Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (61)

Глава 21
Какво трябваше да съобщи на принца граф дьо Монсоро

Изненадите дебнеха граф дьо Монсоро на всяка крачка — стената на замъка Меридор, пред която неочаквано се озова, нечий кон, който се приближи до неговия като до най-добър познайник — всичко това би накарало да се позамисли и не толкова подозрителен човек като Монсоро.

Приближавайки се до стената, ние можем да се досетим с каква бързина Монсоро стори това, приближавайки се до стената, графът забеляза, че на това място тя е повредена. В нея се беше образувала истинска стълба, заплашваща да се превърне в пролом. Като че ли нечии крака бяха издълбали в камъните тези стъпала, над които бяха надвиснали счупените неотдавна къпинови клонки.

Графът обхвана с един поглед цялата картина и премина към детайлите.

Преди всичко внимание заслужаваше чуждият кон и той започна от него.

Върху неумеещото да пази тайна животно имаше седло и избродиран със сребро чул.

В единия му край имаше двойно ФФ, преплетено с двойно АА.

Нямаше съмнение, че този кон беше от конюшнята на принца и монограмът означаваше „Франсоа д’Анжу“.

При вида на монограма подозренията на графа прераснаха в истинска увереност.

Значи херцогът язди тук и язди често, защото не само единият, вързаният кон знаеше пътя дотук, но и другият.

Монсоро реши, че щом случайността му е показала следата, той трябва да върви по нея докрай.

Пък и това му беше обичай — и като главен ловчия, и като ревнив мъж.

Очевидно беше обаче, че ако остане от тази страна на стената, той няма да види нищо.

Затова графът върза Роланд до втория кон и храбро се закатери по стената.

Катеренето не беше трудно — краката сами намираха къде да стъпят, ръцете сами срещаха опора, върху камъните по билото на стената се виждаше отпечатък от лакът, и някой грижливо беше отрязъл с ловджийски нож клоните на дъба, които пречеха да се вижда и стесняваха движението.

Още неуспял да се настани на своята наблюдателна кула, графът веднага видя под едно от дърветата синя мантия и плащ от черно кадифе.

Мантията несъмнено принадлежеше на жена, а плащът — на мъж, пък и не се налагаше да ги търси надалеч — мъжът и жената се разхождаха под ръка на около петдесет крачки от дървото. През гъстите храсталаци, които растяха наоколо, едва-едва се виждаха само гърбовете им, и то лошо.

За беда на граф дьо Монсоро стената не беше приспособена за неговото буйство — от билото й се срина камък. Чупейки клони, той полетя надолу и със силен трясък се удари в земята.

Вероятно при този шум мъжът и жената, които не се виждаха добре от листата, се бяха обърнали и бяха забелязали графа, защото се раздаде пронизителен изплашен женски вик, а шумът от листата показа на графа, че двамата бягат като изплашени сърни.

Като чу вика, Монсоро усети студена пот по челото си, Той позна гласа на Диана. Повече не можеше да се противи на обхваналата го ярост. Той скочи от стената и затича след тях, отсичайки с шпагата си клоните и храстите по пътя си.

Но бегълците бяха вече изчезнали. Нищо не нарушаваше вече тишината на парка. Нито сянка в дъното на алеята, нито следа по пътеките, нито звук сред зеленината освен пеенето на славеите и червеношийките, които, свикнали да виждат двамата влюбени, не се бояха от тях.

Какво да прави сред това безлюдие? Какво решение да вземе? Накъде да тича? Паркът е голям и ако търсиш в него тези, които ти трябват, можеш да срещнеш тези, за които не си и помислял.

Граф дьо Монсоро реши, че направеното от него откритие е достатъчно засега, при това той съзнаваше, те е твърде възбуден и не може да действа с предпазливостта, необходима при такъв опасен съперник като Франсоа, а главният ловчия не се съмняваше, че неговият съперник е принцът.

И все пак — ако не е той? Но нали има спешно съобщение за принца — като го види, ще може да прецени виновен ли е херцогът, или не.

След това графът бе осенен от една блестяща мисъл.

Ами ако отново мине през стената на същото място и отведе със себе си вързания долу в парка кон на непознатия?

Този план за отмъщение му придаде сили. Той се втурна назад и скоро, задъхан и запотен, се озова при стената.

Монсоро се изкачи по нея, хващайки се за клонките, и скочи от другата страна. Но конят вече не беше там, по-точно конете не бяха там.

Мисълта, хрумнала на графа, беше толкова добра, че преди да дойде при него, тя беше споходила неговия противник, който се беше възползвал от нея.

