Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (62)

Глава 22
За това, как Анри III разбра за бягството на своя възлюблен брат херцог д’Анжу и какво последва от това

След като главният ловчия напусна столовата, пирът продължи още по-весело, радостно и непринудено.

Мрачната физиономия на Монсоро не спомагаше много за веселието на младите благородници, тъй като зад обясненията за умора и даже зад действителната умора те отгатнаха мрачните мисли, които бяха белязали челото на графа с печат на дълбока скръб, станала вече характерна особеност на неговото лице.

След излизането на Монсоро, чието присъствие винаги притесняваше принца, той отново придоби спокоен вид и каза:

— И така, Ливаро, когато Монсоро влезе, ти беше почнал да ни разказваш за вашето бягство от Париж. Продължавай!

И Ливаро продължи разказа си.

Но тъй като нашето звание на историк ни дава правото по-добре от Ливаро да знаем всичко, което се е случило, ние ще заменим разказа на Ливаро с нашия. Може би нашият разказ няма да е толкова цветист, но ще бъде всеобхватен, защото ние знаем това, което Ливаро не можеше да знае, а именно, какво се беше случило в Лувъра.

Към полунощ Анри III беше събуден от необичаен шум в двореца, в който, когато кралят спи, би трябвало да цари пълна тишина.

Чуваха се ругатни, удряне на алебарди в стената, бързо притичване по галериите, проклятия, от които земята би могла да се разтвори, и сред целия този шум, чукане, богохулстване, по сто различни начина повтаряните думи:

— Какво ще каже кралят? Какво ще каже кралят?!

Анри седна на кревата и погледна Шико, който след вечерята с негово величество беше заспал в голямото кресло, обвил с краката си своята рапира.

Шумът се усили.

Анри, лъщящ от помадата, скочи от леглото и извика:

— Шико! Шико!

Шико отвори едното си око — този благоразумен човек много ценеше съня и никога не се събуждаше веднага.

— Ах, напразно ме събуди, Анри — каза той. — Сънувах, че ти се е родил син.

— Чуй! — каза Анри. — Чуй!

— Какво трябва да чуя? Струва ми се, че достатъчно глупости ми говориш през деня, за да трябва да те слушам и през нощта.

— Нима не чуваш? — каза кралят и протегна ръка в онази посока, от която се чуваше шумът.

— Охо! — възкликна Шико. — Наистина, чувам викове!

— „Какво ще каже кралят? Какво ще каже кралят?“ — повтори Анри. — Чуваш ли?

— Това трябва да е едно от двете — или се е разболяла любимата ти хрътка Нарцис, или хугенотите си разчистват сметките с католиците и са им устроили Вартоломеева нощ.

— Помогни ми да се облека, Шико.

— С удоволствие, но първо ти ми помогни да стана, Анри.

— Какво нещастие! Какво нещастие! — чу се от преддверието.

— По дяволите! Почва да става сериозно — каза Шико.

— По-добре да се въоръжим — каза кралят.

— А още по-добре е — отговори Шико, — бързо да излезем през малката врата и сами да видим и преценим какво нещастие се е случило, а да не чакаме другите да ни разкажат.

Възползвайки се от съвета на Шико, Анри почти веднага излезе от тайната врата и се озова в коридора, който водеше в покоите на херцог д’Анжу.

Там той видя вдигнати към небето ръце и чу викове на отчаяние.

— О! — каза Шико. — Досещам се — твоят злочест затворник сигурно се е обесил в тъмницата си. Кълна се в светата утроба! Анри, приеми моите поздравления — ти си бил много по-голям политик, отколкото предполагах.

— Е, не, нещастнико — възкликна Анри, — това е нещо съвсем друго!

— Толкова по-зле — отговори Шико.

— Да вървим, да вървим.

И Анри повлече Шико след себе си в покоите на херцога.

Прозорецът беше отворен и около него стоеше тълпа любопитни, които се блъскаха един друг в стремежа си да видят копринената стълба, закрепена за железните перила на балкона.

