Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (45)

Глава 5
Шико все повече и повече е крал на Франция

Удари полунощ. В полунощ вратите на Лувъра обикновено се затваряха Но Анри разсъди мъдро, че херцогът няма да пропусне да пренощува тази нощ в Лувъра, за да не създава повод за подозрение у краля, и затова заповяда да не затварят до един часа през нощта.

В дванадесет и четвърт първи при него се появи Келюс.

— Господарю — каза той, — херцогът се върна.

— Можирон какво прави?

— Остана да проследи дали херцогът няма да излезе отново.

— Такова нещо не ни заплашва.

— Значи… — Келюс с жест показа на краля, че остава само да се действа.

— Значи… ще го оставим спокойно да легне да спи — каза Анри. — Кой е с него?

— Господин дьо Монсоро и вечната му свита.

— А господин дьо Бюси?

— Господин дьо Бюси не е с тях.

— Отлично — каза кралят, за когото беше голямо облекчение да научи, че неговият брат е без първата си шпага.

— Каква ще бъде волята на краля?

— Кажете на д’Епернон и на Шомберг да побързат да предупредят господин дьо Монсоро, че кралят желае да разговаря с него.

Келюс се поклони и изпълни поръчението с онази бързина, която се подтиква от чувството на омраза и жажда за мъст, съединени в едно.

Пет минути по-късно влязоха д’Епернон и Шомберг, първият много добре облечен, а вторият — измит до бяло, само тук-там в гънките на кожата на лицето му имаше синкав оттенък; според мнението на теляка това можело да изчезне едва след няколко парни бани.

След двамата фаворити се появи господин дьо Монсоро.

— Господин капитанът от гвардията на ваше величество ме уведоми за честта, която ваше величество ми оказва като ме вика — поклони се главният ловчия.

— Да, господине — отговори Анри, — точно така. Докато се разхождах тази вечер и гледах светещите звезди и блестящата луна, неволно ми дойде наум, че след като времето е великолепно, не би било лошо да се по-ловува. Сега е само полунощ, господин графе, заминавайте още сега за Венсен и се разпоредете да ми осигурят лопатар, който утре да мога да преследвам.

— Но, господарю, предполагах, че ваше величество утре ще удостои херцог д’Анжу с аудиенция, също и херцог дьо Гиз, за да бъде избран глава на Лигата.

— И какво от това, господине? — каза кралят с толкова високомерен тон, който би затруднил всякакъв отговор.

— Може би няма да имате време…

— Онзи, който умее правилно да разпределя времето си, никога няма да има липса на време. Ето защо ви казвам: имате време да заминете още тази нощ при условие, че го сторите незабавно. Ще имате достатъчно време да подготвите дивеча и да предупредите дружината за утре в десет часа сутринта да бъде готова. И така, заминавайте веднага! Келюс и Можирон, заповядайте да отворят вратите на Лувъра на господин дьо Монсоро от мое име и след това заповядайте да ги затворят пак от името на краля.

Невероятно учуден, главният ловчия напусна стаята.

— Това прищявка на краля ли е? — попита той фаворитите в преддверието.

— Да — лаконично отговориха те.

Господин Монсоро разбра, че към това няма какво да се добави и замълча.

Главният ловчия нямаше никаква възможност да предупреди принца. От дясната му страна вървеше Келюс, от лявата — Шомберг. За миг го осени догадка, че фаворитите са получили тайна заповед да го арестуват и едва когато се оказа извън стените на Лувъра и чу как се затвориха вратите след него, се убеди в неоснователността на своите подозрения.

След десет минути Келюс и Шомберг се върнаха обратно.

— А сега — каза Анри, — нито звук и тръгвайте и четиримата с мен.

— Къде отиваме, господарю? — попита както винаги пръв предпазливият д’Епернон.

— Онзи, който дойде, ще види — отговори кралят.

— Да вървим — казаха в един глас и четиримата.