Разяреният Монсоро изрева яростно и се закани с юмрук на този коварен дявол, който, разбира се, сега му се смееше под закрилата на падналата в гората тъмнина. Не беше лесно да се сломи волята на графа обаче, той въстана срещу фаталното стечение на обстоятелствата, които сякаш бяха решили да го довършат, събра всичките си сили и въпреки бързо настъпващия мрак, лесно намери краткия път за Анжер, който му беше известен от детинство, и се върна по него в града.

След два и половина часа той отново беше пред градските врати, полумъртъв от жажда, горещина и умора. Но възбудата на духа му придаде сили на тялото му и той отново бе онзи волеви и в същото време необуздан в страстите си човек.

Освен това го крепеше и една мисъл — ще разпита часовоя, по-точно часовите, ще обиколи всички врати и ще разбере откъде е влязъл човекът с двата коня. Той ще изпразни кесията си, ще обещае златни планини и ще получи описанието на този човек.

И който и да е, рано или късно той ще си разчисти сметките с него.

Монсоро разпита часовоя, но той току-що беше застъпил на пост и не знаеше нищо. Тогава графът влезе в кордегардията и попита там.

Опълченецът, който се беше сменил от поста, беше видял приблизително преди около два часа как в града влязъл кон без конник и се насочил към двореца.

Монсоро безнадеждно махна с ръка — не, не му е писано да разбере нещо.

На свой ред и той закрачи към двореца на херцога.

Дворецът беше пълен с живот, шум, веселие. Прозорците сияеха като слънца, кухните аленееха като горещите печки, разпространявайки през прозорчетата си аромата на дивеч и карамфил, способен да накара стомаха да забрави за своя съсед — сърцето.

Но за да попадне в двореца, трябваше да отвори вратите, а те бяха заключени.

Монсоро извика вратаря, каза кой е, но вратарят не го позна.

— Онзи беше изправен, а вие сте прегърбен — каза той.

— Това е от умора.

— Онзи беше бледен, а вие сте червен.

— Това е от горещината.

— Онзи беше на кон, а вие сте пеша.

— Това е, защото конят ми се подплаши, метна се встрани, хвърли ме от седлото и се върна без конник. Нима не сте видели моя кон?

— А! Вярно — каза вратарят.

— Както и да е, изпратете за майордома.

Вратарят, зарадван от възможността да свали от себе си отговорността, изпрати за споменатото длъжностно лице.

Майордомът дойде в веднага позна Монсоро.

— Боже мой! Откъде идвате в този вид? — попита той.

Монсоро повтори баснята, която беше разказал на вратаря.

— Знаете ли, ние бяхме много обезпокоени, като видяхме коня без ездач, особено монсеньорът, когото аз имах честта да предупредя.

— А! Монсеньорът изглеждаше обезпокоен? — възкликна Монсоро.

— Много.

— Какво каза той?

— Да ви заведа при него веднага, щом се появите.

— Добре. Ще погледна първо в конюшнята, за да разбера всичко наред ли е с коня на негово височество.

Монсоро влезе в конюшнята и видя, че умното животно стои на същото онова място, откъдето го беше взел, и прилежно, както подобава на кон, който чувства, че трябва да възстанови силите си, хрупа овес.

После, без да се преоблече — Монсоро сметна, че важността на съобщението, което беше донесъл, го поставя над изискванията на етикета, повтаряме, без дори да се преоблече, главният ловчия се запъти към столовата. Негово височество и всичките му придворни се бяха събрали около великолепно сервираната и ярко осветена маса и атакуваха пастетите от фазан, прясно опеченото месо от глиган и различните блюда с ароматни подправки, като отпиваха от славното пивко червено вино от Каор или от онова коварно, пенливо, нежно анжуйско, което удря в главата по-бързо, отколкото се пукат топазените мехурчета в чашата.

— Целият двор се е събрал — казваше д’Антраге, почервенял като млада девойка и вече пиян като стар рейтар. — Добре е представен, както и избата на ваше височество.

— Не напълно, не напълно — каза Рибейрак, — липсва главният ловчия. Срамота е да ядем дивеча на негово височество, без да сме го ударили ние.

— Гласувам за главния ловчия, без значение кой е той — каза Ливаро, — дори това да е господин дьо Монсоро.

Херцогът се усмихна — само той знаеше за пристигането на графа.

В този момент вратата се отвори и граф дьо Монсоро влезе.

Като го видя, херцогът възкликна. Думите му прозвучаха особено високо сред настъпилата тишина.

— Ето го и него — каза той, — както виждате, господа, небето е благосклонно към нас — още не успели да изразим желанието си, и то се сбъдна.

Монсоро, объркан от неприсъщата за негово височество в подобни случаи самоувереност, смутено се поклони и погледна встрани, заслепен като бухал, пренесен внезапно от тъмно на ярка слънчева светлина.

— Седнете и вечеряйте — каза херцогът, посочвайки място на Монсоро срещу себе си.