Анри пребледня като мъртвец.

— Избягал! Скрил се — изкрещя Анри толкова високо, че всички придворни се обърнаха.

Очите на краля мятаха мълнии, ръцете му конвулсивно стискаха дръжката на кинжала.

Шомберг си скубеше косата, Келюс се удряше по лицето с юмруци, а Можирон, като барон, удряше главата си в дървения параван.

Що се отнася до д’Епернон, то той беше избягал под важния предлог, че отива да догони херцог д’Анжу.

Зрелището на изтезанията, на които се подлагаха изпадналите в отчаяние фаворити, внезапно успокои краля.

— Хайде, хайде, успокой се, сине мой — каза той, придържайки Можирон за талията.

— Не, кълна се в разпятието Христово! Ще се самоубия или дяволите ще ме вземат — възкликна младият мъж и отново заудря главата си, вече не в паравана, а в каменната стена.

— Хей! Помогнете ми да го спра! — викна Анри.

— Друже, ей, друже — каза Шико, — зная един по-приятен начин за самоубийство — прободете се в корема с шпагата и готово.

— Ще млъкнеш ли, палач! — възкликна Анри със сълзи на очи.

Междувременно Келюс продължаваше да се удря по бузите.

— О! Келюс, дете мое — каза Анри, — ще станеш като Шомберг, когато го бяха боядисали в цвета на берлинската синева. Ще имаш ужасен вид.

Келюс спря.

Само Шомберг продължаваше да скубе слепоочията си, даже плачеше от ярост.

— Шомберг, Шомберг, миличък — възкликна Анри, — съвземи се, моля те.

— Ще се побъркам!

— Ба! — произнесе Шико.

— Каквото и да говорим, нещастието е страшно — каза Анри. — Но точно затова трябва да запазиш ума си, Шомберг. Да, това е страшно нещастие, аз съм загубен. В моето кралство — гражданска война!… О! Кой го направи? Кой му даде стълбата? Кълна се в Христовата кръв! Ще заповядам да обесят целия град.

Дълбок ужас обхвана присъстващите.

— Кой е виновен? — продължаваше Анри. — Къде е виновникът? Десет хиляди екю за този, който ми посочи неговото име, сто хиляди екю на онзи, който ми го доведе — жив или мъртъв.

— Това е някой от Анжу — каза Можирон. — Кой друг би могъл да бъде?

— Кълна се в бога! Ти си прав — възкликна Анри. — А! Анжуйци! Дявол да ги вземе! Те ще ми платят.

— Да, да, това са анжуйци — крещеше Келюс.

— Къде са те? — викаше Шомберг.

— Да ги изкормим! — ревеше Можирон.

— Сто бесилки за сто анжуйци! — подхвана кралят.

Шико не можеше да остане спокоен сред това всеобщо буйстване. С жест на страшен смелчага той извади шпагата си и започна да удря с опаката й страна миньоните и стените, въртейки свирепо очи и повтаряйки:

— А, кълна се в светата Дева! О, чумата да ги тръшне! А, проклятие! Анжуйци! Кълна се в Христовата кръв! Смърт за анжуйци!

Този вик — „Смърт за анжуйци!“ беше чут из цял Париж, както викът на израелските майки е бил чут по цяла Рама.

През това време Анри изчезна някъде.

Той си спомни за майка си и без да каже нито дума, излезе от стаята и отиде при Катерина, която, лишена от известно време от предишното внимание, потънала в престорена печал, с флорентинската си проницателност очакваше случай да се захване отново с политически интриги.

Когато Анри влезе, тя замислено лежеше в голямото кресло и със своите кръгли, но вече жълтеникави бузи, с блестящите си, но неподвижни очи, с пълните си, но бледи ръце приличаше повече на восъчна фигура, изобразяваща размисъл, отколкото на живо същество.

Но при съобщението за бягството на Франсоа, което Анри, пламнал от гняв и ненавист, й съобщи без никаква подготовка, статуята като че ли внезапно оживя, настани се още по-дълбоко в креслото си и мълчаливо поклати глава.

