Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (80)

Глава 40
Посещение в къщата при двореца Турнел

Има хора, при които силното желание заменя истинската страст, както при вълка и хиената гладът създава видимост за смелост.

Херцог д’Анжу се беше върнал в Париж в плен на такова чувство. Неговата ярост, когато разбра, че Диана е заминала от Меридор, не се поддаваше на описание. Той беше почти влюбен в тази жена тъкмо, защото му я бяха отнели.

Затова ненавистта на принца към Монсоро, ненавист, породила се в деня, когато принцът разбра, че графът му е изменил, затова, повтаряме ние, неговата ненавист се превърна в своего рода безумие, което беше още по-опасно, защото, сблъскал се веднъж с решителния характер на графа, той се готвеше да му нанесе удар в гръб.

Щом се върна в Париж, той започна отново своите тъмни и коварни тайни замисли.

Моментът за това беше много благоприятен. Мнозина колебаещи се заговорници, от онези, които бяха предани не на делото, а на успеха, ободрени от това подобие на победа, удържана от анжуйци поради слабостта на краля и коварството на Катерина, се подмилкваха на херцога, свързвайки с невидими, но здрави нишки делото на принца с делото на дьо Гиз, които предвидливо оставаха в сянка и пазеха мълчание, а това безпокоеше много Шико.

Към това трябва да се прибави, че принцът вече не водеше с Бюси откровени политически разговори. Лицемерните уверения в дружба — това беше всичко, което той си позволяваше. Принцът инстинктивно се безпокоеше от срещата с Бюси в дома на Монсоро и се сърдеше на младия човек за доверието, оказвано му от иначе подозрителния граф.

Плашеше го и сияещото от радост лице на Диана, тази нежна руменина, която я правеше толкова възхитителна и желана.

Принцът знаеше, че цветята цъфтят и благоухаят само на слънце, а жените — от любов. Диана явно беше щастлива, а винаги завистливият и нащрек принц смяташе чуждото щастие за нещо враждебно, насочено лично срещу него.

Принц по рождение, херцог д’Анжу беше постигнал своето могъщество по тъмни и криволичещи пътеки и беше свикнал да прибягва до силата — било в любовта, било в отмъщението, понеже тъкмо силата му беше осигурявала досега успехи. И сега, подкрепян от съветите на Орили, принцът реши, че е срамота да бъде спрян при задоволяването на своите желания от толкова смехотворните препятствия като ревността на мъжа и отвращението на жената.

След една лошо прекарана нощ, изтерзан от онези мрачни видения, които поражда трескавото състояние на полусън, той почувства, че желанията му са стигнали предела си и заповяда да оседлаят конете, за да посети Монсоро.

Както е известно, Монсоро се беше преместил в къщата при двореца Турнел.

Като чу това съобщение, принцът се усмихна.

Това беше още една сцена от меридорската комедия.

За пред хората той се осведоми къде се намира тази къща. Отговориха му, че е на площад Сент-Антоан, и тогава, като се обърна към Бюси, който го придружаваше, принцът каза:

— Щом като е при двореца Турнел, ще отидем при двореца Турнел.

Кавалкадата тръгна на път и скоро тези две дузини знатни благородници, след всеки от който следваха по двама лакеи с по три коня, изпълниха с шум целия квартал.

Принцът добре знаеше и къщата, и вратата. Бюси ги познаваше не по-зле от него.

Двамата спряха пред вратата, влязоха в антрето и се качиха по стълбите. Но принцът влезе вътре, а Бюси остана да чака в коридора.

В резултат на това разпределение принцът, който изглеждаше, че има предимство, видя само Монсоро, който го посрещна легнал в леглото си, а Бюси беше посрещнат от ръцете на Диана, които нежно се обвиха около врата му, а Гертруда стоеше на пост.

Бледен по принцип, щом видя херцога, Монсоро просто посиня. Херцогът беше неговият кошмар.

— Монсеньор! — възкликна графът, разтреперан от злоба. — Монсеньор, вие в моя беден дом? Не, наистина, прекалено голяма чест за такъв малък човек като мен!

Иронията му биеше на очи, защото Монсоро не си даде труда да я замаскира.

