Метаданни
Данни
- Серия
- Маргьорит дьо Валоа (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Dame de Monsoreau, 1846 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 48гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „Ведрина“, 1991
ISBN 954-404-002-1
Превод от руски: ЕФ „Качин“
Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София
Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро
„Художественная литература“, М., 1978
История
- —Добавяне
Глава 25
Планът на господин дьо Сен-Люк
След обяда Монсоро взе своя нов приятел под ръка и го изведе от замъка.
— Знаете ли — каза му той, — толкова съм щастлив, че ви срещнах тук. Преди ме плашеше Меридорският пущинак.
— Какво говорите! — учуди се Сен-Люк. — Та нали, жена ви е тук! Аз си мисля, че в подобна компания и пустинята би ми изглеждала прекалено населена.
— Да, разбира се, но все пак…
— Какво — все пак?
— Все пак много се радвам, че ви срещнах тук.
— Господине — каза Сен-Люк, чистейки зъбите си с миниатюрна златна шпага, — вие сте твърде любезен. Никога няма да повярвам, че дори за минута сте се уплашили от скуката в компанията на такава прекрасна жена и сред толкова красива природа.
— Е! — отговори Монсоро. — Половината си живот съм прекарал в тези гори.
— Още повече не ви прилича да скучаете — каза Сен-Люк. — Струва ми се, че колкото повече живееш сред горите, толкова повече ги обичаш. Погледнете какъв възхитителен парк! Сигурен съм, че ще бъда в отчаяние, когато ми се наложи да го напусна. Боя се, че за съжаление този ден е близък.
— Защо ще се разделяте с Меридор?
— Ах, господине, нима човек е господар на съдбата си? Той е само листенце, откъснато от вятъра и реещо се над поля и долини. Ето вие сте щастливец.
— Щастливец? Защо?
— Защото оставате под сянката на тези великолепни дървета.
— О, по всяка вероятност и аз няма да остана дълго.
— Ба! Кой би могъл да каже? Мисля, че грешите.
— Не — възкликна Монсоро, — не! Аз не съм толкова фанатичен поклонник на природата като вас, аз се страхувам от този парк, който ви изглежда толкова прекрасен.
— Добре ли чух? — попита Сен-Люк.
— Да.
— Казахте, че се страхувате от този парк, но защо?
— Защото той не ми се струва безопасен.
— Не е безопасен? Ама знаете ли? — учудено възкликна Сен-Люк. — А, разбирам, поради безлюдието му, искате да кажете.
— Не, не точно по тази причина, та нали в Меридор идват гости.
— Какво говорите! — каза Сен-Люк с безукоризнено простодушен вид. — Ни душа.
— А! Наистина ли?
— Както имах честта да ви кажа.
— Не може да бъде! Нима от време на време никой не идва при вас?
— Не, във всеки случай, откакто аз съм тук, никой не е идвал.
— В Анжер сега има такова отбрано общество. Нима никой от придворните не ви е навестил нито веднъж?
— Никой.
— Това е невероятно.
— И въпреки това е така.
— Стига. Вие обиждате анжуйските благородници.
— Не зная дали ги обиждам, но да ме вземе дяволът, ако съм видял поне един от тях.
— Значи съм сгрешил.
— Разбира се, че сте сгрешили. Да се върнем обаче, на това, което казахте за парка — че в него може да бъде опасно. Нима има мечки?
— О, не!
— Вълци?
— Също не.
— Разбойници?
— Възможно е. Кажете, милостиви господине, госпожа дьо Сен-Люк е много красива, нали?
— Разбира се.
— Тя често ли се разхожда в парка?
— Често. Жена ми като мен обожава природата. Но защо питате за това?
— Просто така. А вие придружавате ли я, когато тя се разхожда?
— Винаги.
— Почти винаги? — продължаваше графът,
— Но какво искате да кажете, дявол да го вземе.
— А! Боже мой! Нищо, любезни ми господин дьо Сен-Люк, или почти нищо.
— Слушам ви.