— Вие дори не извикахте, майко? — каза Анри.

— А защо да викам, сине мой? — попита Катерина,

— Как? Бягството на вашия син не ви изглежда престъпно заплашително, достойно за най-сурово наказание?

— Скъпи мой сине, свободата струва не по-малко от короната. Спомнете си, че аз също ви посъветвах да бягате, когато се появи възможност да получите короната.

— Майко, мен ме оскърбяват.

Катерина сви рамене.

— Майко, предизвикват ме.

— Е, не — каза Катерина, — от вас се спасяват, това е всичко.

— А! — възкликна Анри. — Ето как се застъпвате за мен!

— Какво искате да кажете, сине мой?

— Казвам, че с годините чувствата отслабват, аз казвам…

Той се спря.

— Какво казвате? — повтори Катерина с обичайното си спокойствие.

— Казвам, че вие вече не ме обичате така, както ме обичахте по-рано.

— Заблуждавате се — каза Катерина със засилваща се студенина. — Вие сте моят любим син, Анри. Но този, от когото се оплаквате, също е мой син.

— Ах! Да оставим майчинските чувства, госпожо — извика бесен Анри, — ние знаем, колко струват те.

— Какво пък, вие трябва да знаете това най-добре от всички, сине мой, защото любовта към вас винаги е била моя слабост.

— И понеже ви е време за покаяние, вие се разкайвате.

— Досещах се, че ще стигнем дотук, сине мой — каза Катерина. — Затова мълчах.

— Прощавайте, госпожо, прощавайте — каза Анри, — аз зная какво да направя, след като и собствената ми майка вече не изпитва състрадание към мен. Ще намеря съветници, които да ми помогнат да се ориентирам в случилото се и да отмъстя за себе си.

— Вървете, сине мой — спокойно отговори Флорентинката, — бог да помага на вашите съветници, това ще им бъде много необходимо, за да ви избавят от затрудненото положение.

Когато той тръгна да излиза, тя не го спря нито с дума, нито с жест.

— Прощавайте, госпожо — повтори Анри.

Но при вратата се позабави.

— Прощавай, Анри — каза кралицата, — още една дума. Нямам намерение да ви съветвам, сине, зная, че вие нямате нужда от мен. Но помолете вашите съветници да помислят добре, преди да ви дадат своите съвети, и още веднъж да помислят, преди да пристъпят, към изпълнението им.

— О, разбира се — хвана се за думите на майка си Анри и се възползва от тях, за да остане в стаята, — положението е сериозно, нали, госпожо?

— Тежко е — бавно каза Катерина, издигайки ръце и очи към небето, — твърде тежко е, Анри.

Поразен от този израз на ужас, който прочете в очите на майка си, кралят се върна при нея.

— Кой го е отвлякъл? Имате ли някакви предположения за това, майко?

Катерина премълча.

— Аз мисля, че анжуйците.

Катерина се усмихна с ироничната си усмивка, която издаваше превъзходството на ума й, готов винаги да смути чуждия ум и да спечели над него победа.

— Анжуйците? — повтори тя.

— Вие се съмнявате — каза Анри, — но всички са убедени в това.

Катерина още веднъж сви рамене.

— Нека другите вярват в това — каза тя, — но вие, вие, сине мой.

— Тоест как, госпожо!… Какво искате да кажете? Моля ви да обясните.

— Защо да обяснявам!

— Вашето обяснение ще ми отвори очите.

— Ще ви отвори очите! Стига, Анри, аз съм само една стара и глупава жена. Всичко, което мога, е да се моля и кая.

— Не, не, говорете, майко, говорете, слушам ви! О! Вие и досега сте душата на нашия дом и винаги ще си останете, говорете!

— Безполезно е. Пък и какво е мъдростта на старците? Подозрителност и нищо повече. Старата Катерина на нейните години да може да даде някому правилен съвет! Стига, сине мой, това е невъзможно.

