Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (52)

Глава 12
Разпети петък

Като остана сам, херцог д’Анжу, който знаеше, че сега най-малко един час няма да го безпокоят, измъкна стълбата изпод възглавницата, разви я и най-старателно я провери възел по възел, стъпало по стъпало.

— Добра стълба — каза той, — мога да бъда спокоен — не ми я предлагат, за да си счупя врата.

Разпъна стълбата по дължина и преброи тридесет и осем стъпала на разстояние петнадесет дюйма едно от друго.

— Какво пък, напълно подходяща дължина, ще стигне — реши той — и от тази страна няма защо да се страхувам.

Замисли се за минута.

— А! Ясно — каза той, — проклетите миньони са ми пробутали стълбата. Те ще ми позволят да я завържа за балкона, а като започна да слизам, ще влязат в стаята и ще срежат въжето — ето къде е капанът.

Но като поразмисли малко, реши:

— Не, това е малко вероятно. Те не са такива глупаци, за да повярват, че ще започна да слизам, без да подпра вратата, а при подпряна отвътре врата ще имам време да избягам, преди да се появят в стаята. Би трябвало да са взели предвид това. А аз ще постъпя точно така — продължи той, оглеждайки стаята. — Разбира се, че така ще направя, ако реша да бягам.

Впрочем, как мога да мисля, че искат да ме измамят с тази стълба от шкафа на кралицата на Навара. Та в края на краищата освен сестра ми Маргьорит никой не би могъл и да знае за нея.

— Но кой ли е този приятел? — мъчеше се да отгатне той. — Бележката е подписана: „Приятел.“ Да помислим кой от приятелите на херцог д’Анжу би могъл да бъде така добре запознат с шкафовете в будоара на сестра ми.

— Бюси! — извика той.

И наистина Бюси — кумирът на толкова дами, Бюси — героят в очите на кралицата на Навара, която писа за него в мемоарите си, че при всеки негов дуел тя трепери от ужас; Бюси, който можеше да си държи езика зад зъбите и познаваше тайните на тези вградени шкафове — не беше ли Бюси единственият приятел, на когото наистина можеше да се разчита, не беше ли хвърлила именно неговата ръка бележката?

Смущението на принца се увеличи.

Но всичко говореше за това, че автор на бележката е Бюси. Херцогът не знаеше всички причини, поради които Бюси беше недоволен от него. Той не знаеше за любовта на младия човек към Диана дьо Меридор, макар и да хранеше известни подозрения за това. Сам влюбен в Диана, херцогът не можеше да не разбира, колко трудно би било за Бюси да вижда тази млада, прекрасна жена и да не се влюби в нея. Но тези леки подозрения бяха засенчени от други, по-убедителни съображения. Бюси му беше предан и не можеше да бездейства, когато неговият господар бе лишен от свобода. Като човек на риска, той не можеше да не се съблазни от опасността, свързана с едно такова бягство. Той е решил да отмъсти на херцога по свой начин — като му върне свободата. Няма какво да се съмнява — Бюси е написал бележката, Бюси чака долу.

За да разбере истината, херцогът отиде до прозореца. През спусналата се над реката мъгла херцогът различи три продълговати силуета — навярно конете и още нещо тъмно, приличащо на два стълба, забити в крайбрежния пясък — това сигурно бяха двама души.

Двама, точно така — Бюси и неговият верен Одоен.

— Много съблазнително — прошепна херцогът, — и капанът, ако това е капан, е направен така майсторски, че и да падна в него, няма да ме е срам.

Франсоа погледна през ключалката в преддверието и видя четиримата си пазачи. Двамата спяха, а другите двама, наследили от Шико шахматната дъска, играеха шах.

Той загаси светлината.

След това отвори прозореца и се наведе над перилата на балкона.

Пропастта, която се откри пред погледа му, изглеждаше още по-застрашителна в тъмнината.

Но чистият въздух и пространството притежават непреодолима притегателна сила за затворника и когато Франсоа се върна в стаята, той почувства, че се задушава.

Това чувство беше толкова силно, че в съзнанието на херцога проблясна нещо като отвращение към живота и безразличие към смъртта.

