Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (56)

Глава 16
Дипломацията на херцог д’Анжу

Когато мускетната стрелба по улиците на града поутихна, когато камбаната поразреди своя звън, когато предният край на замъка опустя, когато херцог д’Анжу и Бюси останаха най-после сами, херцогът каза:

— Да поговорим.

Проницателният Франсоа вече беше забелязал, че от момента на тяхната среща Бюси беше много по-предпазлив в отношенията си с него от обикновено. С присъщото му познаване на хората принцът реши, че Бюси навярно е в затруднено положение, а значи с известна хитрост той би могъл да извлече от това полза за себе си.

Но Бюси беше имал време да се подготви и се държеше уверено.

— Да поговорим, монсеньор — отговори той.

— Когато се видяхме с вас за последен път — каза принцът, — вие бяхте тежко болен, мой бедни Бюси!

— Това е истина, монсеньор — потвърди младият човек, — бях тежко болен и се спасих като по-чудо.

— Тогава при вас имаше някакъв лекар — продължи принцът, — прекалено загрижен за вашето здраве, както ми се стори, защото той се нахвърляше върху всички, които се приближаваха до вас.

— Това също е истина, монсеньор, моят Одоен много ме обича.

— Той ви беше забранил най-строго да ставате от постелята, нали така?

— От което бях възмутен до дъното на душата си, както ваше височество можа да се убеди сам.

— Ако това ви е възмущавало — каза херцогът, — бихте могли да пратите медицината по дяволите и да тръгнете с мен, както ви бях помолил.

— Проклятие! — възкликна Бюси, като въртеше и мачкаше непрекъснато в ръцете си своята аптекарска шапка.

— Но — продължаваше херцогът, — понеже работата беше сериозна, вие се уплашихте от опасността.

— Моля? — попита Бюси, нахлупвайки с един удар на юмрука си същата тази шапка над очите. — Стори ми се, мой принце, да казвате, че съм се уплашил от опасността?

— Да, така казах — отговори херцог д’Анжу.

Бюси скочи от стола си.

— Тогава значи вие лъжете, монсеньор, лъжете сам себе си, чувате ли! Защото вие самият не вярвате нито дума от това, което казахте. Имам на тялото си двадесет белега, те свидетелстват, че неведнъж съм се излагал на опасност и от никого не съм се страхувал. И кълна се в честта си, познавам много хора, които не биха могли да кажат същото за себе си, а още повече да го докажат.

— Вие винаги имате готови неопровержими доводи, господин дьо Бюси — възрази херцогът, бледен и силно възбуден. — Когато ви обвиняват, се стараете, да надвикате упреците и си въобразявате, че това доказва вашата правота.

— О, не, аз не винаги съм прав, монсеньор — възрази дьо Бюси, — и добре зная това, но зная също така и кога не съм прав.

— Кога? Бъдете така добър, кажете.

— Тогава, когато служа на неблагодарни хора.

— Струва ми се, господине, че се забравяте — стана принцът с онова достойнство, което той умееше да си придава при нужда.

— Може и да се забравям, монсеньор — каза Бюси, — постъпете и вие веднъж в живота си така — забравете се или забравете мен.

При тези думи Бюси направи две крачки към изхода, но принцът беше по-бърз и застана пред вратата.

— Ще отречете ли, господине — каза той, — че в онзи ден, когато отказахте да дойдете с мен, само след минута бяхте излезли от дома си.

— Аз — отговори Бюси — никога нищо не отричам, монсеньор, освен в случаите, когато искат да ме принудят към признание.

— Тогава обяснете ми, защо настоявахте да си останете вкъщи.

— Защото си имах работа.

— Вкъщи?

— Вкъщи или на друго място.

— Аз смятам, че когато един благородник е на служба при принца, то главната му работа е работата на принца.

— Но кой, като правило, се занимава с вашите работи, монсеньор, ако не аз?

— За това не споря — отговори Франсоа, — обикновено вие сте ми верен и предан, нещо повече, аз извинявам вашето лошо настроение.

— Така ли? Много сте добър.

— Да, извинявам ви, защото имате известни основания да ми се сърдите.

— Вие признавате това, монсеньор?

— Да. Аз ви обещах, че господин дьо Монсоро ще падне в немилост. Вие май хич не го обичате, този господин дьо Монсоро?

— Аз ли? Съвсем не. Намирам, че той има отблъскваща физиономия и бих искал да се разкара по-далеч от двора и да не ми се мотае пред очите. Но на вас, монсеньор, напротив, неговата физиономия ви допада. За вкусовете не спорят.

— Какво пък, щом това е единственото оправдание за това, че ми се разсърдихте като разглезено капризно дете, ще ви кажа — вие два пъти не бяхте прав, че не пожелахте да дойдете с мен, а веднага след мен сте излезли и започнали да вършите никому ненужни подвизи.

— Аз съм извършвал ненужни подвизи, аз? Досега ме обвинявахте, че… Но чуйте, монсеньор, бъдете последователен. Какви подвизи съм извършил?

— Извършили сте, извършили сте. Аз разбирам, че вие не обичате господин д’Епернон и господин дьо Шомберг. И аз не ги обичам, нещо повече, не ги понасям, но трябваше да се ограничите с това и да изчакате удобен момент.

— Охо! — каза Бюси. — Какво искате да кажете с това, монсеньор?

— Убийте ги, дявол да ги вземе! Убийте ги и двамата, убийте и четиримата и аз ще ви бъда само признателен, но не ги дразнете, особено когато след това сам изчезвате, а те си изкарват злобата върху мен.

— Е, добре, но какво съм му направил на този достоен гасконец?

— Имате предвид д’Епернон, нали?

— Да.