Фаворитите се въоръжиха с шпагите си, пристегнаха наметалата и последваха краля, който с фенер в ръцете ги поведе по познатия ни вече коридор, по който, както имахме възможност да видим с вас, бяха вървели и кралицата майка, и крал Шарл IX, отивайки при своите дъщеря и сестра, при милата Маргьорит, чиито покои, както вече също ни е известно, заемаше сега херцог д’Анжу.

В коридора дежуреше един от камериерите на херцога, но преди той да успее да отстъпи от вратата и да предупреди своя господар, Анри го хвана и му заповяда да мълчи, след което го предаде на своите спътници, които набутаха невнимателния слуга в една от стаите и го заключиха.

По този начин дръжката на вратата на спалнята на херцога натисна самият крал.

Херцогът току-що беше легнал в леглото, унесен в честолюбивите си мечти, предизвикани от събитията тази вечер. Той видя как всички превъзнасяха името му, забравили въобще името на краля. Той видя как почтително му правеха път — на него и на неговите придружвачи — и как оскърбително се отнасяха с хората на краля. Нито веднъж от началото на неговия дълъг жизнен път, изпъстрен с толкова тайни издирвания и страхливи заговори, не му се беше падала такава популярност и като следствие от нея такава надежда.

Той сложи на масата писмото на херцог дьо Гиз, което му предаде дьо Монсоро и в което го съветваха утре сутринта непременно да присъства на тоалета на краля.

Херцог д’Анжу не се нуждаеше от подобни съвети, тъй като съвсем нямаше намерение да пропуска часа на великото си тържество.

Но какво беше изумлението на Франсоа, когато видя как вратата на тайния коридор се отваря и ужасът, когато разбра, че е отворена от ръката на краля!

Анри направи знак на спътниците си да останат на прага, а сам сериозен и намръщен се приближи до леглото на брат си, без да каже нито една дума.

— Господарю — запелтечи херцогът, — честта, с която ме удостоявате, е толкова неочаквана за мен…

— Че дори ви плаши, не е ли истина? — каза кралят. — Аз ви разбирам. Не, не, брате, не ставайте, останете си в леглото

— Но, господарю, все пак, позволете ми… — каза херцогът, целият разтреперан и примъкна към себе си писмото на херцог дьо Гиз, което преди това беше прочел.

— Прочетохте ли го? — попита кралят.

— Да, ваше величество.

— Очевидно онова, което четете, трябва да е твърде увлекателно, за да не спите в толкова късен час.

— О, господарю — отговори херцогът с измъчена усмивка, — нищо, което да заслужава особено внимание: вечерна кореспонденция.

— Разбира се — каза Анри, — вечерната кореспонденция е кореспонденцията на Венера; впрочем, не, греша, подобни писма, които се изпращат по Ирис^[1] или Меркурий, не носят такъв голям печат.

Херцогът скри писмото.

— Колко е потаен нашият Франсоа — каза кралят със смях, който повече приличаше на скърцане със зъби, и брат му изстина от страх.

Херцогът направи усилие да добие по-уверен вид.

— Ваше величество иска да ми каже нещо насаме? — попита той. Беше забелязал как четиримата благородници до вратата се размърдаха и разбра, че те слушат и се наслаждават на започващата сцена.

— Всичко, което имам да ви кажа насаме — отвърна кралят, като натърти на последната дума, понеже право на такъв разговор бе предоставено като привилегия на братята на краля церемониално от френския двор, — всичко това, господине, ще благоволите да изслушате днес от мен пред свидетели. Слушайте добре, господа, кралят ви разрешава.

Херцогът повдигна глава.

— Господарю — каза той с пълен с отровна омраза поглед, като че ли взет назаем от змия, — преди да бъде оскърбен човек с моето положение, трябваше да ми бъде отказано гостоприемството на Лувъра; в своя дворец аз бих ви отговорил по подходящ за случая начин.

— Наистина — каза Анри с мрачна ирония — вие забравяте, че навсякъде, където и да се намирате, сте мой поданик и че моите поданици навсякъде, където и да са, си остават мои поданици, тъй като крал съм аз, слава богу!… Крал на тази страна!…

— Господарю — каза Франсоа, — в Лувъра аз съм при своята майка.

