Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (58)

Глава 18
Дипломацията на господин дьо Бюси

Като излезе от двореца на херцога, Бюси видя на прага откритата, честна и усмихната физиономия на човека, за когото мислеше, че е на осемдесет левги от него.

— А! — възкликна Бюси с чувство на най-жива радост. — Това си ти, Реми!

— Боже мой, разбира се, че съм аз, монсеньор.

— А аз се канех да ти пиша да дойдеш тук.

— Наистина ли?

— Честна дума.

— Тогава всичко е наред — страхувах се да не ми се разсърдите.

— За какво?

— За това, че пристигнах без разрешение. Но преценете сам — до мен стигнаха слухове, че монсеньор херцог д’Анжу е избягал от Лувъра и е заминал за своята провинция. Аз си спомних, че вие се намирате близо до Анжер, помислих си, че предстои гражданска война, шпагите ще имат много работа и телесната обвивка на един мой близък ще се покрие с множество дупки. И тъй като обичам този мой близък като себе си и даже повече, пристигнах при него.

— Ти си постъпил прекрасно, Реми. Честно казано ти така ми липсваше.

— Как е Гертруда, монсеньор?

Бюси се усмихна.

— Обещавам ти да питам за това Диана веднага, щом я видя.

— А за благодарност аз, веднага щом се видя с Гертруда, на свой ред ще я разпитам за госпожа дьо Монсоро.

— Ти си славен приятел. А как ме намери?

— Много трудно, дявол да го вземе. Питах как да стигна до двореца на херцога и ви чаках пред вратата, но първо заведох коня си в конюшните на принца, където, да ме прости Господ, познах вашия кон.

— Да, принцът преумори своя и аз му дадох Роланд, а тъй като той няма друг кон, му го оставих.

— Познавам ви, вие сте принц, а принцът — ваш слуга.

— Не ме превъзнасяй толкова, Реми, ти още не си видял къде живее мое височество.

И с тези думи той въведе Одоен в своята къщурка до крепостната стена.

— Кълна се в честта си — каза Бюси, — дворецът е пред теб. Настанявай се където искаш и както можеш.

— Това няма да е трудно, както знаете, не ми трябва много място. Така съм изморен, че мога да спя и прав, ако трябва.

Приятелите, а Бюси се отнасяше с Одоен по-скоро като с приятел, отколкото като със слуга, се разделиха, и Бюси, който изпитваше двойно удовлетворение от това, че е отново при Диана и Реми, за секунда потъна в сън.

Наистина, за да може да спи спокойно, херцогът беше помолил да спрат топовната и мускетната стрелба. Що се отнася до камбаните, то те сами бяха замлъкнали, тъй като на звънарите им бяха излезли мехури по ръцете.

Бюси стана още в зори и побърза към замъка, като поръча да предадат на Реми да дойде там.

Графът искаше да бъде край леглото на негово височество в момента, когато той отвори очи, и да прочете, ако успее, неговите мисли по израза на лицето му, обикновено твърде красноречив при събуждане.

Херцогът се събуди, но изглежда, че и той като брат си Анри, си слагаше през нощта маска.

Напразно Бюси беше станал толкова рано.

Младият човек беше подготвил цял списък със задачи, една от друга по-важни.

Първо, разходка извън стените на града с цел изучаване на градските укрепления.

След това преглед на гражданите и тяхното въоръжение.

Посещение на арсенала и поръчване на различни боеприпаси.

Старателно изучаване на изплащаните от провинцията данъци, за да ощастливи добрите и верни васали на принца с допълнителен налог, предназначен за вътрешната украса на сандъците му.

И накрая — кореспонденцията.

Но Бюси предварително знаеше, че не трябва да разчита особено на последния пункт — херцог д’Анжу пишеше рядко, той се придържаше към правилото „от написаното на хартия не можеш да се отречеш“.

И така, въоръжен до зъби срещу лошите мисли, които биха могли да хрумнат на херцога, Бюси видя, че той отвори очи, но, както вече казахме, не можа да прочете нищо в тях.

— Аа! — каза херцогът. — Вече си тук!

— Не съм спал цяла нощ, мислех за вашите работи. С какво да се заемем сутринта? Почакайте, а да не отидем ли на лов?

„Прекрасно! — каза си Бюси. — Ето нещо, за което бях забравил.“

— Как! — възмути се принцът. — Ти заявяваш, че цяла нощ си мислил за моите работи и след тази безсъница и непрекъснати размишления ми предлагаш да отидем на лов? Хубава работа!

— Прав сте — съгласи се Бюси. — А и кучета нямаме.

— И главният ловчия не е тук — подхвана принцът.

— Честно казано, без него ловът ще бъде само по-приятен за мен.

