Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (70)

Глава 30
За това, как херцог д’Анжу отиде в замъка Меридор да поднесе на графиня дьо Монсоро своите съболезнования по повод кончината на съпруга й и за това, как последният го посрещна

Веднага, след като преговорите на херцог д’Анжу с майка му бяха прекъснати, херцогът побърза да потърси Бюси, за да разбере причината за тази невероятна промяна в неговото поведение.

Бюси, който се беше върнал в своята колиба, препрочиташе за пети път писмото на Сен-Люк и във всеки негов ред откриваше все по-радостен за себе си смисъл.

Що се отнася до Катерина, тя, като се върна, извика своите хора и се разпореди да приготвят всичко за заминаване, което тя предполагаше, че може да бъде определено за следващия или най-късно по-следващия ден.

Бюси посрещна принца с най-любезна усмивка.

— Монсеньор — възкликна той, — ваше височество удостоява с посещението си моя дом?

— О, да, по дяволите! — каза херцогът. — И дойдох да искам обяснение.

— От мен?

— Да, от теб.

— Слушам ви, монсеньор.

— Как? — извика херцогът, — Ти ме съветваш да посрещна в пълна бойна готовност предложенията на майка ми и мъжествено да удържа на натиска й. Аз постъпвам така и в самия разгар на схватката, когато всичките й удари се натъкваха на моята броня, ти изведнъж ми казваш: „Свалете ризницата, монсеньор, свалете я.“

— Когато ви давах своите съвети, монсеньор, аз не знаех с каква цел е пристигнала нейно величество кралицата майка. Като се убедих, че тя е дошла за по-голяма слава и щастие на ваше височество…

— За моята слава и щастие? — възкликна херцогът. — Какво искаш да кажеш?

— Разбира се, че за слава и щастие — отговори Бюси, — съдете сам — какво иска ваше височество? Да спечели победа над враговете си, нали? Защото аз не мисля като някои, че мечтаете да станете крал на Франция.

Херцогът погледна Бюси накриво.

— Някой може и така да ви посъветва, монсеньор — каза Бюси, — но това са ваши най-зли врагове, повярвайте ми, и ако те прекалено упорстват, ако вие не знаете как да се избавите от тях, изпратете ми ги на мен — ще им докажа, че грешат.

Херцогът се намръщи.

— А освен това — продължи Бюси — пресметнете своите възможности, монсеньор, проверете вътрешностите си, както се казва в Библията — имате ли сто хиляди войници, десет милиона ливри, съюзници в чужбина и накрая, искате ли да тръгнете срещу вашия сеньор?

— Моят сеньор не се стеснява да тръгне срещу мен — заяви херцогът.

— А, тук сте прав. Тогава разкрийте намеренията си, накарайте да сложат на главата ви короната и си присвоете титлата крал на Франция. Нищо повече не искам да видя от вашето възкачване! Нали, ако вие се издигнете, ще се издигна и аз.

— Кой ти е казал, че искам да стана крал на Франция? — с досада възрази херцогът. — Наемаш се да решаваш въпроси, които аз никога никому не съм предлагал да решава, дори на себе си.

— В такъв случай всичко е ясно, монсеньор. Няма за какво да спорим, щом сме на едно мнение за главното.

— На едно мнение?

— Така поне ми се струва. Нека ви дадат рота гвардейци и петстотин хиляди ливри. Преди да подпишете мира, поискайте и субсидия за Анжу, в случай на война. Като получите субсидията, отделете я за запас, това с нищо не ви задължава. Така ще имаме войници, пари, сила и ще можем да постигнем… бог знае какво.

— Но върна ли се в Париж, аз ще бъда в ръцете им и те ще ми се подиграват.

— Стига, монсеньор, сам не си вярвате. Ще ви се подиграват ли? Нима не чухте какво ви предложи кралицата майка?

— Тя предложи много неща.

— Аз разбирам, че това ви безпокои.

— Да.

— Но между другото тя ви предложи рота гвардейци и даже под командването на Бюси, ако вие пожелаете.

— Да, тя предложи това.

— Е, добре, съгласете се, казвам ви — назначете за капитан Бюси, за лейтенанти Антраге и Ливаро, а Рибейрак — знаменосец. Предоставете на нас четиримата да формираме тази рота по наше усмотрение и когато излезете с такъв ескорт, ще видим дали някой ще се осмели да ви се подиграва, или да не ви приветства.

— Предполагам, че си прав, Бюси. Ще помисля по това.

— Помислете, монсеньор.