— Работата е там, че ми казаха…
— Какво са ви казали?
— Няма ли да се разсърдите?
— Аз никога не се сърдя.
— Пък и между двама мъже такива признания са допустими. Казаха ми, че били видели някакъв човек да се разхожда из парка.
— Мъж?
— Да.
— Който е идвал при жена ми?
— О, това не съм казал.
— Напразно, скъпи господин дьо Монсоро. Това е много интересно. А кой го е видял? Кажете, бъдете така добър?
— Защо?
— Така, кажете. Нали ние с вас просто си говорим? Какво значение за какво си говорим? Та значи, казвате, този мъж е идвал при госпожа дьо Сен-Люк. Ама че работа.
— Чуйте, ще ви кажа всичко — не, не мисля, че той е идвал при госпожа дьо Сен-Люк.
— Но при кого тогава?
— Напротив, боя се, че е идвал при Диана.
— Ба! — произнесе Сен-Люк. — Бих предпочел това.
— Как? Бихте предпочели това?
— Несъмнено. Нали знаете, няма по-големи егоисти от мъжете. Всеки за себе си. Бог за всички.
— По-точно, дяволът — поправи го Монсоро.
— Значи вие мислите, че тук е идвал мъж?
— Аз не просто мисля, аз го видях.
— Видели сте в парка мъж?
— Да — каза Монсоро.
— Сам?
— Не, с госпожа дьо Монсоро.
— Кога? — понита Сен-Люк.
— Вчера.
— А къде?
— Ето тук, наляво. Ето тук.
И понеже Монсоро от началото на разходката беше повел Сен-Люк към старото сечище, то сега можеше да покаже на спътника си мястото на вчерашните събития.
— А — каза Сен-Люк, — действително, стената е в плачевно състояние. Трябва да кажем на барона, че разрушават стената.
— Подозирате ли някого?
— Аз? Да подозирам?
— Да — каза графът.
— В какво?
— В това, че е минал през стената, за да се срещне с жена ми.
Сен-Люк наведе глава и като че ли потъна в дълбок размисъл. Граф дьо Монсоро с безпокойство чакаше резултата.
— Е? — каза той.
— Проклятие! — произнесе Сен-Люк. — Не виждам никой освен…
— Освен… освен? — живо попита графът.
— Освен… вас… — каза Сен-Люк и вдигна глава.
— Шегувате ли се, любезни ми господин дьо Сен-Люк? — каза зашеметеният граф.
— Честно казано, не. Известно време след женитбата си се правех на интересен, защо и вие да не се правите?
— Моля ви, вие просто не искате да ми отговорите. Признайте ми, скъпи приятелю, не се страхувайте… аз съм смел човек. Помогнете ми, потърсете, чакам от вас огромна услуга.
Сен-Люк се почеса по ухото.
— Колкото и да мисля, не виждам друг.
— Но моля ви, не ми се смейте. Дръжте се сериозно, господине. Уверявам ви, не ми е до шеги.
— Така ли?
— Казвам ви, сигурен съм в това.
— Е, това е друга работа. А как идва този мъж тук, знаете ли?
— Тайно, дявол да го вземе!
— Често ли?
— Ами да! В камъните вече са издълбани стъпала от краката му. Погледнете сам.
— Наистина?
— А нима вие никога нищо не сте забелязали?
— О! — произнесе Сен-Люк. — Имам някои предположения.
— А! Виждате ли? — възкликна задъхано графът. — Е, а после?
— Какво после? Не са ме обезпокоявали. Мислех, че това сте вие.
— Но аз ви казвам, че не съм аз.
— Вярвам ви, милостиви господине.
— Вярвате?
— Да.
— Значи?
— Значи е бил някой друг.
Главният ловчия впери почти застрашителен поглед в Сен-Люк, който се държеше е непринудена и пленителна безгрижност.
— А! — каза той така яростно, че младият човек вдигна глава.
— Хрумна ми още нещо — каза Сен-Люк.
— Но какво, какво?
— Ами, ако това е бил…
— Ако това е бил?