— Не, не съм съгласен с теб, той ми липсва.

Херцогът произнесе това със странно изражение на лицето, което не убегна на Бюси.

— Този достоен човек — каза той, — този ваш приятел май също не е взел участие във вашето спасяване.

Херцогът се усмихна.

„Така — каза си Бюси, — познавам тази усмивка, тя не е добра. Пази се, граф Монсоро.“

— Значи, ти си му сърдит? — попита принцът.

— На Монсоро?

— Да.

— А за какво да му се сърдя?

— За това, че той е мой приятел.

— Напротив, аз само го съжалявам за това.

— Какво искаш да кажеш?

— Че колкото по-високо му позволите да се издигне, толкова от по-голяма височина ще падне.

— Ти обаче си в добро настроение, както виждам.

— Аз?

— Да. Ти говориш така само когато си в добро настроение. Както и да е — продължаваше херцогът, — аз държа на своето, Монсоро може да ни бъде много полезен тук.

— Защо?

— Защото той има тук владения.

— Той?

— Той или жена му.

Бюси прехапа устни — херцогът насочваше разговора към темата, която той вчера с такава мъка отклони.

— Така ли мислите?

— Разбира се. Нима не знаеш, че Меридор е на три левги от Анжер? Нали ти доведе при мен стария барон.

Бюси разбра колко важно е да не се издаде.

— Проклятие! — възкликна той. — Доведох го при вас, защото той се беше вкопчил в мен, и, за да не оставя в ръцете му половината от моя плащ като свети Мартин, аз бях принуден да го доведа при вас… При това моята протекция не му помогна особено.

— Чуй — каза баронът, — имам идея.

— По дяволите! — възкликна Бюси, който винаги се страхуваше от идеите на принца.

— Да… Монсоро спечели от теб първия рунд, но аз искам да ти помогна ти да спечелиш втория.

— Какво имате предвид, принце?

— Всичко е много просто. Ти нали ме познаваш, Бюси?

— Имам това нещастие, принце мой.

— Мислиш ли, че съм човек, който ще позволи да го обиждат, без да отмъсти за това?

— Зависи.

Херцогът изкриви устни в още по-зла усмивка от първия път, започна да ги хапе и да кима с глава.

— Изяснете се, монсеньор — каза Бюси.

— Ето какво, главният ловчия ми открадна девойката, която обичах толкова, че бях готов да се оженя за нея. На свой ред аз искам да открадна от него жена му, за да я направя моя възлюблена.

Бюси направи опит да се усмихне, но въпреки горещото си желание, можа само да изобрази на лицето си някаква гримаса.

— Да откраднете жената на господин дьо Монсоро! — промърмори той.

— Но това ми се струва много лесно — каза херцогът. — Жена му се е върнала в имението си, както ти казваш, тя ненавижда мъжа си, значи без излишно самомнение мога да разчитам, че тя ще ме предпочете пред Монсоро, особено ако й обещая… това, което ще й обещая.

— А какво ще й обещаете, монсеньор?

— Да я освободя от мъжа й.

„Ба! — едва не възкликна Бюси. — Защо не го направихте веднага?“

Но успя да запази присъствие на духа и се сдържа.

— И вие ще извършите тази прекрасна постъпка? — попита той.

— Ще видиш. А дотогава аз все пак ще направя визита в Меридор.

— Вие ще се осмелите?

— А защо не?

— Вие ще застанете пред очите на стария барон, когото изоставихте, след като ми обещахте…

— Аз имам за това прекрасно оправдание.

— Къде, по дяволите, ще намерите такова оправдание?

— Ще намеря, не се съмнявайте. Ще му кажа: „Не съм разтрогнал този брак, защото Монсоро, който знаеше, че вие сте един от най-почитаемите деятели на Лигата, а аз — неин глава, заплаши, че ще ни издаде на краля.“

— Аха!… Измислихте ли го — за Монсоро, ваше височество?

— Трябва да призная, не съвсем — отговори херцогът.

— Тогава ви разбирам — каза Бюси.

— Разбираш? — попита херцогът, заблуден от отговора на младия човек.

— Да.

— Ще му внуша, че с този брак съм му спасил живота, който е бил застрашен.

— Това е великолепно — каза Бюси.

— Нали? И аз мисля така. Погледни през прозореца, Бюси.

— Защо?

— Погледни, погледни.

— Гледам.

— Какво е времето?

— Принуден съм да съобщя на ваше височество, че времето е хубаво.

— Тогава извикай конния ескорт и да отидем да видим как се чувства милият барон дьо Меридор.

— Веднага, монсеньор.