Но принцът сякаш не забеляза иронията и пристъпи към Монсоро с усмивка.

— Където отива моят страдащ приятел — каза той, — там отивам и аз, за да се осведомя за неговото здраве.

— За бога, принце, струва ми се, че ваше височество произнесе думата „приятел“?

— Произнесох я, любезни графе. Как се чувствате?

— Много по-добре, монсеньор. Аз ставам, ходя и след седем-осем дни ще бъда съвсем здрав.

— Вашият лекар ли ви предписа въздуха на Бастилията? — попита принцът с най-простодушен вид.

— Да, монсеньор.

— Нима ви беше зле на улица Пти-Пер?

— Да, монсеньор, там се налагаше да приемам твърде много гости, а тези гости вдигаха много шум.

Твърдият тон, с който графът произнесе тези думи, не убягна на принца. Но въпреки това Франсоа сякаш не им обърна внимание.

— Но тук май нямате градина — каза той.

— Градината ми вреди, монсеньор — отговори Монсоро.

— Но къде се разхождате, скъпи мой?

— Не се разхождам, монсеньор.

Принцът прехапа устни и се облегна на стола.

— Известно ли ви е, графе — каза той след кратко мълчание, — колко много са желаещите да получат вашата длъжност на главен ловчия и колко хора молят за това краля?

— Ба! И под какъв предлог, монсеньор?

— Те твърдят, че сте мъртъв.

— О! Сигурен съм, монсеньорът им е казал, че съм жив.

— Нищо не съм им казал. Вие се погребвате, приятелю мой, значи вие сте мъртъв.

На свой ред Монсоро прехапа устни.

— Е, какво пък, монсеньор — каза той, — нека да загубя своята длъжност.

— Така ли?

— Да, има неща, които са по-важни за мене.

— А! — произнесе принцът. — Значи честолюбието ви е чуждо?

— Такъв съм си, монсеньор.

— Е, щом сте такъв, то няма да възразите, ако кралят разбере за това?

— Но кой ще му каже?

— Проклятие! Ако ме попита, то, безусловно, ще трябва да му разкажа за нашия разговор.

— Честно казано, ваше височество, ако кралят слушаше всичко, което се говори в Париж, на негово величество не биха му стигнали и двете уши.

— А какво говорят в Париж? — попита принцът и рязко се обърна към Монсоро, сякаш го беше ухапала змия.

Монсоро видя, че постепенно разговорът взе да става прекалено сериозен за оздравяващ човек, лишен при това от пълна свобода на действие. Той сдържа злобата, която кипеше в душата му, и като прие безразличен вид, каза:

— Какво мога да знам аз, бедният паралитик… Животът тече, а аз виждам само сянка от него, и то не винаги. Ако кралят е недоволен от мен, то той не е прав.

— Тоест как?

— Разбира се. Нещастието, станало с мен…

— Е?

— Стана донякъде и по негова вина.

— Какво искате да кажете?

— Проклятие! Нима господин дьо Сен-Люк, който ме прободе с шпагата си, не е измежду най-близките приятели на краля? Та тайният удар, с който ми проби гърдите, му го е показал кралят и не виждам нищо невъзможно в това кралят сам тихомълком да го е подтикнал да се скара с мен.

Херцог д’Анжу кимна с глава.

— Вие сте прав — каза той, — но, както и да погледнеш, кралят си е крал.

— Дотогава, докато не престане да бъде такъв, нали?

Херцогът подскочи.

— Впрочем — каза той, — нима госпожа графиня дьо Монсоро не живее тук?

— Монсеньор, графинята е болна, иначе тя вече би дошла да ви изрази уважението си.

— Болна ли е? Горката.

— Болна е, монсеньор.

— От мъката, която й причиняват вашите страдания ли?

— И от това, и от умората, свързана с преместването.

— Да се надяваме, че неразположението й няма да трае дълго. Вие имате толкова добър лекар!

И принцът стана от стола.

— Каквото и да казваме — обади се Монсоро, — милият Реми прекрасно се грижи за мен.

— Реми? Но така се казва лекарят на Бюси!

— Да, така е, графът ми го даде, монсеньор.

— Значи сте големи приятели с Бюси?

