Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (67)

Глава 27
В която присъстваме на съвсем не тържественото влизане на кралицата-майка в добрия град Анжер

В същия този час, когато граф дьо Монсоро падна, сразен от шпагата на Сен-Люк, при вратите на Анжер, затворени и добре охранявани, както ни е известно, изсвириха едновременно четири тръби.

Предупредената стража вдигна флаг и отговори със същата симфония.

В град Анжер пристигаше Катерина Медичи, съпроводена от доста внушителна свита.

Веднага съобщиха на Бюси. Той бързо стана и отиде при принца, който незабавно легна в постелята си.

Ариите, изпълнявани от тръбачите на кралицата, несъмнено бяха прекрасни арии, но те не притежаваха могъществото на онези, които бяха разрушили стените на Йерихон — вратите на Анжер не се отвориха.

Катерина погледна от каретата си, за да се покаже на часовоите, надявайки се, че нейният царствен облик ще направи по-голямо впечатление от звуците на тръбите.

Анжерските опълченци видяха кралицата и я поздравиха, и дори много учтиво, но вратите останаха затворени.

Катерина изпрати до вратите един от своите приближени. Там той бе обсипан с любезности.

Но когато той поиска да отворят вратата на кралицата майка, настоявайки нейно величество да бъде посрещната с почести, му бе отговорено, че Анжер е военна крепост и затова нито една врата не може да бъде отворена без спазване на някои формалности.

Силно уязвен от получения отговор, пратеникът се върна при своята повелителна и тогава Катерина произнесе онези думи, с цялото им горчиво и дълбоко значение, които по-късно Луи XIV малко видоизмени съответно на нарасналото могъщество на кралската власт.

— Аз чакам! — прошепна тя.

И придворните, наобиколили каретата й, трепнаха.

Най-после Бюси, който половин час даваше наставления на принца и измисляше стотици държавни съображения, едно от друго по-неоспорими, взе решение.

Той заповяда да покрият коня му с празнична попона, избра измежду най-неприятните на кралицата-майка благородници петима, застана начело и с параден алюр тръгна да посреща нейно величество.

Катерина почваше да чувства умора, но не от чакането, а от размишления за това, как ще си отмъсти на хората, посмели да й нанесат такова оскърбление.

Тя си спомни арабската приказка за затворения в бутилка зъл дух. Първите десет години от плена си той обещавал да позлати този, който го освободи, а след това, вбесен от чакането, се заклел да убие човека, който отвори бутилката.

С Катерина стана същото. Първоначално тя си обеща да отрупа с милости онези благородници, които побързат насреща й.

След това се зарече да стовари гнева си върху първия, който се яви пред нея.

Наконтеният Бюси се приближи до вратата и започна да се вглежда като нощен часовой, който повече слуша, отколкото гледа.

— Кой идва? — викна той.

Катерина очакваше най-малкото коленопреклонен поздрав. Един от благородниците от нейната свита погледна към нея в очакване на разпореждане.

— Приближете се, — каза тя, — приближете се още веднъж до вратата. Питат: „Кой идва?“. Трябва да им отговорим, господине, това е формалност…

Придворният се приближи до самите шипове на подвижната решетка.

— Нейно величество кралицата-майка идва да посети добрия град Анжер — каза той.

— Прекрасно, господине — отговори Бюси, — благоволете да се обърнете наляво. На около осемдесет крачки оттук ще видите тайния вход.

— Тайният вход! — възкликна придворният. — Малката вратичка за нейно кралско величество!

Но нямаше кой да го слуша — Бюси си беше тръгнал.

Заедно със своите приятели, които скришом се подсмиваха, той се запъти към онова място, където според указанията трябваше да излезе от каретата вдовстващата кралица.

— Чухте ли, ваше величество? — попита придворният. — Тайният вход!

— О, да, господине, чух. Да влезем оттам, щом така трябва.

И мълнията, блеснала в погледа й, накара нетактичния придворен, който неволно подчерта нанесеното оскърбление, да пребледнее.

Кортежът обърна наляво и малката тайна врата се отвори.

От нея излезе Бюси с извадена шпага в ръка и почтително се поклони пред Катерина. Около тях перата на шапките на неговите спътници метяха земята.

