Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (54)

Глава 14
Влюбените

Припадъците от радост обикновено не са нито продължителни, нито опасни. Наистина понякога те предизвикват смъртен изход, но такива случаи са много редки.

Затова Диана скоро отвори очи и видя, че се намира в обятията на Бюси, защото Бюси не пожела да отстъпи на госпожа дьо Сен-Люк привилегията да посрещне първия поглед на Диана.

— О! — прошепна тя, като дойде на себе си. — О! Ужасно е, графе, да се появявате така внезапно!

Бюси очакваше други думи.

И кой знае — мъжете са така взискателни, кой знае, повтаряме ние, може би той изобщо не чакаше думи, а нещо друго, той, който не един път беше присъствал при свестяване след припадък.

Но Диана не се ограничи с тези думи, нещо повече, тя внимателно се освободи от ръцете на Бюси и престъпи към приятелката си, която първо от деликатност беше се отдръпнала на няколко крачки встрани, под дърветата, но след това прелестната гледка на одобряването на двамата влюбени събуди в нея свойственото на всички жени любопитство и тя незабелязано се приближи не за да вземе участие в разговора, а за да бъде достатъчно близо до разговарящите и да не изпусне нещо.

— Значи така ме посрещате, госпожо? — извика Бюси.

— Ах — каза Диана, — наистина е много мило, много трогателно, господин дьо Бюси, това, което направихте за мен… Но…

— О! За бога, никакво „но“ — въздъхна Бюси и отново падна на колене.

— О! Позволете да ви помоля на колене — събра молитвено длани той, — толкова отдавна мечтая за място в краката ви.

— Възможно е, но за да го заемете, вие прескочихте стената. Това не подобава на знатен сеньор и, нещо повече, твърде непредпазливо е за човек, който мисли за честта ми.

— Защо?

— А ако случайно ви бяха забелязали?

— Кой би могъл да ме забележи?

— Нашите ловци, та те само преди четвърт час минаха оттук.

— О! Успокойте се, госпожо, аз твърде старателно се крия, за да могат да ме забележат.

— Той се крие — възкликна Жана, — съвсем като в роман. Разкажете ни, господин дьо Бюси, как се криете?

— Първо, ако аз не ви настигнах по пътя, това не е по моя вина — аз минах по един път, вие — по друг. Вие пристигнахте през Рамбуйе, а аз — през Шартър. Второ, чуйте и отсъдете дали е влюбен във вас бедният Бюси — аз не се реших да се присъединя към вас, макар че без съмнение бих могъл да направя това. Аз прекрасно знаех, че Жарнак не е влюбен и че това прекрасно животно се отнася към завръщането си в Меридор без особен възторг. Вашият баща също нямаше особено основание да бърза — та нали вие бяхте при него. Но аз не исках да се срещна с вас в присъствието на баща ви и вашите хора, защото много повече се безпокоя за вашата чест, отколкото вие си мислите. Аз пътувах бавно и дъвчех дръжката на моя камшик, да, дръжката на камшика ми беше моята храна през тези дни.

— Бедното момче — каза Жана. — Погледни, колко е отслабнал!

— Най-после вие пристигнахте — продължи Бюси, — аз наех квартира в покрайнините на града и видях, скрит зад капаците на прозорците, как минахте покрай мене.

— О! Боже мой! Вие живеете в Анжер под своето име? — попита Диана.

— За кого ме вземате? — усмихна се дьо Бюси. — Разбира се, че не, аз съм пътуващ търговец. Погледнете този светлокафяв камизол, с него никой не може да ме познае, това е любимият цвят на майсторите на сукно и ювелирите. Освен това имам твърде загрижен и зает вид и спокойно мога да мина за аптекар, който търси билки. Накратко, още не са ме забелязали.

— Бюси, красавецът Бюси да се намира два дни в провинциално градче и да не са го забелязали? В двора никога не биха повярвали.

— Продължавайте, графе — изчерви се Диана. — Как стигнахте от Анжер дотук?