— Не.
— Не?
— Може би, да.
— Кажете де!
— Ами ако е бил господин херцог д’Анжу?
— Аз също мислих за това — отговори Монсоро, — но се осведомих. Не може да е бил той.
— Е, херцогът е голям хитрец.
— Да, но това не е той.
— Вие само ми казвате: „Не е той, не е той“ — протестира Сен-Люк — и искате аз да ви кажа кой е този „той“.
— А как иначе? Вие живеете в замъка, би трябвало да знаете…
— Чакайте — възкликна Сен-Люк.
— Сетихте ли се?
— Хрумна ми една мисъл. Ако това не сте били нито вие, нито херцогът, то, разбира се, това съм бил аз.
— Вие, Сен-Люк?
— А защо не?
— Защо ще трябва да идвате на кон и да минавате през стената, когато бихте могли да влезете в парка откъм замъка.
— А! Боже мой! Аз си имам своите капризи! — каза Сен-Люк.
— Защо ще бягате, когато се показах на стената?
— Проклятие! Не само от такова зрелище се бяга.
— Значи сте се занимавали с лоши дела? — каза графът, който не можеше повече да сдържа раздразнението си.
— Възможно е.
— Но вие се подигравате с мене! — пребледня графът. — Подигравате се вече четвърт час.
— Вие грешите, господине — каза Сен-Люк, като извади часовника си и впери в графа такъв поглед, че даже Монсоро, въпреки своята свирепа храброст, трепна, — не четвърт час, а двадесет минути.
— Но вие ме оскърбявате, господине? — възкликна графът.
— А как смятате, господине, вие не ме ли оскърбявате с вашите въпроси?
— Ето какво било! Сега виждам добре.
— Голяма работа — в десет сутринта. И какво виждате, моля?
— Че вие сте в сговор с онзи предател, с онзи страхливец, когото едва не убих вчера.
— Проклятие! — възкликна Сен-Люк. — Той е мой приятел.
— Какво пък, щом е така, ще ви убия вместо него.
— Ба! Във вашия собствен дом! Ей така! Без предизвикване?
— Да не си мислите, че ще се церемоня с някакъв си мерзавец? — извика вбесеният граф.
— Ах, господин дьо Монсоро — въздъхна Сен-Люк, колко зле сте възпитан. И колко лошо се е отразило върху вашата нравственост честото общуване с дивите зверове! Засрамете се!
— Вие какво, не виждате ли колко съм вбесен? — изрева Монсоро, скръсти ръце на гърдите си и тръгна към Сен-Люк. Отчаянието, което разкъсваше сърцето на главния ловчия, изкриви лицето му в страшна гримаса.
— Боже господи! Разбира се, че виждам. И честно казано, яростта не ви прилича. Просто е страшно да ви гледа човек, скъпи мой господин дьо Монсоро.
Не можейки да се владее повече, графът сложи ръка на дръжката на шпагата.
— А! Обръщам ви внимание — каза Сен-Люк, — че вие започвате пръв. Призовавам ви за свидетел, че аз съм напълно спокоен.
— Да, конте такова, да, гадно миньонче, аз ви хвърлям ръкавица.
— Тогава бъдете така добър да минете от другата страна на тази стена, господин дьо Монсоро — тук сме във ваши владения.
— Все едно ми е! — възкликна графът.
— Но на мен не ми е — каза Сен-Люк, — аз не искам да ви убивам във вашия дом.
— Отлично! — каза Монсоро и бързо се покатери по стената.
— По-внимателно, графе, не бързайте! Тук един камък се клати, изглежда, често са го смущавали. Ще вземете да паднете, не дай боже. Повярвайте ми, тогава ще бъда безутешен.
И Сен-Люк на свой ред се покатери по стената.
— Хайде, хайде, побързай — каза графът, изваждайки шпагата.
„Аз пристигнах тук за удоволствие — каза си Сен-Люк, — Ей богу. Славно ще се позабавлявам.“ И той скочи от другата страна на стената.