— Добре дошли в Анжер, ваше величество — каза той.

До Бюси стояха барабанчиците, но барабаните не биеха, и войниците, но те не взеха „за почест“.

Кралицата излезе от каретата и опряна на ръката на придворния, се насочи към малката врата, като промълви само:

— Благодаря, господин дьо Бюси.

С тези думи тя направи равносметка на размишленията си, за които й бяха предоставили достатъчно време.

Катерина вървеше, високо вдигнала глава. Внезапно Бюси я настигна и прегради пътя й с ръка.

— Бъдете внимателна, госпожо, вратата е много ниска, ваше величество може да се удари.

— Но какво да правя? — каза кралицата. — Да се наведа? За първи път влизам в град по такъв начин.

Тези думи, произнесени със съвсем естествен тон, имаха за опитните придворни такъв смисъл, дълбочина и значение, които накараха не един от присъстващите да се замисли и даже самият Бюси прехапа мустак и наведе очи.

— Много далеч отиде — прошепна на ухото му Ливаро.

— Ба! Остави! — каза Бюси. — Това не е всичко. Каретата на нейно величество беше пренесена през стената и Катерина отново се настани в нея, за да отиде в двореца. Бюси и неговите приятели яздеха от двете страни на каретата.

— А синът ми? — попита внезапно Катерина. — Не виждам моя син, херцог д’Анжу!

Тези думи се изплъзнаха от устата й в пристъп на неудържим гняв. Отсъствието на Франсоа в подобен момент беше върхът на оскърблението.

— Монсеньорът е болен, ваше величество, той е на легло. Ваше величество може да не се съмнява, че ако не беше така, негово височество сам би побързал към вратата на своя град да ви отдаде почит.

Този път Катерина беше просто величествена в своето лицемерие.

— Болен? Бедното дете! Болен. — извика тя. — Ах, господа, да побързаме… Поне грижат ли се добре за него?

— Правим всичко, което е по-силите ни — каза Бюси учудено, опитвайки се да разбере, действително ли в тази жена говори майката.

— Знае ли той, че съм тук? — продължи Катерина след пауза, която хитро използва, за да разгледа всички спътници на Бюси.

— Разбира се, ваше величество, разбира се.

Катерина стисна устни.

— Сигурно много страда — каза тя съчувствено.

— Неимоверно — отговори Бюси. — Негово височество често има такива внезапни пристъпи на неразположение.

— Значи това е внезапно неразположение, господин дьо Бюси?

— Боже мой! Разбира се, ваше величество.

Така те стигнаха до двореца. Покрай пътя, по който се движеше каретата й, в шпалир стояха тълпи от хора.

Бюси побърза напред, изтича по стълбата и задъхан, възбуден, влезе при херцога.

— Тя е тук — каза Бюси. — Пазете се!

— Сърдита ли е?

— Вбесена е.

— Изразява ли недоволство?

— О, не! Много по-лошо — усмихва се.

— А народът?

— Народът мълчи. Той гледа тази жена с ням ужас — той не я познава, но отгатва каква е тя.

— А тя?

— Тя изпраща въздушни целувки и хапе пръстите, си при това.

— Дявол!

— Да, монсеньор, точно това ми дойде наум и на мен. Това е дявол. Бъдете внимателен.

— Запазваме военно положение, нали?

— Кълна се в бога! Искайте сто, за да получите десет, впрочем, от нея повече от пет няма да измъкнете.

— Ба! Така значи, ти смяташ, че съм съвсем безсилен? Всички ли сте тук? Защо Монсоро не се е върнал още?

— Той сигурно е в Меридор… О! Ние прекрасно ще минем без него!

— Нейно величество кралицата майка! — провъзгласи от прага лакеят.

И веднага се показа Катерина, бледа и, както винаги, цялата в черно.

Херцог д’Анжу се помъчи да стане.

С неподозирана за това износено от годините тяло бързина Катерина се хвърли в обятията на сина си и го обсипа с целувки.

„Тя ще го задуши — помисли Бюси. — Да, това се казват целувки, кълна се в Разпятието.“

Тя направи повече — заплака.

— Трябва да се пазим — каза Антраге на Рибейрак, — всяка сълза ще бъде платена с буре кръв.