— Той е моят най-добър и би трябвало да кажа, единствен приятел — студено отговори Монсоро.

— Сбогом, графе — студено каза принцът и хвана с ръка завесата.

В същия момент, когато главата му се показа зад завесата, му се стори, че вижда края на рокля, изчезваща в стаята отсреща и внезапно пред него изникна на поста си в коридора Бюси.

Подозренията на принца се увеличиха.

— Тръгваме — каза той.

Бюси не отговори и побърза да слезе долу, за да нареди на ескорта да се подготви, но може би и за да скрие от принца руменината на лицето си.

Останал сам, херцогът се опита да проникне там, където бе изчезнала копринената рокля.

Но като се обърна, той видя, че Монсоро е тръгнал след него и бледен като смъртта, стои на прага на своята стая, като се подпира в рамката на вратата.

— Ваше височество сбърка вратата — студено каза графът.

— Наистина — промърмори херцогът, — благодаря ви.

И кипящ от ярост, слезе долу.

На връщане, през целия твърде дълъг път, той не размени нито дума с Бюси.

Пред двореца на херцога те се разделиха.

Когато Франсоа се прибра и остана сам в кабинета си, при него с тайнствен вид се промъкна Орили.

— Това е — каза херцогът, щом го видя, — съпругът ми се подиграва.

— А може би и любовникът, монсеньор? — добави музикантът.

— Какво каза?

— Истината, ваше височество!

— Тогава продължавай.

— Чуйте, монсеньор, надявам се, ще ми простите, защото направих това воден от едно желание да служа на ваше височество.

— Добре, извинявам те предварително. После?

— Ето какво, когато вие влязохте в къщата, аз останах под навеса на двора.

— Аха! И какво видя?

— Видях женска рокля, видях как жената се наведе, видях как две ръце се обвиха около шията й и тъй като имам остър слух, ясно чух звук от дълга и нежна целувка.

— Но кой беше мъжът? — попита херцогът. — Позна ли го?

— Не можах да позная ръцете — възрази Орили, — ръкавиците нямат лице, монсеньор.

— Разбира се, но може да се познаят чии са.

— Наистина и на мен ми се стори… — каза Орили.

— Че са ти познати, нали? Хайде, кажи.

— Но това е само предположение.

— Все едно, говори!

— Ето какво, монсеньор, стори ми се, че това са ръкавиците на господин дьо Бюси.

— Кожени ръкавици, бродирани със злато, нали? — извика херцогът и от очите му сякаш падна пелена.

— Да, монсеньор, от телешка кожа, бродирани със злато, същите — потвърди Орили.

— А! Бюси! Разбира се, Бюси! Това е Бюси — отново възкликна херцогът. — Колко съм бил сляп. Не, аз не съм бил сляп, аз просто не можех да повярвам в такава дързост.

— Внимателно — каза Орили, — струва ми се, че ваше височество говори твърде високо.

— Бюси! — още веднъж повтори херцогът, като прехвърляше в ума си хиляди дреболии, които, незабелязани от него досега, изникваха пред очите му с цялото си значение.

— Но, монсеньор — каза Орили, — не бива да бързаме с изводите — може би в стаята на госпожа дьо Монсоро да е бил някой друг мъж?

— Да, възможно е, но Бюси, нали той остана в коридора, той би трябвало да го е видял.

— Прав сте, монсеньор.

— А после — ръкавиците, ръкавиците.

— Това също е вярно. И още, освен звука от целувка, аз чух…

— Какво?

— Три думи.

— Какви?

— Ето ги: „До утре вечер.“

— Боже мой!

— Следователно, монсеньор, ако пожелаем да възобновим разходките си от едно време, ще можем да проверим нашите подозрения.

— Орили, ние ще ги започнем от утре вечер.

— Ваше височество знае, че съм винаги на вашите услуги.

— Отлично! А! Бюси! — повтори херцогът през зъби. — Бюси изменя на своя сеньор. Бюси, който хвърля всички в трепет! Безупречният Бюси! Бюси, който не иска да стана крал на Франция.

И усмихвайки се със своята дяволска усмивка, херцогът освободи Орили, за да може да поразмисли на спокойствие.