— А вашата майка е при мен — отговори Анри. — Но да преминем към същността на въпроса, господине, дайте това писмо.

— Кос писмо?

— Онова, което четяхте, което беше на масата до леглото ви, и което скрихте, щом влязох.

— Господарю, помислете! — каза херцогът.

— За какво? — попита кралят.

— За това, че поведението ви е недостойно за благородник. Така може да изисква само един полицай.

Кралят стана блед като мъртвец.

— Писмото, господине! — повтори той.

— Това е писмо от жена, господарю, помислете! — каза Франсоа.

— Има писма от жени, които на всяка цена трябва да бъдат прочетени, а някои от тях е особено опасно да остават непрочетени, например: писмата на нашата майка.

— Братко! — каза Франсоа.

— Писмото, господине — изкрещя кралят и тропна с крак, — или ще повикам четиримата при вратата да го вземат насила.

Херцогът скочи, стиснал смачканото писмо в юмрука си, явно с намерение да го хвърли в огъня на камината.

— И вие ще постъпите така с вашия брат?

Анри отгатна намерението му и прегради пътя към камината.

— Не с моя брат, а с моя смъртен враг! Не с моя брат, а с херцог д’Анжу, който цяла вечер се мотае из Париж след опашката на коня на господин дьо Гиз! С брат, който се опитва да скрие от мен писмото на един от своите съмишленици — господаря на лотарингските принцове.

— Този път вашата полиция е поработила лошо.

— Казвам ви че видях върху печата трите знаменити дрозда на Лотарингия, готови да погълнат лилията на Франция. Дайте, ми писмото, иначе, кълна се в смъртта на Христос…

Анри пристъпи към херцога и сложи ръката си върху рамото му.

Веднага щом усети тежестта на кралската ръка, Франсоа косо хвърли поглед към вратата, където в заплашителна поза, готови да извадят шпагите си, стояха четиримата фаворити, после падна на колене, притисна се до леглото си и закрещя:

— Насам! Помощ! Брат ми иска да ме убие! Тези думи, пълни с ужас, който ги правеше толкова убедителни, направиха на краля впечатление и усмириха неговия гняв, именно защото още повече го задълбочиха. Кралят помисли, че Франсоа наистина се страхува от убийство, което би било братоубийство. За миг главата му се завъртя при мисълта, че над неговото семейство, както над всички семейства с гаснещи родове, тежи проклятието братя по традиция да убиват братята си.

— Не — каза той, — грешите, брате, кралят не ви заплашва с това, от което се боите. Опитахте се да се борите, а сега се признавате за победен. Знайте, че тук господар е кралят, а ако не сте знаели, знайте отсега нататък. Е, кажете това, но не шепнешком, а високо.

— О! Заявявам това, братко, това казвам и аз — извиха херцогът.

— Прекрасно. Тогава дайте писмото… защото ви го заповядва кралят.

Херцог д’Анжу изпусна хартията на земята. Кралят я взе и, без да я чете, я прибра в кесията си, от която раздаваше милостиня.

— Това ли е всичко, господарю? — попита херцогът и вдигна към краля кривогледите си очи.

— Не, господине — каза Анри, — поради днешните безредици, които за щастие нямаха пагубни последици, — ще се наложи да останете тук, в тази стая, докато моите подозрения около вас не се разсеят окончателно. Тук е удобно, обстановката ви е позната, по-малко прилича на затвор, така че оставате тук. Ще имате приятно общество, тъй като тези четирима господа ще останат да ви пазят тук тази нощ, утре ще ги сменят.

— А приятелите ми? Ще мога ли да се видя с тях?

— Кои наричате свои приятели?

— Например господата дьо Монсоро, дьо Рибейрак, д’Антраге, дьо Бюси.

— Аха! — каза кралят. — И този значи!

— Нима е имал нещастието с нещо да не угоди на ваше величество?