— Монсеньор — отговори Монсоро, — много съм жаден, много съм гладен и много съм изморен, но няма да отпия нито глътка, няма да изям нито залък и няма да седна, докато не ви предам извънредно важно съобщение.

— Вие идвате от Париж, нали?

— И то по много спешна работа, монсеньор.

— Е добре, слушам — каза херцогът.

Монсоро се приближи до Франсоа и с усмивка на уста и ненавист в сърцето му прошепна:

— Монсеньор, нейно величество кралицата майка идва да се види с ваше височество и почти не спира по пътя.

Лицето на херцога, приковало очите на всички, се озари от внезапна радост.

— Прекрасно — каза той. — Благодаря ви, господин дьо Монсоро, вие, както винаги, ми служите вярно. Да продължим нашата вечеря, господа.

И отново приближи креслото си до масата, от която се беше отдръпнал, за да изслуша граф дьо Монсоро.

Пиршеството продължи. Главният ловчия беше настанен между Ливаро и Рибейрак. Но щом седна на удобния стол и видя обилната храна, той изведнъж загуби апетит.

Отново духът удържа победа над материята.

Увлечена от печални мисли, душата на Монсоро се устреми към парка в Меридор. Изминавайки отново пътя, по който току-що се беше завърнало неговото съсипано и измъчено от умора тяло, тя вървеше като странстващ богомолец по онази обрасла с цветя пътека, която доведе графа до стената.

Той отново видя чуждия кон, повредената стена, бягащите сенки на двамата любовници, отново чу вика на Диана, вик, проникнал дълбоко в сърцето му.

И тогава, безразличен към шума, към светлината, даже към храната, забравил къде се намира, той потъна в собствените си мисли и не усети как челото му се помрачи, а от гърдите му внезапно се изтръгна глух стон, който привлече вниманието на учудените му събеседници.

— Та вие едвам се държите на крака от умора, господин главен ловчия — отбеляза принцът, — може би ще е най-добре да си легнете.

— Наистина, така е — каза Ливаро, — съветът е добър. Вие рискувате да заспите на масата, ако не го последвате.

— Извинете ме, монсеньор — каза Монсоро, отмятайки глава, — умирам от умора.

— Напийте се, графе — посъветва го Антраге, — нищо не ободрява така, както виното.

— А и като се напиеш — прошепна Монсоро, — забравяш.

— Ба! — каза Ливаро. — На какво прилича това. Погледнете, господа, чашата му е още пълна.

— За ваше здраве, графе — вдигна чашата си Рибейрак.

Монсоро беше принуден да отговори на тоста и на един дъх изпразни чашата си.

— Но той пие добре, погледнете, монсеньор — каза Антраге.

— Да — отговори принцът, който се мъчеше да отгатне какво става в душата на графа, — да, чудесно.

— Вие би трябвало да организирате тук един добър лов, графе — каза Рибейрак, — вие познавате този край.

— Вие имате тук и ловни дружини, и гори — каза Ливаро.

— И даже жена — добави Антраге.

— Да — машинално повтори графът, — да, ловни дружини, гори и госпожа дьо Монсоро, да, господа, да.

— Подгответе един лов за глигани, графе — каза принцът.

— Ще се опитам, монсеньор.

— Дявол да го вземе — възкликна един от анжуйските благородници. — Вие ще се опитате, това се казва отговор! Та гората гъмжи от тях, от глигани. На старото сечище за десет минути аз бих вдигнал десетина глигана.

Монсоро неволно пребледня — старото сечище беше онази част от гората, където току-що го беше закарал Роланд.

— Да, да, организирайте ни лов утре, още утре! — в един глас завикаха всички.

— Не възразявате ли за утре, Монсоро?

— Винаги съм на разположение на ваше височество — отговори Монсоро, — но, както монсеньорът благоволи да отбележи, аз съм прекалено изморен, за да ръководя лова утре. Освен това трябва да пояздя из околността и да изясня какво става в нашите гори.

— И накрая, дайте му възможност да се види с жена си, дявол да го вземе! — добродушно каза херцогът, с което окончателно убеди бедния мъж, че е негов съперник.

— Съгласни сме! — весело викнаха младите хора. — Да дадем на граф дьо Монсоро двадесет и четири часа, за да направи всичко, което е необходимо, в своите гори.

— Да, господа, дайте ми ги, тези двадесет и четири часа — каза графът — и аз ви обещавам, че ще ги използвам успешно.

— А сега, господине — каза херцогът, — разрешавам ви да. си легнете. Изпратете господин дьо Монсоро до неговата стая.

Граф дьо Монсоро се поклони и излезе, освободен от тежкото бреме — необходимостта да се владее.

Тези, които страдат, жадуват за самота повече и от щастливите любовници.