Учуденият принц си въобрази, че мъжеството му се е възвърнало.

И тогава, в тази минута на духовен подем, той грабна копринената стълба, закрепи я за перилата на балкона с железните куки от единия й край, след това се приближи до вратата и я затрупа с мебели. Убеден, че за да бъде разрушена тази сигурна преграда ще трябват най-малко десет минути, повече, отколкото са нужни, за да стигне до последното стъпало на стълбата, принцът се върна при прозореца.

Той потърси с поглед конете и хората на брега, но там вече нищо не се виждаше.

— По-добре — прошепна той — по-добре да бягаш сам, отколкото с приятел, когото познаваш добре, да не говорим пък, ако въобще не го познаваш.

А междувременно навън падна непрогледна тъмнина, в небето проблясваха първите предвестници на настъпващата буря, силни гръмотевици се чуха в мрака. Огромен сребрист облак с формата на легнал слон се простираше от единия до другия край на реката. Тялото на слона опираше в двореца, а хоботът му като безкрайна дъга обвиваше Нелската кула и се губеше някъде на юг в покрайнините на града.

Изведнъж мълния озари огромния облак за секунда и на принца му се стори, че забелязва долу в рова тези, които той безуспешно търсеше на брега.

Изцвили кон. Нямаше място за съмнение — чакаха го.

Херцогът опъна стълбата, за да провери дали е закрепена добре, след това прекрачи перилата и стъпи на първото стъпало.

Невъзможно е да се опише ужасът, който бе обзел в този момент сърцето на затворника. Тази несигурна копринена стълба беше единствената му опора, единственото му спасение от страшните закани на брат му.

Но щом стъпи на първото стъпало, принцът веднага усети, че стълбата не се разклати, както той очакваше, а се изпъна. Тя не се завъртя, което би било естествено в подобен случай, и второто стъпало веднага се оказа под другия му крак.

Но кой — приятел или враг, държеше долу стълбата? Какво го чакаше — протегнати за прегръдка ръце, или ръце, стиснали оръжие?

Принцът бе завладян от непреодолим ужас. Лявата му ръка все още стискаше перилата на балкона и той посегна да се върне обратно.

Невидимият човек, който очакваше принца долу до стената, сякаш се досети какво става в душата на принца и Франсоа усети как стълбата няколко пъти лекичко трепна, като че ли да му придаде сили.

— Долу държат стълбата — каза той, — значи не искат да падна. По-смело!

И той продължи да слиза. Стълбата бе здраво опъната — като дървена.

Франсоа забеляза, че се стараят да държат стълбата на разстояние от стената, за да му бъде по-лесно да слиза по нея. Тогава той като стрела се спусна надолу, по-скоро плъзгайки се на ръце, отколкото стъпвайки, без да мисли за обточения с кожа плащ.

Почти беше стигнал до земята, която, както инстинктивно усещаше, бе близко, когато изведнъж чифт силни ръце го подхванаха и един глас му прошепна на ухото две думи:

— Вие сте спасен.

След това го отнесоха до отсрещната страна на рова и му помогнаха да се изкачи по пътеката сред сриналата се земя и камъните. Най-после той стигна до върха. Там горе ги очакваше втори човек, който хвана принца за яката и го изтегли нагоре, и като оказа същата услуга и на неговия спътник, прегърби се като старец и затича към реката.

Конете бяха там, където Франсоа ги видя още в началото.

Принцът разбра, че връщане назад няма — той изцяло е във властта на своите спасители.

Хвърли се към един от конете и скочи на седлото, двамата му спътници го последваха.

Същият глас, който преди шепнеше в ухото му, каза също така тайнствено и лаконично:

— Напред!

И тримата препуснаха в галоп.

„Засега всичко върви добре — помисли принцът — да се надяваме, че краят на тази история няма да се различава от началото.“

— Благодаря, благодаря, мой храбри Бюси — тихичко прошепна принцът на спътника си отдясно, завит до носа с огромен кафяв плащ.

— Препускайте — отговори той изпод плаща.

И сам даде пример, и конете като черни сенки полетяха напред, отнасяйки своите ездачи.