— Да — каза кралят.

— Кога?

— Винаги и отчасти тази вечер.

— Тази вечер? Какво се е случило тази вечер?

— Нанесе ми оскърбление по улиците на Париж.

— На вас ли, господарю?

— Да, на мен и на мои предани хора, което е едно и също.

— Бюси да е оскърбил някого тази вечер на улицата? Заблудили са ви, господарю.

— Аз зная какво говоря.

— Господарю — възкликна херцогът с тържествуващ вид, — господин дьо Бюси вече два дена не излиза от своя дворец! Той е болен от треска.

Кралят се обърна към Шомберг.

— Може да е имал треска вкъщи, но не и на улица Кокийер — каза Шомберг.

— Какво казахте? — попита херцогът и се надигна. — Бюси е бил на улица Кокийер?

— Сам го видях.

— Вие сте го видели на улицата?

— Да, Бюси, млад, свеж, бодър, весел, като най-щастлив на света, придружаван от постоянния си съучастник, мисля, че се казваше Реми — негов оръженосец, или лекар.

— В такъв случай нищо не разбирам — каза поразен херцогът. — Аз видях Бюси днес. Той беше на легло. Трябва да ме е излъгал.

— Добре — каза кралят, — когато всичко се изясни, господин дьо Бюси ще бъде наказан като другите и заедно с тях.

Херцогът не се опита повече да защити своя благородник като предостави възможност на краля да излее гнева си върху дьо Бюси и по този начин го отклони от себе си.

— Ако господин дьо Бюси е постъпил така — каза Франсоа, — ако той, след като се отказа да излезе с мен, е излязъл сам, то тогава сигурно е имал някакви намерения, които е било неудобно да ми признае, знаейки моята преданост към ваше величество.

— Чувате ли, господа, какво казва моят брат? — попита кралят. — Той твърди, че Бюси е вършел всичко без негово знание.

— Още по-добре — каза Шомберг.

— Защо по-добре?

— Защото в такъв случай, ваше величество, позволете ни да постъпим както си знаем.

— Добре, добре, ще се изясни и ще видим — каза Анри. — Господа, поверявам брат си на вашите грижи: през тази нощ го охранявайте като му оказвате всички подобаващи почести за ранга му на пръв принц и първи в кралството човек след мен.

— О, господарю — каза Келюс и от погледа му херцогът усети, че го побиват тръпки, — бъдете спокоен, знаем колко сме задължени на негово височество.

— Прекрасно, прощавайте, господа — каза Анри.

— Господарю — възкликна херцогът, на който отсъствието на краля се струваше много по-опасно, отколкото присъствието му. — Нима наистина съм арестуван?! Нима приятелите ми няма да могат да ме навестяват?! Нима съм заточен в тази стая?!

Той си спомни за утрешния ден, деня, в който му беше така необходимо да бъде до херцог дьо Гиз.

— Господарю — продължи Франсоа, забелязал, че кралят е готов да се смили, — позволете ми в крайна сметка утре да бъда с ваше величество. Моето място е край вас. Пред очите на всички бих бил най-добре охраняваният пленник, където и да било. Господарю, окажете ми тази милост да бъда до вас.

Кралят, който не съзря нищо подозрително в тази молба на херцог д’Анжу, беше готов да се съгласи и да каже своето „да“, когато вниманието му беше привлечено от дълга и твърде гъвкава фигура, която с ръце, глава, очи, с една дума — с всичко, правеше всички отрицателни знаци и жестове, които можеше да се направят, без да се стигне до счупване на кости.

Това беше Шико, който изобразяваше едно „не“.

— Не! — каза Анри на брат си. — Тук ви е добре и това го искам и аз.

— Но, господарю! — изхленчи херцогът.

— Такава е волята на краля на Франция. Струва ми се, че това трябва да ви бъде достатъчно, господине — добави Анри с високомерие, което окончателни сломи херцога.

— Нали ви казвах, че истинският крал на Франция — това съм аз! — каза Шико.