Метаданни
Данни
- Серия
- Маргьорит дьо Валоа (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Dame de Monsoreau, 1846 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 48гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „Ведрина“, 1991
ISBN 954-404-002-1
Превод от руски: ЕФ „Качин“
Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София
Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро
„Художественная литература“, М., 1978
История
- —Добавяне
Глава 34
За това, как тримата главни герои пътуваха от Меридор до Париж
Да оставим двамата приятели да влязат в кръчмата „Рогът на изобилието“, където, както си спомняте, Шико винаги водеше монаха от съображения, чиято важност Горанфло дори не подозираше, и да се върнем при господин дьо Монсоро, който пътуваше на носилка от Меридор за Париж, и при Бюси, напуснал Анжер с намерението да върви по същия път.
Един ездач на добър кон не само може лесно да настигне пътуващи пеша хора, но рискува и да ги надмине.
Така стана и с Бюси.
Беше краят на май и беше много топло, особено по пладне.
По тази причина граф дьо Монсоро заповяда да спрат за почивка в малка горичка край пътя. И тъй като му се искаше херцог д’Анжу да разбере за неговото заминаване колкото може по-късно, накара всички, които пътуваха с него, да навлязат навътре в храстите, за да изчакат там най-горещото време. Единият от конете беше натоварен с храна и следователно можеха да закусят, без да прибягват до услугите на някоя странноприемница.
Точно в този момент Бюси мина покрай пътешествениците.
Разбира се, той се осведомяваше по пътя не са ли виждали коне, конници и селяни с носилка.
До село Дюртал той получаваше най-точни и задоволителни сведения. Затова беше сигурен, че Диана е пред него. Той пусна коня си ходом и на всеки хълм се повдигаше на стремената, за да види отпред малкия отряд, по чиито следи вървеше.
Най-неочаквано за младия човек обаче той престана да получава сведения. Хората, които срещаше по пътя, не бяха видели никого и когато стигна до Ла Флеш, той вече беше убеден, че изпреварва, а не изостава.
Тогава той си спомни за горичката, покрай която беше минал, и разбра защо конят му, като влязоха в нея, изцвили и започна да души въздуха със своите димящи ноздри.
Бюси веднага взе решение — спря пред най-лошата на вид кръчма и убедил се, че конят му няма нужда от нищо — той се грижеше повече за коня си, чиито сили трябваше да се пазят, отколкото за себе си, седна до прозореца, като се закри с някакъв парцал, заменящ пердето тук.
Бюси си хареса това прилично на вертеп място само защото то беше разположено срещу най-добрата в града странноприемница, където, предполагаше той, несъмнено щеше да спре Монсоро.
Младият човек беше предвидил точно. Към четири часа пред вратата на странноприемницата пристигна и целият отряд. Ако трябва да говорим за главните персонажи в него, той се състоеше от графа, графинята, Реми и Гертруда, но имаше и статисти — осем носачи, които се сменяха на всеки пет левги.
Беше изпратен човек да подготви замяна на тези носачи.
Монсоро ревнуваше прекалено много, за да не бъде щедър, затова, въпреки необичайния начин на придвижване, пътешествието минаваше без препятствия и бавене.
Главните персонажи един след друг влязоха в странноприемницата. Диана вървеше последна и на Бюси му се стори, че тя неспокойно се оглежда наоколо. Първият му подтик беше да погледне през прозореца, но той има мъжеството да сдържи своя порив. Непредпазливостта би могла да ги погуби.
Стъмни се. Бюси се надяваше, че вечерта ще излезе Реми или Диана ще се покаже на някой от прозорците. Той се уви в плаща си и зае наблюдателен пост на улицата.
След пет минути до вратата се приближиха осем души. четирима от тях влязоха в странноприемницата.
„О! — каза си Бюси. — Нима ще пътуват и през нощта? Това би било чудесно от страна на господин дьо Монсоро.“
И наистина всичко потвърждаваше неговото предположение — нощта беше тиха, небето обсипано със звезди, духаше лек ароматен ветрец, като дихание на обновената земя.
От двора на странноприемницата се показа първо носилката.
След това се появиха на коне Диана, Реми и Гертруда.
Диана пак се огледа внимателно наоколо, но графът я повика веднага и тя трябваше да се приближи до носилката.
Четиримата резервни носачи запалиха факли и застанаха от двете страни на пътя.