— Ето какво, накарали сте да го набият с камъни.

— Аз съм накарал?…

— И то така добре, че камизолът му беше превърнат в парцали, плащът му разкъсан на парчета и той се върна в Лувъра по гащи.

— Прекрасно — каза Бюси. — За този стига. Да минем към немеца. В какво съм се провинил пред господин дьо Шомберг?

— Надявам се не ще отречете, че сте заповядали да го боядисат с индиго? Когато аз го видях, три часа след това произшествие, той все още беше небесносин. И според вас, това е сполучлива шега? Стига.

Тук принцът, въпреки желанието си, се засмя, а Бюси, припомняйки си какво беше лицето на Шомберг в кацата, също не можа да се удържи от смях.

— Така значи, смятат, че аз съм му изиграл този номер?

— Исусе Христе! Да не съм аз?

— И вие можете, монсеньор, да упреквате човека, в чиято глава идват такива чудесии идеи! Какво ви казах? Вие сте неблагодарен.

— Съгласен съм. Сега чуй, ако ти наистина си излязъл от къщи за това, прощавам ти.

— Наистина ла?

— Да, честна дума, но аз все още не съм свършил със своите претенции към тебе.

— Слушам ви.

— Да поговорим малко за мене.

— Нека бъде така.

— Какво си направил ти, за да ми помогнеш в бедата?

— Вие прекрасно знаете, какво съм направил — каза Бюси.

— Не, не зная.

— Ето какво, аз дойдох в Анжу.

— С други думи, да спасиш себе си.

— Да защото, спасявайки себе си, спасявах вас.

— Но нима ти не можеше да потърсиш убежище някъде в околностите на Париж, вместо да се спасяваш с бягство в толкова отдалечен край? Мисля, че ако беше останал на Монмартър, бих имал повече полза от тебе.

— Ето тук ние с вас се разминаваме, монсеньор, аз предпочетох да дойда в Анжу.

— Съгласете се, че този ваш каприз е твърде посредствен довод.

— Съвсем не, понеже той бе продиктуван от желанието да завербувам за вас привърженици.

— Аа! Това е вече друга работа. Е, да видим какво сте постигнали.

— Ще ви разкажа, монсеньор, но утре, сега вече трябва да ви оставя.

— Да ме оставите, защо?

— За да се видя и да поговоря с един много нужен човек.

— О! Щом е така, не възразявам. Вървете, Бюси, но бъдете внимателен.

— Внимателен, защо? Нима не сме най-силните тук?

— Все едно, не рискувай. Много ли успя да направиш?

— Та аз съм тук само от два дни, какво искате…

— Поне криеш ли се?

— Разбира се! Кълна се в Христос! Погледнете в какъв костюм разговарям с вас, нима нося обикновено дрехи с цвят на канела? И в тези чудовищни панталони се напъхах само заради вас.

— А къде живееш?

— О! Ето кога ще оцените моята преданост. Аз живея… живея до крепостната стена, в жалка колиба с врата към реката. Но вие, принце мой, вие как се измъкнахте от Лувъра? Защо ви срещнах по пътя на капнал от умора кон и в компанията на господин д’Обиньо?

— Защото имам приятели — каза принцът.

— Имате приятели? — възкликна Бюси. — Какво говорите?

— Да, приятели, които ти не познаваш.

— Аха! И кои са тези приятели?

— Кралят на Навара и господин д’Обиньо, ти го видя.

— Кралят на Навара… А! Вярно. Нали заедно участвахте в заговора.

— Аз никога не съм участвал в заговори, господин дьо Бюси.

— Не сте участвали! Попитайте Ла Мол и Коконас.

— Ла Мол — мрачно каза принцът — не беше наказан за престъплението, което беше извършил.

— Добре! Да оставим Ла Мол и да се върнем на вас, още повече че с вас, монсеньор, трудно ще стигнем до съгласие по този въпрос. Как, дявол да го вземе, се измъкнахте от Лувъра?

— През прозореца.

— А! Наистина. А през кой?

— През прозореца на моята стая.

— Значи сте знаели за въжената стълба?

— Каква въжена стълба?

— Онази в шкафа.

— Излиза, че и ти си знаел за нея? — пребледня принцът.

— Проклятие! Ваше височество знае, че съм имал щастието понякога да влизам в тази стая.

— По време на сестра ми Марго, нали? И ти ли си влизал през прозореца?

— Дявол го взел! Вие сте минали през него? Учудва ме само едно — как сте намерили стълбата.

— Аз не съм я търсил.

— Но кой тогава?

— Никой. Казаха ми за нея.

— Кой ви каза?

— Кралят на Навара.

— Ах, кралят на Навара знае за стълбата! Никога не бих повярвал! Но както и да е, вие сте тук, монсеньор, жив и невредим. Ние с вас ще запалим Анжер, заедно с него ще пламнат и Ангомоа и Беарн. Това ще бъде едно прелестно пожарче.

— Но ти говореше за среща? — каза херцогът.

— А! По дяволите! Наистина щях да забравя при този интересен разговор. Прощавайте, монсеньор.

— Ще вземеш ли коня си?

— Проклятие! Ако той е нужен на монсеньора, ваше височество може да го остави при себе си, аз имам още един.

— В такъв случай приемам, после ще се разплатим.

— Добре, монсеньор, и не дай боже да остане да ми дължите нещо.

— Защо?

— Защото не обичам онзи, комуто възлагате да ви урежда сметките.

— Бюси!

— Вие сте прав, монсеньор, разбрахме се, че няма да се връщаме повече на това.

Принцът, който чувстваше, че има нужда от младия човек, му протегна ръка.

Бюси му подаде своята, но при това поклати глава. Те се разделиха.