— Да, а какво четеше ти така прилежно, когато влязох?

— А, извинете, съвсем забравих — писмо.

— Писмо?

— Което представлява по-голям интерес за вас, отколкото за мен. Защо не ви го показах веднага? Къде ми е умът, дявол да го вземе?

— Някаква голяма новина?

— О, боже мой, да, и даже печална новина — граф дьо Монсоро е умрял.

— Какво казахте? — възкликна херцогът и даже трепна от изненада. На Бюси, който не сваляше очи от него, му се стори, че зад неговото учудване се крие странна радост.

— Умрял е, монсеньор.

— Умрял? Граф дьо Монсоро?

— Ах, боже мой, не сме ли всички ние смъртни?

— Разбира се, но никой не умира така изведнъж.

— Зависи. А ако ви убият?

— Убили ли са го?

— Така изглежда.

— Кой?

— Сен-Люк, с когото той се скарал.

— А, милият Сен-Люк — възкликна херцогът.

— Така ли — каза Бюси. — А аз и не знаех, че сте толкова близки приятели с този мил Сен-Люк.

— Той е от приятелите на брат ми — каза херцогът, — а от момента, в който с брат ми сключим мир, неговите приятели стават и мои приятели.

— Е, какво, монсеньор, на добър час, радвам се да ви видя в такова добро разположение на духа.

— А ти сигурен ли си?

— Проклятие! От вярно по-вярно е! Ето писмото от Сен-Люк, който ми съобщава за неговата смърт, а тъй като аз, както и вие, съм недоверчив, изпратих моя хирург Реми да засвидетелства този факт и да поднесе моите съболезнования на стария барон.

— Умрял. Монсоро умрял! — повтори херцог д’Анжу. — Сам умрял.

Тези думи му се изплъзнаха така, както преди думите „милият Сен-Люк“. И в едните, и в другите имаше заплашително простодушие.

— Той не е умрял сам — възрази Бюси, — а го е убил Сен-Люк.

— О, ясно! — каза херцогът.

— Може би вие сте поръчали на някой друг да го убие, монсеньор?

— Не, не, давам дума, а ти?

— Е, монсеньор, аз не съм принц, за да възлагам такива работи на друг, аз съм принуден сам да се занимавам с тях.

— Ах, Монсоро, Монсоро — произнесе принцът със своята ужасна усмивка.

— Човек може да помисли, че сте изпитвали неприязън към бедния граф.

— Не аз, ти изпитваше неприязън към него.

— Що се отнася до мен, това е съвсем ясно — изчерви се Бюси неволно. — Нима не бях жестоко унижен от ваше височество по негова вина?

— Още ли помниш за това?

— Е, бога ми, не, монсеньор, вие прекрасно знаете това. Но вие? На вас той ви беше слуга, приятел, предан роб.

— Добре, добре — принцът прекъсна разговора, който ставаше затруднителен за него, — заповядайте да оседлаят конете, Бюси.

— Да оседлаят конете? Защо?

— За да отидем в Меридор. Искам да поднеса своите съболезнования на госпожа Диана. Освен това отдавна се канех да посетя замъка Меридор и сам не разбирам, защо и до днес не съм направил това. Повече няма да отлагам. По дяволите! Не зная защо, но днес съм настроен за съболезнования.

„Всъщност — каза си Бюси — сега, когато Монсоро е мъртъв, и аз не се страхувам вече, че той ще продаде жена си на херцога, какво значение може да има, ако херцогът я види. Ако той започне да й досажда, аз прекрасно мога да я защитя. Щом ни се предоставя възможността да се видим с Диана, защо да не се възползваме от случая?“

И той излезе да се разпореди за конете.

След четвърт час, докато Катерина спеше или се правеше, че спи, за да дойде на себе си след изморителното пътешествие, принцът, Бюси и десетина благородници на великолепни коне се насочиха към Меридор в онова радостно настроение, което прекрасното време, цъфналите ливади и младостта винаги пораждат както у хората, така и у конете.

При вида на тази блестяща кавалкада вратарят на замъка Меридор се приближи до рова и попита кой е дошъл.

— Херцог д’Анжу — викна принцът.

Вратарят веднага взе рога и изсвири сигнал, чиито звуци събраха при подвижния мост всички слуги.

Веднага започна суетене по стаите, коридорите и стълбите. Отвориха се прозорчетата на кулите, чу се дрънкане на желязо по каменните плочи, а на прага на дома се показа старият барон с ключовете от замъка в ръка.