И Бюси, който в продължение на четвърт час играеше безкрайно смешната роля на попадналия в затруднение Маскарил^[1], се направи, че тръгва, стигна до вратата, но веднага се върна обратно.

— Извинете, монсеньор — каза той, — колко конници ще ви бъде угодно да вземете със себе си?

— Четири-пет, колкото искаш.

— В такъв случай, след като предоставяте на мен да реша това, аз — каза Бюси — бих взел сто.

— Сто ли? — учуди се принцът. — Но защо?

— За да имам на разположение поне двадесет и пет такива, на които може да се разчита в случай на нападение.

Херцогът трепна.

— На нападение ли? — повтори той.

— Да. Казват, че местността наоколо е гориста и нищо чудно да попаднем в засада.

— Аа! — каза принцът. — Мислиш ли?

— Монсеньорът знае, че истинската храброст не изключва предпазливостта.

Херцогът се замисли.

— Ще се разпоредя да изпратят сто и петдесет конници — каза Бюси.

И втори път тръгна към вратата.

— Момент — каза принцът.

— Какво обичате, монсеньор!

— Как мислиш, Бюси, в безопасност ли съм в Анжер?

— Какво да ви кажа… градът не разполага със силни укрепления, но при добра отбрана…

— Да, при добра, но тя може да бъде и лоша. Колкото и да си храбър, ти си един и не можеш да бъдеш навсякъде.

— Така е.

— Ако тук не съм в безопасност, а аз не съм, щом Бюси се съмнява в това…

— Не съм казал, че се съмнявам, монсеньор.

— Добре, добре. Ако не съм в безопасност, трябва колкото се може по-скоро да направим така, че да бъда в безопасност.

— Златни думи, монсеньор.

— Ето какво, искам да огледам крепостта и да я подготвя за отбрана.

— Прав сте, монсеньор, добрите укрепления… знаете ли…

Бюси се запъна, той не познаваше страха и с мъка подбираше думи, призоваващи към предпазливост.

— И още една мисъл.

— Какво плодоносно утро, монсеньор!

— Искам да извикам тук барона и неговата дъщеря.

— Решително, монсеньор, днес сте в стихията си — такива блестящи мисли! Ставайте и да вървим да огледаме крепостта!

Принцът повика слугите. Бюси се възползва от момента и излезе.

В една от стаите той видя Одоен. Точно той му трябваше.

Бюси заведе лекаря в кабинета на херцога, написа кратка бележка, набра букет рози в оранжерията, нави бележката около стъблата им, отиде в конюшнята, оседла Роланд, връчи букета на Одоен и го покани да се качи на коня.

След това той изведе конника извън града, както Аман е извел Мордохай^[2] и заведе коня до едва забележима пътека.

— Ето — каза той на Одоен, — остави Роланд да върви сам. В края на пътеката има гора, в гората — парк, около парка — стена. Там, където Роланд спре, хвърли през стената този букет.

„Онзи, когото очаквате, няма да дойде — пишеше в бележката, — защото пристигна този, когото не чакахте, по-опасен от всякога и влюбен както преди. Приемете със своите устни и сърце всичко, което не може да се прочете в това писмо с очи.“

Бюси пусна юздите на Роланд и той препусна към Меридор.

Младият човек се върна в двореца на херцога, където завари принца вече облечен.

Колкото до Реми, цялата работа му отне не повече от половин час. Той летеше като облак, гонен от вятъра и следвайки заповедта на своя господар, премина през ливади, поля, гори, потоци и хълмове и спря до полуразрушената стена, цялата обвита с бръшлян, който на върха се преплиташе с дъбовите клони.

Като пристигна до това място, Реми се повдигна на стремената, завърза още по-здраво бележката към букета и с гръмко „Хей!“ прехвърли букета през стената.

Тихият възглас, който се раздаде от другата страна, го убеди, че посланието е пристигнало до местоназначението.

Затова той обърна коня обратно. Роланд, който се канеше да започне обичайната си закуска с жълъди, изрази дълбокото си неудоволствие от това нарушаване на установения ред. Тогава Реми сериозно прибягна до въздействието на шпорите и камшика.

Роланд осъзна заблудата си и препусна обратно.

След четиридесет минути той вече вървеше по своята нова конюшня, както току-що беше преминал през храсталаците, и самичък намери мястото си до отрупаната със сено решетка и препълнените с овес ясли.

Бюси и принцът правеха преглед на крепостта. Реми се приближи до него, когато той разглеждаше подземието с тайния проход.

— Е — попита Бюси своя пратеник, — какво видя, какво чу, какво направи?

— Стена, възгласи, седем левги — отговори Реми с лаконизма на един от синовете на Спарта, които позволявали на лисицата да изяде вътрешностите им за славата на законите на Ликург^[3].