— Какво пък, така да бъде, майко — каза Анри. — Откажете ми помощта си, лишете ме от вашата подкрепа. Но знайте, че само след час — одобрявате това или не, е, тогава ще разбера — ще заповядам да обесят всички анжуйци, които се открият в Париж.

— Ще обесите всички анжуйци! — възкликна Катерина с онова учудване, което изпитват хората с остър ум, когато чуят някоя чудовищна глупост.

— Да, да, ще ги обеся, унищожа, убия, изгоря. В тази минута моите приятели са вече по улиците на града, за да пребият тези окаяници, тези разбойници, тези метежници!

— Пази боже да направят това — извика Катерина, изкарана от невъзмутимостта си поради сериозността на положението, — те ще погубят себе си, нещастниците, и това още не е голяма загуба, но заедно със себе си те ще погубят и вас.

— Защо?

— Слепец — прошепна Катерина. — Нима очите на кралете са орисани вечно да не виждат нищо?

И тя молитвено събра ръце.

— Кралете са крале само тогава, когато не оставят безнаказано нанесеното им оскърбление, защото тази тяхна мъст е правосъдие, а в моя случай особено, и цялото кралство ще се вдигне в моя защита.

— Безумец, глупак, дете — прошепна Флорентинката.

— Но защо, защо?

— Помислете сам — нима ще можете да посечете, изгорите, обесите такива хора като Бюси, Антраге, Ливаро, Рибейрак, без да пролеете при това потоци от кръв?

— Какво от това? Само да бъдат убити!

— Да, разбира се, ако ги убият. Покажете ми труповете им, и, кълна се в Богородица, ще кажа, че сте постъпили правилно. Но те няма да бъдат убити. Само ще бъдат принудени да вдигнат бунтовното знаме, да извадят шпаги. Сами те никога не биха се решили да извадят шпагите си за такъв господар като Франсоа. Но сега поради вашата непредпазливост те ще ги извадят от ножниците, за да защитят живота си, и вашето кралство ще се вдигне, но не във ваша защита, а срещу вас.

— Но ако аз не отмъстя, значи съм се уплашил, отстъпил съм — извика Анри.

— Нима някой някога е казвал, че аз съм се изплашила? — попита Катерина, като смръщи вежди и стисна тънките си карминени устни.

— Но ако вината е в анжуйците, те заслужават наказание.

— Да, ако са виновни, но не те са виновните.

— Тогава кой, ако не приятелите на брат ми?

— Това не е дело на негови приятели, защото вашият брат няма приятели.

— Но чие дело е тогава?

— На вашите врагове, по-точно, на вашия враг.

— Какъв враг?

— Ах, сине мой, вие прекрасно знаете, че вие, както и вашият брат Шарл винаги сте имали все един и същ враг непрекъснато.

— Искате да кажете Анри дьо Навар?

— Е, да, Анри дьо Навар.

— Но той не е в Париж!

— Ха! Нима вие знаете кой е в Париж и кой не е? Нима въобще знаете нещо? Нима имате очи и уши? Нима сте оградени с хора, които виждат и чуват? Не, вие всички сте слепи и глухи.

— Анри дьо Навар! — повтори кралят.

— Сине мой, при всяко разочарование, при всяко нещастие, при всяко бедствие, които ви постигат, виновникът за които не ви е известен, не търсете, не се съмнявайте, не се питайте — няма смисъл. Възкликнете: „Това е Анри дьо Навар!“ и можете да бъдете сигурен, че ще попаднете в целта… Той е божият меч, надвиснал над дома Валоа.

— Значи вие смятате, че трябва да отменя заповедта си за анжуйците?

— И незабавно — възкликна Катерина, — без да губите нито минута, нито секунда. Побързайте, може би вече е късно. Тичайте, отменете заповедта! Отивайте, иначе сте загубен.

И хващайки сина си за ръката, с невероятна сила и енергия го тикна към вратата.

Анри презглава изтича от двореца, за да спре своите приятели.

Но намери само Шико, който седеше на един камък и си чертаеше по пясъка географска карта.