— Просто невероятно колко малко страдат тук за Монсоро — каза херцогът. — Погледни, Бюси, лицата им са съвсем обикновени.

Пред входа на замъка излезе жена.

— А, ето и прекрасната Диана — възкликна херцогът. — Виждаш ли, Бюси, виждаш ли?

— Разбира се, че виждам, монсеньор — отговори младият човек, — обаче не виждам Реми.

Диана действително излезе от дома, но веднага след нея се появи носилка, на която лежеше Монсоро с пламтящи от треска или ревност очи, напомнящ по-скоро индийски султан на паланкин, отколкото покойник на смъртно легло.

— О, о, какво е това? — извика херцогът на своя спътник, който беше станал по-блед от кърпата, с чиято помощ се опитваше да скрие своето вълнение.

— Да живее херцог д’Анжу! — извика Монсоро и с огромно усилие вдигна ръка.

— По-тихо — произнесе един глас зад него. — Ще разкъсате съсирека.

Това беше Реми. Верен докрай на лекарския си дълг, тъкмо той направи това благоразумно предупреждение.

При двора бързо идват на себе си след неприятни сюрпризи, поне външно. Херцог д’Анжу се овладя и изобрази на лицето си усмивка.

— О, мой скъпи графе — възкликна той, — каква радостна изненада! Помислете само, казаха ни, че сте умрял!

— Заповядайте насам, монсеньор — отговори раненият, — заповядайте насам, за да мога да целуна ръка на ваше височество. Благодарение на бога аз не само не съм умрял, но се надявам в най-скоро време да оздравея, за да ви служа с още по-голямо усърдие и вярност отпреди.

Колкото до Бюси, който не беше нито принц, нито съпруг и не заемаше нито едно от тези обществени положения, при които лицемерието е първа необходимост, той чувстваше, че студена пот струи по слепоочията му и не смееше да погледне Диана.

За него беше непоносимо да вижда това за втори път загубено съкровище толкова близо до неговия собственик.

— А вие, господин дьо Бюси — каза Монсоро, — вие, който идвате с негово височество, приемете моята най-дълбока благодарност, защото всъщност на вас дължа живота си.

— Тоест, как на мен? — изломоти Бюси, който помисли, че графът му се подиграва.

— Разбира се, не непосредствено на вас, но от това моята благодарност не става по-малка, защото ето го моя спасител — отговори Монсоро и посочи Реми, който беше вдигнал ръце към небето с горещото желание да се провали вдън земя, — нему моите приятели дължат това, че още разполагат с мен.

И графът най-възторжено разказа за грижите и самоотвержеността на Одоен, за неговото майсторство, без да обръща внимание на знаците за мълчание, които му правеше младият доктор, смятайки ги за грижа на медик за неговото здраве.

Херцогът смръщи вежди. Бюси погледна Реми с израз, внушаващ страх.

Бедният момък, скрил се зад Монсоро, само разтвори ръце, сякаш искаше да каже: „Уви! Това съвсем не е моя вина.“

— Впрочем — продължи графът, — разбрах, че Реми и вас е намерил веднъж умиращ, както намери мен. Това ни свързва един с друг. Разчитайте на моята дружба, господин дьо Бюси. Когато Монсоро обича, той обича силно, вярно, ако възненавиди, ненавижда също с цялото си сърце.

На Бюси му се стори, че мълнията, блеснала при тези думи във възбудения поглед на графа, беше адресирана към херцог д’Анжу.

Херцогът не забеляза нищо.

— Е, да вървим — каза той, като скочи от коня и предложи ръка на Диана. — Благоволете, прекрасна Диана, да ни приемете в този дом, който мислехме, че ще заварим в траур, но, който, напротив, продължава да бъде обител на благоденствие и радост. А вие, Монсоро, почивайте, ранените трябва да почиват.

— Монсеньор — възрази графът, — никой не ще може да каже, че при жив Монсоро някой друг ви е приемал в неговия дом. Моите хора ще ме носят и аз ще ви следвам навсякъде.

За момент изглеждаше, че херцогът отгатна истинската мисъл на графа, защото пусна ръката на Диана.

Монсоро си пое дъх.

Бюси се приближи до Диана и Монсоро им се усмихна. Бюси хвана ръката на Диана и Монсоро се усмихна още веднъж.

— Колко големи промени, господин дьо Бюси — шепнешком каза Диана.

— Уви! — прошепна Бюси. — Само да не станат по-големи.

От само себе си се разбира, че баронът прие херцога и съпровождащите го благородници с цялата пищност на старинното гостоприемство.