Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (8)

Глава 8
За това, как кралят се боеше от страха, който изпитваше, и как Шико се боеше да не изпита страх

След като излезе от Сен-Люк кралят се убеди, че заповедта му е вече изпълнена и целият двор се е събрал в главната галерия.

Тогава той отрупа своите приятели с какви ли не милости: заточи в провинцията д’О, д’Епернон и Шомберг, заплаши да даде под съд Можирон и Келюс, ако още веднъж посмеят да нападнат Бюси, протегна милостиво ръка на Бюси за целувка, а брат си Франсоа прегърна и дълго го притиска до гърдите си.

Беше крайно внимателен с кралицата, наговори й сума любезности и придворните дори помислиха, че за наследника на френския престол няма да има пречки.

Наближаваше обаче обичайният час за лягане и не бе трудно да се забележи, че кралят отлага, колкото е възможно, своя вечерен тоалет. Най-сетне часовникът в Лувър удари десет. Анри бавно огледа придворните, сякаш размисляше на кого да възложи заниманието, от което се бе отклонил Сен-Люк.

Шико пресрещна погледа му.

— И таз хубава! — каза той с обичайната си безцеремонност. — Тази вечер, струва ми се, ти ме поглеждаш дяволито, Анри. Може би търсиш на кого да харижеш някое солидно абатство с десет хиляди ливри доход? Провали се вдън земя, нечиста сила! А какъв похватен игумен ще излезе от мен! Давай го насам това твое абатство, сине мой, подари ми го!

— Съпроводете ме, Шико — каза кралят. — Лека нощ, господа. Аз отивам да спя.

Шико се обърна към придворните, засука мустак, зае грациозна поза и премрежил поглед, повтори думите на Анри, подражавайки на гласа му:

— Лека нощ, господа, лека нощ. Ние отиваме да спим.

Придворните захапаха устни, за да не прихнат, а кралят почервеня.

— Ах, да — сепна се Шико, — а къде е моят фризьор, къде е моят бръснар, къде е моят камердинер — и преди всичко къде е помадата ми?

— Не — възрази кралят, — повече няма да имаме нужда от всичко това. Започва пост и аз пристъпвам към покаяние.

— Ах, колко жалко за помадата — въздъхна Шико.

Кралят и шутът влязоха в познатата ни вече кралска спалня.

— И таз хубава, Анри! — каза Шико. — Ще рече единствено аз съм спечелил благоволението ти, така ли? Ще рече, не можеш да минеш без мен? Ще рече, аз съм ти по-привлекателен и от този купидон Келюс?

— Замълчи, шуте! — заповяда кралят. — А вие ни оставете — обърна се той към слугите.

Слугите се оттеглиха и вратата се затвори след тях. Анри и Шико останаха сами. Шико гледаше изненадано краля.

— Защо ги освободи? — попита той. — Още не са ни намазали с козметични масла. Да не би да искаш да ме намажеш собственоръчно със своята кралска десница? И защо не? Тази епитимия не е по-лоша от всяка друга.

Анри не отговаряше. Те бяха сами и двамата крале — безумецът и мъдрецът, се погледнаха един друг в очите.

— Да се помолим — каза Анри.

— Мерси! Каква чест! — възкликна Шико. — Няма що, приятно прекарване на времето. Ако си ме поканил за това, по-добре да се върна обратно в проклетата компания, в която се намирах. Прощавай, сине мои. Лека. нощ.

— Останете! — заповяда Анри.

— Охо! — възкликна Шико и се изправи. — Май че се връщаме към тиранията? Ти си деспот! Фаларис! Дионисий! Омръзна ми вече тук. Днес цял ден налагах по твоя милост с камшик от волски жили раменете на най-добрите си приятели, а с настъпването на вечерта ти искаш да започнем всичко отново… Чумата да ме тръшне! Да отложим това занимание, Анри. Тук сме само двамата, а когато двама се бият… всеки удар попада в целта.

— Замълчете, нетърпими бърборко — кресна му кралят, — и помислете за греховете си.

— Дадено! Ето че се договорихме. Ти искаш аз да се покая? Това ли искаш от мен? А в какво трябва да се покая? В това ли, че съм станал шут на един монах? Confiteor… Разкайвам се, mea culpa… В това е моята вина, моята най-тежка вина!

