бегълци.
— Наистина — пошепна херцогът.
— Но щом се озовахте в Анжу, нима те не ме пратиха да ви уверя, че винаги можете да разчитате на тях, както и те разчитат на вас, и че в деня, когато се насочите към Париж, и те ще са готови за настъпление.
— И това е вярно — потвърди херцогът, — но аз не се насочих срещу Париж.
— Не, монсеньор, насочили сте се, щом сте в Париж.
— Да, тук съм, но като съюзник на брат си.
— Нека вметна, монсеньор, че за дьо Гиз сте повече от съюзник.
— Какъв съм за тях?
— Монсеньор е техен съзаклятник.
Херцог д’Анжу прехапа устна.
— Значи казвате, че са ви възложили да ми съобщите за пристигането им?
— Да, ваше височество, удостоиха ме с тази чест.
— Но не ви довериха причината за завръщането си?
— Имайки ме за доверено лице на ваше височество, споделиха с мен всичко: и причините, и намеренията си.
— В смисъл: имат някакви намерения? Какви са те?
— Същите, както преди.
— И смятат ли ги за осъществими?
— Сигурни са.
— А целта им е все така…
Херцогът замълча, без да смее да произнесе думите, които трябваше да последват току-що произнесените.
Монсоро завърши мисълта му.
— Да, монсеньор, тяхната цел е да ви направят крал на Франция.
Херцогът усети как лицето му пламва от радост.
— Но дали е благоприятен сегашният момент? — попита той.
— Това ще реши вашата мъдрост.
— Как, моята мъдрост ли?
— Да. Ето фактите, очевидните неопровержими факти.
— Слушам.
— Провъзгласяването на краля за глава на Лигата беше само комедия, това бързо бе разбрано и тутакси бе осъдено. Сега започва противодействието и цялата държава се надига против краля тиранин и неговите протежета. Проповедите звучат като зов за борба, в църквите вместо молитви се чуват проклятия към краля. Армията изгаря от нетърпение, буржоата се присъединяват към нас, нашите емисари непрестанно съобщават за новопостъпили в Лигата. С една дума, близък е краят на царуването на Валоа. В тази обстановка дьо Гиз са изправени пред необходимостта да изберат сериозен претендент за престола и изборът им естествено падна върху вас. И така, отказвате ли се от предишните планове?
Херцогът не отговори.
— За какво се замислихте, монсеньор? — попита Монсоро.
— По дяволите! — викна принцът. — Мисля си, че…
— Господарю, знаете, че можете да говорите с мен съвсем откровено.
— Мисля, че брат ми няма деца, че след него тронът ще остане за мен, че кралят не е добре със здравето. Защо тогава да се забърквам във всичко това и с безсмислено съперничество да петня името, достойнството си, братската си вярност; защо най-сетне с риск за себе си да се боря за онова, което ми принадлежи по право?
— Тъкмо тук — рече Монсоро — ваше височество греши: тронът ще ви се падне само ако го завладеете. Дьо Гиз не могат лично да претендират за властта, но те няма да допуснат на трона да се качи неприемливо за тях лице. Те разчитаха, че кралят, който ще смени сегашния, ще бъдете вие, ваше височество, но в случай, че им откажете, ще намерят другиго, предупреждавам ви.
— Кого? — възкликна мрачно херцог д’Анжу. — Кой ще посмее да заеме трона на Карл Велики?
— Бурбон вместо Валоа — нищо повече, ваше височество: потомък на свети Людовик вместо потомък на свети Людовик.
— Наварският крал? — възкликна Франсоа.
— Защо не? Млад е, храбър. Вярно, няма деца, но всички са сигурни, че може да има.
— Той е хугенот.
— О! Нима не поправи грешката си по време на Вартоломеевата нощ?
— Да. Но по-късно се отрече.
— Е, монсеньор, каквото е направил за живота си, ще го направи и за трона.
— Значи те мислят, че ще отстъпя без съпротива правата си?
— Предполагам, че и това са предвидили.
— Ще се боря на живот и смърт.
— Това няма да ги стресне. Те са стари бойци.