Така те стигнаха до големия ров на Бастилията, преминаха по временното мостче, сковано вечерта от лигистите, прибегнали до това средство, за да не прекъсват връзките си със съмишлениците си от провинциите.

Тримата конници се отправиха към Шарантон. Конят на принца летеше, сякаш имаше крила.

Изведнъж спътникът отдясно прескочи крайпътната канавка и влезе във Венсанската гора, като подхвърли с присъщия си лаконизъм само една дума:

— Насам.

Спътникът отляво мълчаливо тръгна след него. През цялото време той не продума нито дума.

Нямаше нужда принцът да използува юздите или коленете си, за да насочи коня си — благородното животно бързо, както и другите два коня, прескочи канавката и кратко изцвили. От дълбочината на гората отговориха няколко коня.

Принцът се уплаши да не са го подмамили в засада и искаше да спре коня.

Но вече беше твърде късно — конят, увлечен препускаше напред. Но като забеляза, че другите два коня преминаха в тръс, той направи същото и скоро Франсоа се озова на някаква полянка, където пред очите му изникна отряд от осем или десет конници. Те стояха строени и луната се отразяваше в ризниците им.

— О! О! — произнесе принцът. — Какво означава това, господине?

— Разпети петък! — възкликна онзи, към когото беше отправен въпросът. — Това означава, че ние сме в безопасност.

— Това сте вие, Анри?! — извика изненадан принцът. — Вие сте моят освободител?!

— Какво чудно има — отговори Беарнеца, — та нима не сме съюзници?

Той се огледа, търсейки с поглед своя спътник.

— Агрипа — каза той, — къде изчезна, дявол да те вземе?

— Тук съм — отговори д’Обиньо, който досега не се бе обадил. — Ама знаете ли, ако така ще се отнасяте с вашите коне… при това вие имате толкова малко…

— Добре, добре! — спря го кралят на Навара. — Недей да мърмориш, нали имаме още два нови коня, отпочинали. С тях ще можем да изминем дузина левги без почивка, а това е всичко, което ми трябва.

— Но къде ме водите, братовчеде? — с безпокойство попита Франсоа.

— Където ви е угодно — каза Анри — само по-бързо, защото д’Обиньо е прав — в конюшните на краля на Франция има повече коне, отколкото в моите. Той е достатъчно богат, за да съсипе двадесетина коня, ако реши да ни настигне.

— И аз наистина съм свободен да отида, където поискам? — попита Франсоа.

— Естествено и аз чакам вашите указания — каза Анри.

— Е, добре тогава — в Анжер.

— Искате да заминете за Анжер. Да тръгваме на Анжер. То си е така — в Анжер вие сте си у дома.

— А вие, братовчеде?

— Аз? При Анжер ще се разделя с вас и ще препусна към Навара, където ме чака моята мила Марго — навярно много и е домъчняло за мене.

— Знае ли някой, че вие сте били в Париж? — попита Франсоа.

— Дойдох, за да продам три брилянта на жена ми.

— А! Прекрасно.

— И за да разузная, действително ли Лигата има намерение да ме погуби.

— Нали виждате, не става дума за това.

— Да, благодарение на вас.

— Как така благодарение на мен?

— Но, разбира се — ако вие не бяхте се отказали да станете глава на Лигата, знаейки, че тя е насочена срещу мен, а бяхте дали съгласието си да заемете това място и да се обедините с моите врагове, аз бих бил загубен. Затова, когато ми казаха, че кралят ви е наказал за неподчинението ви със затвор, аз се заклех да ви освободя от него — и ви освободих.

„Все същият наивник — каза си херцог д’Анжу, — да ти е съвестно да го лъжеш, ей богу.“

— Тръгвайте, братовчеде — усмихна се Беарнеца, — заминавайте в Анжу. А! Господин дьо Гиз, вие смятате, че сте победили, но аз ви изпращам твърде опасен компаньон, пазете се!

И тъй като им докараха конете, които Анри беше поискал, двамата скочиха на седлата и препуснаха в гората. Агрипа д’Обиньо яздеше след тях и си мърмореше нещо под носа.