— Не богохулствай, жалък грешнико, не богохулствай! — възпря го кралят.

— А, така ли? — възкликна Шико. — Нека по-добре ме затворят в клетка с лъвове или маймуни, стига да не оставам тук, насаме с краля маниак. Прощавай, Анри! Аз си тръгвам.

Кралят побърза да измъкне ключа от вратата.

— Анри, видът ти е страшен, предупреждавам те, ако не ме пуснеш оттук, ще викам и ще изкъртя вратата, ще счупя стъклото на прозореца. Аз!… Аз!…

— Шико — с прискърбие каза кралят, — Шико, приятелю, ти използваш потиснатото ми състояние.

— Ааа, разбирам — отвърна Шико, — ти се боиш да останеш сам, всички тирани сте такива. Заповядай да ти построят дванайсет стаи като Дионисий, или дванайсет дворци като Тиберий. А засега вземи шпагата ми и разреши да запазя само ножницата й. Може ли?

При думите „боиш се“ в очите на краля блесна мълния, сетне той се надигна, обзет от някаква странна треска, и закрачи из стаята.

Цялото му тяло излъчваше такава възбуда, че Шико си помисли да не би кралят наистина да се е разболял? Той уплашено наблюдаваше как Анри описва кръгове по стаята и най-накрая каза:

— Чуй ме, сине мой, какво ти се е случило? Сподели страховете си с мен, с твоето приятелче Шико.

Кралят се спря пред шута и го погледна право в очите.

— Да — каза той, — ти си ми приятел, единственият ми приятел.

— Впрочем в абатство Валансо мястото на игумена е свободно — вметна Шико.

— Чуй ме, Шико, умееш ли да пазиш тайна?

— Няма игумен и в абатство Питивиер, а там пекат чудесни баници с чучулиги.

— Като оставим твоите шутовщини — продължи кралят, — ти си смел човек.

— Тогава защо ми е абатство, дай ми по-добре полк.

— И дори можеш да дадеш разумен съвет.

— В такъв случай не ми трябва твоят полк, назначи ме за съветник. Ах, не, размислих. По-добре полк или абатство. Не искам да бъда съветник. Тогава ще бъда принуден във всичко да се съгласявам с краля.

— Замълчете, Шико, замълчете, наближава часът, ужасният час.

— Какво пак ви прихвана? — попита Шико.

— Ще видите и ще чуете.

— Какво ще видя? Какво ще чуя?

— Почакайте малко и ще разберете всичко, всичко, което искате да знаете. Потърпете.

— Не, не, за нищо на света не ще остана да чакам. И що за бясна бълха е ухапала баща ти и майка ти през оная злощастна нощ, когато са решили да те заченат?!

— Шико, храбър човек ли си ти?

— Да, и се гордея с това. Но няма да подлагам храбростта си на такова изпитание. Продъни се, нечиста сила! Ако кралят на Франция и на Полша крещи нощем, и то толкова силно, че вдига на крака целия Лувър, какво мога да направя? Аз съм малък човек й мога да опозоря дори твоята спалня. Прощавай, Анри, извикай своите капитани, швейцарци, стражи и аркебузци, а на мен ми позволи да се измъкна на свобода. По дяволите невидимата гибел! По дяволите неизвестната опасност!

— Заповядвам ви да останете — властно произнесе кралят.

— Кълна се в честта си! Ама че забавен монарх, иска да заповядва на страха. Нали ти казвам, че се страхувам. Хора! На помощ!

И Шико скочи върху масата, за да заеме предварително удобна позиция, в случай че се появи някаква опасност.

— Е, шуте, така да бъде, щом иначе няма да замълчиш, ще трябва всичко да ти разкажа.

— Аха — потри ръце Шико. Той предпазливо слезе от масата и измъкна дългата си шпага. — Голямо нещо е да знаеш нещата предварително. Ей сега ще разнищим всичко за миг. Е, разказвай, разказвай, сине мой. Както личи, тук се е завъдил крокодил, познах ли? Продъни се, нечиста сила! Шпагата ми е добра, всяка седмица режа с острието й мазолите си, а те са донемайкъде корави.