— Ще се изправя начело на Лигата.
— Те са душата и.
— Ще се обединя с брат си.
— Брат ви ще е мъртъв.
— Ще повикам на помощ кралете на Европа.
— Кралете на Европа с радост биха нападнали други крале, но доста ще помислят дали да се намесят във война срещу народа.
— Защо срещу народа?
— Съвсем ясно. Дьо Гиз са готови на всичко — дори да се свикат щатите, дори да се провъзгласи република.
Франсоа стисна ръце в неописуема мъка. Монсоро с неговите тъй изчерпателни отговори го плашеше.
— Република? — пошепна принцът.
— О, мили боже! Да, както в Швейцария, както в Генуа, както във Венеция!
— Но аз и моите поддръжници не бихме допуснали Франция да бъде превърната в република.
— Вашите поддръжници ли казахте? — попита Монсоро. — Ех! Вие бяхте така равнодушен за всичко, така далече от всичко земно, че — кълна се! — днес са ви останали само двамина поддръжници: господин дьо Бюси и аз.
Херцогът не можа да сдържи мрачната си усмивка.
— Значи съм с вързани ръце и крака?
— Нещо подобно, господине.
— Тогава защо залагате на мен, щом, както казвате, съм за никъде?
— Имах предвид, че сте за никъде без дьо Гиз, но с тях сте всесилен.
— Всесилен — заедно с тях?
— Да. Една ваша дума — и вие сте крал.
Херцогът много развълнуван стана и закрачи из стаята, като мачкаше всичко, на което се натъкваше по пътя си: пердета, завеси, покривки. Накрая се спря пред Монсоро.
— Прав беше, графе, когато каза, че са ми останали само двама приятели: ти и Бюси.
Произнесе тези думи с приветлива усмивка, която вече бе изместила гневния израз от бледото му лице.
— И така? — попита Монсоро с блеснали от радост очи.
— И така, верни мой слуга — отвърна принцът, — кажете, слушам ви.
— Нареждате ли ми, монсеньор?
— Да.
— Тогава ето с две думи целия план.
Херцогът пребледня, но спря, за да го изслуша.
Графът продължи:
— След осем дни е празникът Тяло Христово, нали?
— Да.
— На този свят ден кралят отдавна е замислил да направи тържествено шествие до главните парижки манастири…
— Да, той всяка година по традиция прави тези шествия по случай празника.
— И както си спомня ваше височество, кралят в този ден е без охрана или по-точно охраната му остава извън манастира. Във всеки манастир той се спира пред олтара, коленичи и по пет пъти повтаря молитвите „Pater“ и „Ave“, плюс седем покайни псалма.
— Всичко тора ми е известно.
— Наред с останалите манастири ще посети и абатството „Света Женевиев“.
— Безспорно.
— Но тъй като пред манастира предната нощ ще се случи нещо непредвидено…
— В какъв смисъл?
— Ще се спука една от тръбите.
— И какво?
— Олтарът няма как да стои отвън, пред входа, та ще го сложат вътре в двора.
— Е, и?
— Спокойно. Кралят ще влезе, заедно с него и четирима-петима от свитата. Но след краля и тези четирима-петима вратите ще се затворят.
— И тогава?
— И тогава… — рече Монсоро. — Ваше височество вече се познава с монасите, които ще приемат негово величество в абатството.
— Същите ли ще бъдат?
— Именно. Същите, които бяха за миропомазването на ваше височество.
— И те ще посмеят да вдигнат ръка срещу божия помазаник?
— О! Само да го поострижат, нищо повече. Нали знаете тази строфа:
Заради глупостта си щура
от едната корона лиши се,
ще загубиш и втора, личи си,
вместо трета ще имаш тонзура.
— И те ще посмеят да го направят? — викна херцогът с алчно пламнали очи. — Ще докоснат главата на краля?
— Е, тогава той вече няма да е крал.
— Как така?
— Не сте ли чували за някакъв брат от манастира „Света Женевиев“, свят човек, който държи слова в очакване на времето, когато ще започне да прави чудеса?
— Брат Горанфло?