— Имам два чистокръвни бегача. Качих се на единия от тях и бавно излязох от града, като от време на време се спирах да погледна обявите и фирмите. Но щом се озовах далеч от чужд поглед, тутакси пришпорих коня в галоп и за двадесет минути той измина трите левги и половина между града и замъка. Като стигнах Меридорската гора, намерих стената на парка по посоката на светлината. Но стената е много дълга. Та нали паркът е голям. Вчера изследвах тази стена повече от четири часа, качвах се по нея ту тук, ту там с надеждата да ви видя. И накрая привечер, когато почти се бях отчаял, ви видях. Вие вървяхте към къщи, зад вас подскачаха двете големи кучета на барона, те се опитваха да хванат младата яребица, която госпожа дьо Сен-Люк държеше във високо вдигнатата си ръка. След това ви загубих от погледа си.

Аз скочих в парка, изтичах тук, където сме сега, видях, че тревата и мъхът тук са силно отъпкани и реших, че това навярно е вашето любимо място — тук бе толкова приятно в горещината. За да позная мястото, отчупих клонка, както правят ловците и въздишайки, което за мен винаги е ужасно мъчително…

— Поради липса на навик — прекъсна го с усмивка Жана.

— Напълно е възможно, госпожо. И така, въздишайки, което, повтарям, за мен винаги е ужасно мъчително, препуснах към града. Бях много уморен, освен това, когато се качвах по дърветата, бях скъсал моя светлокафяв камизол, но, въпреки дупките в него, въпреки болката в гърдите, аз бях щастлив — бях ви видял.

— Според мен това е един възхитителен разказ — каза Жана, — преодолели сте ужасни препятствия, това е прекрасно и героично, но аз се страхувам да се катеря по дърветата и ако бях на ваше място, щях да се опитам да запазя дрехата си и особено ръцете си. Погледнете в какво ужасно състояние са вашите — целите са изподраскани от клонките.

— Вярно. Но тогава нямаше да видя тази, която търсех.

— О, не е така. Аз бих я видяла, бих гледала до насита и Диана дьо Меридор, и даже госпожа дьо Сен-Люк.

— А какво бихте направили за това? — живо попита Бюси.

— Щях да отида право при подвижния мост при Меридор и бих влязла в замъка. Господин баронът щеше да ме прегърне здраво, госпожа дьо Монсоро щеше да ме настани на масата до себе си, господин дьо Сен-Люк щеше да ме обсипе с внимание, госпожа дьо Сен-Люк — да съставя заедно с мен анаграми. Наистина най-простите в света начини никога не идват наум на влюбените.

Бюси се усмихна, погледна към Диана и поклати глава.

— О, не — каза той — не. Това, което бихте направили вие, е подходящо за всички, но не и за мен.

Диана се изчерви като дете и в очите и на двете се появи един и същ израз, а на устните им — еднакви усмивки.

— На ти сега — каза Жана. — По всичко личи, че аз не разбирам от добри маниери.

— Не! — поклати отрицателно глава Бюси. — Не, аз не мога да се появя в замъка! Графинята е омъжена и господин баронът е поел задължението пред зет си — какъвто и да е той, да следи строго жена му.

— Какво пък — каза Жана, — ето че получих урок по благородство, приемете моята признателност, господин дьо Бюси, аз действително си го заслужих, това ще ме отучи да се намесвам в работите на безумци.

— На безумци? — повтори Диана.

— Безумци или влюбени — отговори госпожа дьо Сен-Люк — и затова…

Тя целуна приятелката си по челото, направи реверанс на Бюси и избяга.

Диана се опита да хване Жана за ръката, но Бюси завладя другата й ръка и младата жена, придържана здраво от своя любим, пусна приятелката си.

И така, Бюси и Диана останаха сами.

Диана, хвърляйки поглед след госпожа дьо Сен-Люк, която вървешком береше цветя, се изчерви и отново се отпусна на тревата.

Бюси легна в краката й.

— Постъпих както трябва, нали, госпожо? Одобрявате ли?

— Няма да хитрувам — отговори Диана, — при това моите мисли са ви известни. Да, одобрявам, но тук свършва моята снизходителност. Да се стремя към вас, да ви призовавам, както правих току-що, беше от моя страна безумие, грях.

— Боже мой! Какво говорите, Диана?

— Уви, графе, говоря истината! Имам право да правя нещастен господин дьо Монсоро, който сам ме доведе до такава крайност, но аз разполагам с такова право само докато не съм ощастливила друг. Аз мога да отказвам на графа моята компания, моята усмивка, моята любов, но ако надаря с тези милости другиго, то аз ограбвам този, който, въпреки моето желание, е мой господар.