И Шико се разположи удобно в голямото кресло, като постави пред себе си извадената шпага; краката му се обвиха около нея като две змии — символ на мира — около жезъла на Меркурий.

— Нощес — започна Анри — спях…

— Аз също — забеляза Шико.

— И изведнъж усетих по лицето си някакъв полъх…

— Това е крокодилът, той е огладнял и е излизвал помадата от тебе.

— В полусън почувствах как космите на брадата ми настръхнаха от страх.

— Ах, ти ме караш да треперя — сгуши се Шико в креслото, подпря брадичка върху дръжката на шпагата си.

— И внезапно — заговори кралят с толкова слаб и колеблив глас, че Шико с мъка ловеше думите му, — и внезапно в стаята се раздаде глас, проникнат от такава мъка, че ме потресе до дъното на душата.

— Гласът на крокодила, да. Бях чел у пътешественика Марко Поло, че крокодилът има необикновен глас и че може да подражава дори на детски плач. Но успокой се, сине мой, ако той се появи, ние ще го убием.

— Слушай добре.

— А какво правя, дявол да го вземе? — възмути се Шико и се изопна като пружина. — Целият съм слух: неподвижен съм като пън и ням като шаран.

Анри продължи с още по-мрачен и скръбен тон:

— „Жалък грешник!…“ — каза гласът.

— Гледай ти! — прекъсна го Шико. — Гласът произнасял думи. Значи това не е бил крокодилът?

— „Жалък грешник! — каза гласът. — Аз съм гласът господен!“

Шико подскочи, след което отново се просна в креслото.

— Гласът господен? — повтори той.

— Ах, Шико — отвърна Анри, — този глас ужасяваше.

— А красиво ли звучеше? — попита Шико. — И наистина ли приличаше на тръбен глас, както е казано в Светото Писание?

— „Тук ли си? Чуваш ли ме? — продължаваше гласът. — Чуваш ли ме, закоравял грешнико? Все така ли смятащ да тънеш в грехове и беззакония?“

— Майчице мила, ай-ай-ай! Ала, доколкото мога да съдя, божият глас, изглежда, е сходен с гласа на твоя народ.

— След това — каза кралят — последваха още хиляди други упреци, които, вярвайте ми, Шико, ми се сториха много жестоки.

— Е, по-нататък, разказвай по-нататък, сине мой, разкажи, разкажи в какво те упрекваше гласът. Искам да знам колко добре е осведомен Господ бог.

— Нечестивецо! — възкликна кралят. — Ако смееш да се съмняваш, ще накарам да те накажат.

— Аз да се съмнявам? — опули се Шико. — Ни най-малко, само едно ме учудва: защо Господ бог е чакал до този ден, за да стовари всичко това върху теб? Дали пък от потопа досега да се е научил на търпение? И така, сине мой — продължи Шико, — теб те е обхванал непреодолим страх.

— О, да!

— Имало е защо.

— Потта се стичаше на ручеи по лицето ми, мозъкът в костите ми се смръзна.

— Съвсем като при Йеремия, а впрочем това е напълно естествено. Ей богу, на твое място щях къде повече да си загубя ума от страх. И тогава ти викна за помощ?

— Да.

— И всички ли се притекоха?

— Да.

— И се втурнаха да търсят?

— Навсякъде.

— И не откриха ли поне едно малко богче?

— Не. Гласът замлъкна.

— Затова пък се раздаде твоят. Дааа, действително страшно.

— Толкова страшно, че повиках духовника.

— Аха. И той появи ли се?

— Незабавно.

— Послушай, сине мой, бъди искрен с мен и въпреки обичая си, ми кажи истината. Какво мисли за това откровение твоят духовник?

— Той потръпна.

— Има си хас да не потръпне!

— И се прекръсти; и, както и бог, ми заповяда да се покая.

— Отлично, покаянието никога не е излишно. Но какво каза той за това, което ти се е присънило или, по-скоро, си дочул?

— Каза ми, че това е знамение отгоре, чудо, и че трябва да помисля за спасението на държавата. Та затова тази сутрин аз…

— Какво си направил днес сутринта, сине мой?

— Дадох сто хиляди ливри на йезуитите.

— Великолепно!

— И нашибах тялото си, както и телата на моите любимци с камшик.

— Прекрасно! И това ли е всичко?