Свършила с целувките и сълзите, Катерина седна до главата на херцога. По знак на Бюси присъстващите се оттеглиха. Но той самият се подпря на колоната до кревата като у дома си и зачака спокойно.

— Бихте ли се погрижили за моите бедни хора, скъпи господин дьо Бюси? — внезапно каза Катерина. — Нали след нашия син вие сте стопанин на този дом и наш най-любезен приятел? Моля да ми окажете тази любезност.

Бюси нямаше избор.

„Хвана ме!“ — помисли си той.

— Щастлив съм да служа на ваше величество, госпожо — каза той. — Аз се оттеглям. Почакай! — прошепна той. — Това не ти е Лувъра, ти не знаеш тук всички врати, аз пак ще се върна.

И младият човек излезе, без да може дори да даде на херцога знак. Катерина очакваше това и не го изпускаше нито за секунда от очи…

Първо тя се опита да изясни действително ли синът й е болен, или само се преструва на такъв.

Това трябваше да й послужи за основа на по-нататъшната й дипломация.

Но Франсоа, достоен син на майка си, великолепно играеше своята роля.

Тя заплака, него го втресе.

Това заблуди Катерина. Тя реши, че е болен и дори, че болестта ще й помогне да подчини на своето влияние отслабналия от страданията на тялото разум.

Обсипа сина си с нежност, отново го разцелува, отново заплака, и то така, че той се учуди и попита за причината на нейните сълзи.

— Застрашаваше ви толкова голяма опасност, сине мой — отговори тя.

— Когато избягах от Лувъра ли, майко?

— О, не! След като избягахте.

— Какво имате предвид?

— Тези, които са ви помогнали при това злополучно бягство…

— Какво те?

— Те са вашите най-зли врагове…

„Нищо не знае — помисли принцът, — но би искала да разбере.“

— Кралят на Навара! — без заобикалки каза Катерина. — Вечният бич на нашия род… Познавам го.

„Знае“ — каза си Франсоа.

— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че той се хвали с това и смята, че той единствен е спечелил от цялата работа?

— Това не е така — възрази принцът, — излъгали са ви, майко.

— Защо?

— Защото той няма никакво отношение към моето бягство, а дори да беше имал, все едно — сега съм в безопасност, както виждате. А с краля на Навара вече две години не съм се срещал, майко.

— Имам предвид не само тази опасност, сине мой — каза Катерина, чувствайки, че ударът й не е попаднал в целта.

— Какво още, майко? — попита херцогът и погледна към гобленовите драперии на стената на алкова зад гърба на Катерина, които от време на време се полюшваха.

Катерина се наведе към сина си и като се постара да придаде на гласа си изплашен тон, произнесе:

— Кралският гняв! Този страшен гняв, който ви заплашва.

— С втората опасност работата стои по същия начин, както и с първата, госпожо — аз вярвам, че моят брат — кралят, е обхванат от жесток гняв, но аз съм в безопасност.

— Смятате ли? — каза Катерина с израз, способен да внуши страх и на най-смелите.

Драпираните завеси се разклатиха.

— Сигурен съм в това — отговори херцогът — и вие самата с вашето идване тук, мила майко, потвърждавате моята правота.

— Но защо? — разтревожена от спокойствието му, попита Катерина.

— Защото — продължи Франсоа след поредния поглед към завесите, — ако ви бяха поръчали да ми предадете само тези заплахи, нямаше да дойдете тук, пък и кралят в такъв случай не би решил да предаде в ръцете ми такъв заложник като ваше величество.

Изплашената Катерина вдигна глава.

— Заложник?! Аз?!

— Най-свят и почитан от всички — отговори с усмивка херцогът и целуна ръката на Катерина, като не пропусна да хвърли един ликуващ поглед към завесите.

Катерина безсилно отпусна ръце. Тя не можеше да знае, че през тайната врата Бюси следи господаря си и от самото начало на разговора го подкрепя в трудните моменти с поглед, мъжество и бодрост на духа.

— Сине мой — каза тя накрая, — вие сте абсолютно прав — дойдох при вас като пратеник на мира.

— Слушам ви, майко — каза Франсоа, — и вие знаете с какво унижение. Струва ми се, че започваме да се разбираме един друг.