Бюси изслуша търпеливо това нравоучение, което впрочем, беше много смекчено от прелестта на Диана и нейния кротък тон.

— Сега е мой ред, нали? — попита той.

— Говорете — отговори Диана.

— Напълно откровено?

— Говорете!

— Ето какво, в това, което ми казахте, госпожо, няма нито една дума, казана от сърце.

— Защо?

— Въоръжете се с търпение и ме изслушайте, госпожо, та нали аз търпеливо ви изслушах. Вие ме отрупахте със софизми.

Диана направи протестиращо движение.

— Когато общите положения на морала — продължи Бюси — са откъснати от реалността, те не са нищо друго, освен софизми. В отговор на вашите софизми, госпожо, ще ви поднеса истината. Някакъв си мъж е ваш господар, казвате вие, но нима вие сте си избрали този мъж? Не, той ви е натрапен от съдбата и вие сте му се подчинили. Въпросът е там, имате ли намерение да страдате цял живот от тази подла принуда? Ако не, то аз мога да ви освободя от нея.

Диана отвори уста, за да заговори, но Бюси с жест я спря.

— О! Зная какво ще ми отговорите — каза той. — Вие ще ми отговорите, че ако извикам господин дьо Монсоро на дуел и го убия, то повече няма да ви видя… Нека е така, нека, разделен от вас, да умра от скръб, затова пък вие ще живеете свободно, вие ще можете да направите щастлив някой достоен човек и той, изпълнен с радост, ще благославя някога моето име и ще казва: „Благодаря, Бюси, благодаря! Ти ни освободи от този отвратителен Монсоро!“ А и вие самата, Диана, вие, която не се осмелихте да ми благодарите приживе, ще ми благодарите, когато няма да ме има вече.

Младата жена хвана ръката на графа и я стисна нежно.

— Вие още не сте молили, Бюси, а вече заплашвате — каза тя.

— Да ви заплашвам? О! Бог ме чува и знае моите намерения. Аз ви обичам безпределно и никога не бих постъпил като някой друг на мое място. Зная, че и вие ме обичате. Боже мой! Само не отричайте, иначе ще се приравните към онези пошли хора, при които думите се разминават с делата. Аз зная, че ме обичате, вие сама ми го открихте. И още — любов като моята сияе като слънце и съживява всички сърца, до които се докосне, затова аз няма да ви се моля, няма да дам на отчаянието възможност да ме унищожи. Не, аз ще падна на колене в краката ви, които съм готов да целуна, и ще ви кажа с ръка на сърцето — то не е излъгало нито веднъж, нито по сметка, нито от страх, и ще ви кажа: „Диана, обичам ви и ще ви обичам цял живот! Диана, небето ми е свидетел, ще умра за вас. ще умра, обожавайки ви.“ И ако вие пак ми кажете: „Вървете си, не отнемайте щастието, което принадлежи на друг“, ще стана без въздишка, без възражения, ще стана от това място, където въпреки всичко се чувствам толкова щастлив, дълбоко ще ви се поклоня с мисълта: „Тази жена не ме обича, тази жена няма да ме обикне никога.“ А след това ще си отида и вие никога повече няма да ме видите. Но тъй като моята преданост към вас надминава даже любовта ми, тъй като желанието да ви видя щастлива ще се запази в мен, даже когато се уверя, че аз самият не мога да бъда щастлив, тъй като, не откраднал щастието на другия, ще получа правото да отнема живота му, аз ще се възползвам от това свое право, госпожо, та дори да се наложи да жертвам собствения си живот. Ще го убия, ще го убия от страх, че иначе вие ще останете в робство и това ваше робство ще ви принуди и занапред да правите нещастни добрите хора, които ще ви обикнат.

Бюси произнесе тези думи с голямо вълнение. Диана прочете в бляскащия и честен поглед, че решението му е твърдо. Тя разбра — той ще направи това, което казва, неговите думи, без всякакво съмнение, ще се претворят в дела. И както априлският сняг се топи под слънчевите лъчи, така и нейната суровост се стопи в пламъка на този поглед.