— Същият.
— Който искаше да проповядва Лигата с аркебуза на рамо?
— Същият.
— Значи кралят ще бъде отведен в килията. Нашият монах обеща, че щом кралят влезе вътре, ще го накара да подпише абдикацията. След като се отрече, ще влезе госпожа дьо Монпансьо с ножицата. Ножицата вече е купена и госпожата я носи на колана си. Прекрасна ножица от чисто злато, превъзходна изработка: кесарю кесаревото.
Франсоа мълчеше. Зениците на лъжливите му очи се бяха разширили като на котка, която в тъмното дебне плячката си.
— По-нататък ви е ясно, монсеньор — продължи графът. — На народа ще бъде съобщено, че кралят е бил споходен от свещено разкаяние за заблудите си и е дал обет завинаги да остане в манастира. В случай, ако някой се усъмни в обета на краля, херцог дьо Гиз разчита на армията, господин кардиналът — на църквата, господин дьо Майен — на буржоазията: имаш ли на разположение тези три сили, можеш да накараш народа да повярва почти във всичко, което искаш.
— Ще ме обвинят в насилие — рече херцогът след известно мълчание.
— Не е необходимо да сте там.
— Ще ме сметнат за узурпатор.
— Монсеньор забравя за отричането.
— Кралят няма да се съгласи да го подпише.
— Мисля, че брат Горанфло е не само доста красноречив, но и много силен.
— Значи планът е готов.
— Окончателно.
— И не се ли боят, че ще ги издам?
— Не, господине, защото имат и друг, също толкова безпогрешен план — против вас, в случай че им измените.
— А! — каза принцът.
— Да, господине, но той не ми е познат. Те много добре знаят, че съм ви приятел и затова не ми го довериха. Известно ми е само за съществуването на такъв план, нищо повече.
— Тогава се предавам, графе. Какво се иска от мен?
— Да одобрите.
— Ясно, одобрявам.
— Да. Но само на думи не е достатъчно.
— Как другояче бих могъл да изразя одобрението си?
— В писмен вид.
— Лудост е да си въобразявате, че ще приема.
— Защо?
— Ами ако заговорът не успее?
— Тъкмо, в случай че не успее, е необходим подписът на ваше височество.
— Значи ще се спасяват зад моето име?
— Естествено.
— Тогава категорично отказвам.
— Вече не можете.
— Вече не мога да откажа ли?
— Да.
— Да не сте полудели?
— Ако откажете, означава измяна.
— Защо?
— Защото с удоволствие щях да запазя мълчание, но вие, ваше височество, ми наредихте да говоря.
— Добре, нека дьо Гиз гледат на това както искат, но поне доброволно ще избера между двете злини.
— Ваше височество, внимавайте да не сбъркате в избора.
— Ще рискувам — каза Франсоа леко притеснен, но във всеки случай той се опитваше да запази твърдо поведение.
— Не ви съветвам — настоя графът, — не е във ваш интерес.
— Но подписът ще ме компрометира.
— А отказът ще ви убие, което е още по-лошо.
Франсоа потръпна.
— Ще се осмелят ли? — попита той.
— На всичко са готови, господине — за заговорниците вече няма връщане назад. Ще трябва да си осигурят успех на всяка цена.
Естествено херцогът се разколеба.
— Ще подпиша — рече той.
— Кога?
— Утре.
— Не, господине, щом и без това ще подпишете, трябва да сложите подписа си днес, а не утре.
— Но дьо Гиз още не са написали задълженията, които поемам към тях.
— Текстът вече е готов и е у мен.
Монсоро го извади от джоба си: пълно и категорично одобрение на споменатия план. Херцогът го прочете от горе до долу, от първия до последния ред, и графът забеляза как пребледнява лицето му. Когато свърши четенето, краката му се подкосиха и той седна, по-точно се свлече на креслото до масата.
— Ето, ваше височество — подаде му графът перото.
— Значи трябва да подпиша? — запита принцът, опрял чело на ръката си — виеше му се свят.
— Трябва — ако искате; никой не ви принуждава насила.