— Как така дали е всичко? А ти сам какво мислиш, Шико? Този път те питам не като шут, а като разумен човек, като приятел.

— Ах, ваше величество — сериозно отвърна Шико, — струва ми се, че това е било кошмар.

— Така ли мислиш?

— Всичко това ти се е присънило и сънят ти няма да се повтори, ако не си пълниш главата с подобни дивотии.

— Сън ли? — каза Анри и поклати недоверчиво глава. — Не, не. Вече се бях събудил, залагам главата си, Шико.

— Ти си спал, Анри.

— Ни най-малко, очите ми бяха широко разтворени.

— Случва се, и аз спя с отворени очи.

— Но аз можах да видя със собствените си очи, а това е невъзможно, когато наистина спиш.

— И какво можа да видиш?

— Видях лунна светлина от прозорците и зловещия блясък на аметист върху дръжката на моята шпага, на същото това място, където седиш сега, Шико.

— А светилникът, какво стана с него?

— Той угасна.

— Сън, любезни ми, чисто и просто сън.

— Защо не ми вярваш, Шико? Нима не си чувал, че Господ говори с кралете всеки път, когато се кани да извърши на земята някакви грандиозни промени?

— Да, той говори е тях, това е истина — каза Шико, — но с такъв тих глас, че те никога не го чуват.

— Но защо не искаш да ми повярваш?

— Защото си чул всичко много добре.

— Така да бъде. А знаеш ли защо те накарах сега да останеш? — запита го кралят.

— Дявол знае! — отвърна Шико.

— За да чуеш и ти самият, какво ще каже гласът.

— Не, ами за това, че ако реша да повторя, което чуя, хората да кажат — Шико дрънка глупости, Шико е пълна нула, нищожество, един безумец, и каквото и да говори на първия срещнат, все едно никой няма да му повярва. Не е замислено зле, сине мой.

— А защо не допускате, приятелю мой — каза кралят, — че ви поверявам тази тайна, осланяйки се на вашата изпитана преданост?

— Ех, не лъжи, Анри, нали ако гласът се появи, ще те упрекне за тази лъжа? А ти и тъй си затънал в грехове до гуша. Но да бъде твоето: приемам предложението ти. С удоволствие ще послушам гласа божи, може пък да каже нещичко и за мене.

— А какво да правим дотогава?

— Ще легнем да спим, сине мой.

— Но ако…

— Никакви „ако“.

— И все пак.

— Не мислиш ли, че ако ще стоим така, няма да попречим на гласа господен да заговори? Кралят надхвърля по ръст поданиците си само с големината на короната си, а когато главата ти е непокрита, повярвай ми, Анри, ти си на ръст колкото и всички останали, че дори по-нисък от някои.

— Добре — съгласи се кралят, — значи оставаш с мен?

— Споразумяхме се.

— Дадено, аз си лягам.

— Отлично!

— Но ти няма да легнеш, нали?

— И не мисля.

— Ще си сваля само камизола.

— Както намериш за добре.

— Панталоните няма да свалям.

— Правилна предпазна мярка.

— А ти?

— Аз ще остана в това кресло.

— Няма ли да заспиш?

— За това не гарантирам. Сънят, както и страхът, сине мой, не зависят от нашата воля.

— Но поне се постарай да не заспиш.

— Успокой се, ще се пощипвам от време на време! Впрочем гласът ще ме разбуди.

— Не се шегувай с гласа — предупреди го Анри, който вече поставяше крака си върху постелята, но мигом го свали обратно на пода.

— Е, хайде — каза Шико. — Да не чакаш аз да те сложа в леглото?

Кралят въздъхна, огледа тревожно всички ъгли и кьошенца в стаята и треперейки с цялото си тяло, се пъхна под завивката.

— Да — каза Шико, — сега е моят ред.

И се изтегна в креслото, като се обгради от всички страни с възглавници и възглавнички.

— Е, как се чувствате, ваше величество?

— Добре — отзова се кралят. — А ти?

— Отлично. Лека нощ, Анри.

— Лека нощ, Шико, само гледай да не заспиш.

— Чумата да ме тръшне! Не се и каня — каза Шико и широко се прозя.

И двамата затвориха очи, кралят — за да се престори на заспал, а Шико — наистина да заспи.