— Благодаря — каза тя, — благодаря, приятелю мой, за това, че ме лишихте от право на избор. Това е още една проява на деликатност от ваша страна — вие искате, ако ви отстъпя, да не се мъча от угризения на съвестта. А сега: готов ли сте да ме обичате до смъртта си, както казахте? Няма ли да се окажа просто ваш каприз и няма ли един ден горчиво да съжалявам, че не съм приела любовта на господин дьо Монсоро? Но не, не мога да ви поставям условия. Победена съм, предавам се, аз съм ваша, Бюси, нека да не е по закон, но във всеки случай — по любов. Останете, приятелю мой, и сега, когато моят и вашият живот са едно цяло — пазете ни.

С тези думи Диана сложи белоснежната си изящна ръка на рамото на Бюси и му протегна другата, която той с любов притисна до устните си. Диана цялата се разтрепери от тази целувка.

Тук се чуха леките стъпки на Жана и предупреждаващото й покашляне.

Тя донесе цял сноп ранни цветя и навярно първата пеперуда, осмелила се да се излюпи от своя копринен пашкул. Това беше аталанта с черно-червени крила.

Сплетените ръце инстинктивно се разделиха.

Жана забеляза това движение.

— Извинявайте, скъпи приятели, че ви попречих — каза тя, — но вече е време да се прибираме, ако не искаме да ни потърсят тук. Господин графе, качете се моля ви на вашия забележителен кон, който изминава четири левги за половин час, и ни дайте възможност да изминем колкото може по-бавно тези сто и петдесет крачки, които ни отделят от дома, тъй като предполагам, има за какво да си поговорим. Проклятие! Ето какво губите с вашия инат, господин дьо Бюси: първо, обяд в замъка — великолепен обяд, особено за човек, който е препускал на кон и прескачал стени, и, второ, не по-малко от сто весели шеги, които бихме си разменили с вас, без да смятаме погледите, поразяващи смъртно сърцето. Да вървим, Диана.

Жана взе приятелката си под ръка и нежно я дръпна след себе си.

Бюси с усмивка гледаше младите жени. Преди да се обърне с гръб към него, Диана му протегна ръка.

Младият човек се приближи.

— Нищо повече ли няма да ми кажете?

— До утре — отговори Диана, — нали се уговорихме.

— Само до утре?

— До утре и до края на живота ми!

Бюси не можа да сдържи радостното си възклицание. Той притисна устни до ръката на Диана и след едно последно „довиждане“ към двете се отдалечи, или по-точно, избяга.

Трябваше да направи голямо усилие, за да се раздели с онази, за която така дълго беше мечтал.

Диана гледа след него, докато той се скри в дълбочината на сечището. Стиснала ръката на приятелката си, тя се вслушваше, докато шумът от крачките му не заглъхна в храсталака.

— Е, а сега — каза Жана, когато Бюси окончателно изчезна, — не искаш ли да си поговорим малко, Диана?

— О, да — трепна младата жена, сякаш гласът на приятелката й я събуди от мечтите й. — Слушам те.

— Виж какво, утре отивам на лов със Сен-Люк и баща ти.

— Как! Ще ме оставиш в замъка сама?

— Слушай, мила моя — каза Жана, — аз имам мои собствени нравствени убеждения и има неща, които не мога да си позволя.

— О, Жана — пребледня госпожа дьо Монсоро, — как можеш да бъдеш толкова жестока с мен — твоята приятелка.

— Дружбата си е дружба — с предишната невъзмутимост произнесе госпожа дьо Сен-Люк, — но аз не мога да продължавам така.

— Аз мислех, че ти ме обичаш, Жана, а ти разкъсваш сърцето ми — каза младата жена със сълзи на очи. — Не можеш да продължаваш така, казваш ти, но какво не можеш да продължаваш?

— Да продължавам — прошепна Жана в ухото на приятелката си, — да продължавам да ви преча, бедни мои влюбени, да ви преча да се обичате на спокойствие.

Диана притисна до гърдите си заливащата се от смях млада жена и обсипа с целувки нейното сияещо лице.

Тя още не беше разтворила своите обятия, когато се чуха звуците на ловджийските рогове.

— Да вървим, викат ни — каза Жана, — бедният Сен-Люк е нетърпелив. Съжали го, както аз съжалявам влюбения със светлокафявия камизол.