— Не, принуждавате ме — щом ме заплашвате с убийство.
— Не ви заплашвам, опазил ме бог, монсеньор, само ви предупредих — разликата е огромна.
— Дайте — каза херцогът.
И сякаш надмогнал съпротивата си, взе — по-точно грабна перото от графа и подписа.
Монсоро го следеше с очи, в които искреше омраза и надежда. Когато видя, че перото докосва хартията, трябваше да се хване за масата; зениците му сякаш все повече се разширяваха, докато ръката на херцога изписваше буквите от подписа.
— Уф! — изпусна той спрения си дъх, щом херцогът свърши.
И хвана документа със същия рязък жест, с какъвто херцогът бе хванал перото, сгъна го и го прибра между ризата и коприната, която по това време му служеше за жилетка, закопча камизола и се загърна с плаща.
Херцогът го следеше с недоумение, безсилен да проумее израза на това бледо лице, озарено за миг от мълнията на свирепа радост.
— А сега, ваше височество — каза Монсоро, — бъдете предпазлив.
— Тоест? — не разбра херцогът.
— Не излизайте по нощите с Орили, както бяхте постъпили току-що.
— Какво означават думите ви?
— Означават, господине, че тази нощ сте ходили да дирите любовта на жена, чийто мъж я боготвори и ревнува, така че е в състояние… да, кълна се в честта си, в състояние е да убие всекиго, който се доближи до нея без негово позволение.
— Да не би случайно за себе си да говорите и за жена си?
— Да, ваше височество. Щом познахте от първия път и тъй точно, нямам никакво намерение да отричам. Ожених се за Диана дьо Меридор, тя ми принадлежи — на мен и на никой друг, пък бил той и самият принц, във всеки случай няма да принадлежи на никого, докато съм жив. И за да сте съвсем наясно, вижте: кълна се в името си на този кинжал.
Той почти докосна с острието гърдите на принца, който отстъпи назад.
— Заплашвате ме — пребледня от ярост и гняв Франсоа.
— Не, мой принце, само пак ви предупреждавам.
— За кое ме предупреждавате?
— Че жена ми няма да принадлежи на никого другиго.
— Аз пък, господин глупецо — викна невъздържано херцог д’Анжу, — ще ви отговоря, че много късно ме предупреждавате и тя вече принадлежи на другиго.
Монсоро изстена и се хвана за главата.
— На вас ли? — гласът му пресипна. — На вас ли, господине?
Само да протегнеше ръката си, все още стиснала кинжала, и острието щеше да се забие в гърдите на принца.
Франсоа отстъпи назад.
— Вие сте луд, графе — рече той, готов да позвъни.
— Не, разсъдъкът ми е ясен, говоря разумно и възприемам правилно. Казахте, че жена ми принадлежи другиму, така казахте.
— И повтарям.
— Назовете този човек и ми дайте доказателства.
— Кой се криеше тази нощ на двайсетина крачки от вашата врата, въоръжен с мускет?
— Аз.
— Чудесно, графе, а през това време…
— Да?
— В дома ви, по-точно при жена ви имаше мъж.
— Видели сте го да влиза?
— Видях го да излиза.
— През вратата?
— През прозореца.
— Познавате ли го?
— Да.
— Името му — извика Монсоро, — името му или не отговарям!
Херцогът прекара ръка по челото си и на устните му проблесна нещо като усмивка.
— Господин графе — каза той, — давам ви честната си дума на благородник, кълна се в моя бог и в душата си, след осем дни ще ви посоча човека, който общува с жена ви.
— Закълнете се! — възкликна Монсоро.
— Кълна се.
— Е, монсеньор, след осем дни — графът се потупа по онова място на гърдите, където беше прибрал подписания от принца документ, — след осем дни или… разбирате ме?…
— Елате след осем дни, само това мога да ви кажа.
— Добре, така е даже още по-разумно — съгласи се Монсоро. — След осем дни ще съм възстановил силите си, а когато човек е намислил да отмъсти, има нужда от цялата си сила.
Сбогува се с прощален жест, в който явно личеше заплахата, и си тръгна.