— Отлично — каза си Бюси, — и аз да бях подготвял този поход, не бих могъл да измисля нищо по-добро.
И се върна в кръчмата, оседла коня си и тръгна след тях.
Този път нямаше опасност да сбърка пътя или да изгуби от погледа си отряда — горящите факли ясно показваха пътя, по който вървеше Монсоро.
Графът държеше Диана всяка секунда да е до него.
Посещението на оранжерията беше предмет на безкрайни натяквания и язвителни въпроси.
Реми и Гертруда бяха сърдити един на друг или но-точно, Реми мечтаеше, а Гертруда се цупеше. Това беше просто обяснимо — откакто Диана обикна Бюси, Реми не виждаше вече необходимост да обича Гертруда.
И така отрядът вървеше напред, едните се препираха, другите се цупеха, когато Бюси, който следваше кавалкадата на такова разстояние, че да не го забележат, реши да привлече вниманието на Реми и свирна със сребърната свирка, с която обикновено викаше слугите си в своя дворец на улица Гренел-Сент-Оноре.
Звукът й бе рязък и силен.
Когато се разнасяше от единия до другия край на дома, се отзоваваха и хора, и животни, и птици.
Ние казваме: и животни, и птици, защото Бюси като всички силни мъже обичаше да дресира ловни кучета, да обяздва непокорни коне и да обучава диви соколи.
При звука й безпокойство обхващаше всички — кучетата в кучкарника, конете в конюшнята, соколите в клетките.
Реми веднага я позна. Диана трепна и погледна младия лекар, той кимна утвърдително.
След това се приближи от лявата страна до Диана и прошепна:
— Той е.
— Какво има? — попита Монсоро. — Кой говори с вас, госпожо?
— С мен? Никой, господине.
— Как така никой? Видях сянка до вас и чух глас.
— Този глас — каза Диана — е на господин Реми. И от него ли ме ревнувате?
— Не. Но обичам да говорят високо. Това ме успокоява.
— Има неща обаче, за които не може да се говори в присъствието на господин графа — намеси се Гертруда, за да помогне на господарката си.
— Защо?
— По две причини.
— Какви?
— Първо, защото може да се каже нещо безинтересно за господин графа, и второ — може да е прекалено интересно за него.
— А към кое отнасяте това, което господин Реми каза на графинята?
— Към това, което е прекалено интересно за господин графа.
— Какво ви каза Реми, госпожо? Искам да зная.
— Казах, господин графе, че ако продължавате така, ще свършите, преди да сме изминали и една трета от пътя.
В зловещия отблясък на факлите можеше да се забележи как лицето на Монсоро стана бледо като на мъртвец.
Замислена и трепереща, Диана мълчеше.
— Той ви чака отзад — едва чуто й пошепна Реми. — Задръжте малко коня си. Той ще дойде.
Реми говореше толкова тихо, че Монсоро чу само шепот. Той направи усилие, отметна глава назад и видя яздещата зад него Диана.
— Още едно такова движение, графе, и не бих гарантирал, че раната няма да се отвори.
От известно време Диана беше станала храбра, любовта бе породила в нея дързост, която, както при всяка истински влюбена жена, далеч надхвърляше границите на разумното. Тя изостана и зачака.
В този момент Реми скочи от коня си, даде на Гертруда да държи юздата и се приближи до носилката, за да отвлече вниманието на болния.
— Да видим пулса ви — каза той. — Готов съм да се обзаложа, че имате температура.
След пет секунди Бюси беше до Диана.
Младите хора нямаха нужда от думи, за да се обяснят. За няколко секунди те застинаха в нежна прегръдка.
— Ето виждаш ли — пръв наруши мълчанието Бюси, — ти замина и аз вървя след теб.
— О, всички мои дни ще бъдат прекрасни, Бюси, а нощите ми изпълнени с покой, ако знам, че ти винаги си някъде край мен.
— Но през деня той ще ни види.
— Не, ти ще пътуваш на разстояние и само аз ще те виждам, мой Луи. На завоите, по върховете на хълмовете перото на твоята барета, твоето шалче, веещо се във въздуха, бродерията на твоя плащ ще разговарят с мен от твое име — те всички ще ми казват, че ме обичаш. Ако при залез слънце или в синята мъгла, спускаща се над долината, видя, че твоят мил призрак навежда глава и ми изпраща нежна целувка, ще бъда щастлива.
— Говори, говори още, моя любима Диана, ти сама не разбираш колко музика има в твоя нежен глас.
— Ако пътуваме нощем, а често ще бъде така, нали Реми му каза, че нощната прохлада е полезна за раните, ако пътуваме нощем, тогава като днес от време на време ще изоставам и ще мога да те прегърна, ще мога да изразя с кратко докосване на ръката всичко, което съм премислила през деня за теб.
— О, колко те обичам! Колко те обичам! — прошепна Бюси.
— Знаеш ли — каза Диана, — струва ми се, че нашите души са така тясно свързани, че въпреки разстоянието, което ни разделя, ние все едно ще бъдем щастливи, защото ще мислим един за друг.
— О, да! Но да те виждам, да те прегръщам, о, Диана, Диана!
Конете се допираха нежно един до друг, като разтърсваха украсените със сребро юзди, а влюбените се прегръщаха, забравили всичко на света.
Внезапно се раздаде глас, който ги накара да трепнат — Диана от страх, а Бюси — от гняв.
— Госпожо Диана — викаше този глас, — къде сте? Отговорете, госпожо Диана.
Този вик прониза въздуха като зловещо заклинание.
— Ах, това е той, аз съм сънувала. О, какъв чудесен сън и какво страшно събуждане.
— Чуй — възкликна Бюси, — чуй, Диана, ето че пак сме заедно. Кажи една дума и никой не ще може да те отнеме от мен. Да избягаме, Диана. Какво ни пречи да избягаме! Погледни, пред нас — простор, щастие, свобода! Една дума и ние ще заминем! Една дума и загубена за него, ти ще станеш моя навеки.
И младият човек нежно я задържа.
— А баща ми?
— Когато баронът разбере, че те обичам… — прошепна той.
— Какво говориш! — изтръгна се от Диана. — Та той е баща!
Тези думи отрезвиха Бюси.
— Нищо против волята ти, мила Диана — каза той, — заповядай, ще се подчиня.
— Чуй — каза Диана и протегна ръка, — нашата съдба е там. Да бъдем по-силни от демона, който ни преследва. От нищо не се бой и ще видиш мога ли да обичам.
— Боже мой, значи трябва да се разделим! — прошепна Бюси.
— Графиньо, графиньо! — крещеше гласът. — Отговорете или ще скоча от тази проклета носилка, та ако ще това да ми струва живота.
— Прощавай! — каза Диана. — Прощавай! Той ще направи това, което казва и ще се убие.
— Съжаляваш ли го?
— Ревнивец — с прелестно изражение и мила усмивка отговори тя.
И Бюси я пусна.
С два скока Диана настигна носилката. Графът беше почти в безсъзнание.
— Спрете — прошепна той, — спрете!
— Проклятие! — каза Реми. — Не спирайте! Той се е побъркал. Ако иска да се убива, да се убива.
И носилката продължи напред.
— Но кого викате? — попита Гертруда графа. — Госпожата е тук, до мен. Елате тук, госпожо, и му отговорете, графът сигурно бълнува.
— Ах! — каза останалият без сили Монсоро. — Къде бяхте?
— Къде мога да бъда, господине, ако не зад вас?
— До мен, госпожо, до мен. Не ме напускайте.
Диана нямаше вече предлог да остава назад. Тя знаеше, че Бюси язди зад нея. Ако нощта бъде лунна, тя ще може да го види.
Пристигнаха до мястото за почивка.
Монсоро почина няколко часа и пожела да продължат.
Той бързаше не да стигне в Париж, а да се отдалечи от Анжер.
От време на време описаната от нас по-горе сцена се повтаряше.
Реми тихичко мърмореше:
— Поне да пукне от яд, тогава лекарската чест би била спасена.
Но Монсоро не умря. Напротив, на десетия ден той пристигна в Париж, като се чувстваше много по-добре.
Наистина Одоен беше много добър лекар, по-добър, отколкото му се искаше на самия него.
За тези десет дни, през които продължи пътуването, със силата на любовта Диана успя да преодолее гордостта на Бюси.
Тя го убеди да се яви при Монсоро и да извлече всички изгоди от дружбата, в която графът го уверяваше.
Предлогът за визита беше много прост — здравето на графа.
Реми лекуваше съпруга и предаваше писъмца на съпругата му.
— Ескулап и Меркурий — казваше той — по съвместителство.